Определение № 153 от 14.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. Н. Н., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Л. С. срещу решение № 335/27.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 595/2024 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 80/13.06.2024 г. по гр. дело № 195/2023 г. на Каварненския районен съд (КРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу В. В. Б., А. Д. Ш.-Ч. и Ч. Р. Ч., обективно кумулативно и субективно пасивно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД за обявяване за нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том...., рег. № ..., дело № ... г. на нотариус с рег. № ... на НК, вписан в СлВп-К. с вх. рег. № 1352/09.07.2018 г., вх. рег. № .... г., том ..., акт ..., сключен между ответниците Ч., в качеството на продавачи, и ответницата Б., в качеството на купувач, имащ за предмет поземлен имот (ПИ) с идентификатор № ....., находящ се в [населено място] бряг, общ. К., ведно с построената в него до степен „груб строеж“, двуетажна вилна сграда с идентификатор ...., като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който купувач е касаторът-ищец Н.; иск с правно основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за обявявяне за действителен същия договор за продажба, като сключен между ответниците Ч., в качеството на продавачи, и касатора-ищец Н., в качеството на купувач; и иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен само срещу ответницата Б., за предаване на касатора-ищец Н. владението на горния недвижим имот; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) как следва да процедира въззивният съд, когато първата инстанция не е изпълнила точно задълженията си във връзка с изготвяне на доклад с предписваното от чл. 146, ал. 1 от ГПК съдържание, респ. не е указал на страните необходимостта от доказване на определени факти съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК, и въззивната жалба съдържа оплакване за това нарушение на съдопроизводствените правила; 2) при какви предпоставки съдът може да допусне свидетелски показания за разкриване на симулация; 3) какво следва да е съдържанието на документ/изявление на страна по сделка, за да се счита същият за начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК; 4) представлява ли начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК (писмено изявление от другата страна по сделката, което прави вероятно твърдението за привидност) отговор по чл. 131 от ГПК, в който ответникът по иск за разкриване на персонална симулация, който е явна страна по сделката, признава осъществяването на преддоговорни отношения по покупко-продажба на имота само и единствено с ищеца, който е скритата страна по сделката, включително сключване на предварителен договор за покупко-продажба с него и получаване на капаро от него, и заявява, че до деня на нотариално изповядване на сделката не му е било известно, че друго лице ще е купувач на имота; 5) дадените по реда на чл. 176 от ГПК писмени обяснения от един от ответниците (друга страна, участвала в сделката) представлява ли изявление пред държавен орган (съд), съответно начало на писмено доказателство, и допустими ли са свидетелски показания за доказване на привидността; 6) може ли писмените доказателства, които по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК са основание за допускане на свидетели за разкриване на симулацията, да са обективирани в два или повече документа, чието значение да се преценява в тяхната съвкупност; 7) длъжен ли е въззивният съд, когато при направено оплакване във въззивната жалба относно фактическите констатации в първоинстанционното решение е пристъпил към обсъждане на събраните пред първата инстанция противоречиви свидетелски показания, при преценката на кои от тях дава вяра, да вземе предвид останалите данни по делото; 8) длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните и изложи собствени мотиви по тях; да обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, без да игнорира едни за сметка на други и без да преиначава смисъла им, включително направени от страните признания за релевантни за спора факти в отговора на исковата молба, както и в писмени обяснения по реда на чл. 176 от ГПК; 9) допустимо ли е при формиране на фактическите си изводи въззивният съд да кредитира свидетелски показания, установяващи фактическото предоставяне на парична сума за заплащане на продажна цена, в противоречие с нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК; 10) допустимо ли е при формиране на фактическите си изводи и въз основа на тях правни такива, въззивният съд да се позове (обоснове) с професията (образованието) на въззиваемия; 11) допустимо ли е доказването на персонална симулация чрез косвени доказателства (заплащане на цена, водене на преговори, снабдяване с документи, манифестиране на притежание на недвижимия имот) и длъжен ли е въззивният съд да обсъди системата от доказателствени факти, индициращи осъщественият в действителност факт; и 12) допустимо ли е въззивният съд да обосновава съдебното решение въз основа на писмено доказателство (sms и имейл кореспонденция, представена с вх. № 862/13.03.2024 г. по описа на PC К.), което не е прието от първоинстанционния съд (стр. 3 от протокол № 82/14.03.2024 г. по гр.д. № 195/2023 г. на КРС). Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните от горните въпроси: по въпрос № 1 – в противоречие с решение № 50187/24.10.2022 г. по гр. д. № 4511/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/19.04.2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 307/20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на II-ро гр. отд., решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на I-во гр. отд., решение № 135/16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 60095/07.02.2022 г. по търг. д. № 1728/2020 г. на I-во търг. отд., решение № 80/24.07.2020 г. по търг д. № 57/2019 г. на I-во търг. отд., решение № 73/02.06.2017 г. по гр. д. № 3791/2016 г. на I-во гр. отд. и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 19.12.2013 г. на ОСГК; по въпроси №№ 2-4 – в противоречие с решение № 94/31.03.2015 г. по гр. д. № 5791/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 294/16.05.2024 г. по гр. д. № 2774/2023 г. на I-во гр. отд., решение № 544/06.01.2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на III-то гр. отд., решение № 437/22.07.2004 г. по гр. д. № 907/2003 г. на I-во гр. отд., решение № 464/16.06.2010 г. по гр. д. № 1069/2009 г. на I-во гр. отд., решение № 193/05.01.2018 г. по гр. д. № 608/2017 г. на III-то гр. отд., решение № 19/13.03.2014 г. по гр. д. № 2159/2013 г. на III-то гр. отд., решение № 1414/1961 г. на II-ро гр. отд. на ВС, решение № 1691/1966 г. на I-во гр. отд. на ВС, решение № 10/13.02.2020 г. по гр. д. № 939/2019 г. на IV-то гр. отд. и решение № 251/09.01.2015 г. по гр. д. № 7253/2013 г. на I-во гр. отд.; по въпрос № 7 – в противоречие с решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на I-во гр. отд.; по въпрос № 8 – в противоречие с решение № 50115/18.03.2024 г. по гр. д. № 1493/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 311/27.01.2020 г. по гр. д. № 3463/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 184/19.01.2016 г. по гр. д. № 6394/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 377/16.02.2016 г. по гр. д. № 1160/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 331/12.01.2016 г. по гр. д. № 1870/2015 г. на III-то гр. отд., решение № 22/01.02.2016 г. по гр. д. № 4447/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 226/08.12.2016 г. по гр. д. № 1349/2016 г. на III-то гр. отд., решение № 211/07.11.2017 г. по гр. д. № 4793/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на I-во гр. отд., решение № 36/24.03.2014 г. по търг. д. № 2366/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 209/19.9.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 69/24.6.11 г. по гр. д. № 584/2010 г. на III-то гр. отд., решение № 22/19.3.2015 г. по гр. д. № 2979/14 г. на IV-то гр. отд. и решение № 251/2015 по гр. д. № 7253/2013 г. на I-во гр. отд.; по въпрос № 9 – в противоречие с решение № 126/10.10.2018 г. по гр. д. № 4602/2017 г. на III-то гр. отд. и решение № 192/23.01.2014 г. по търг. д. № 542/2012 г. на I-во търг. отд.; по въпрос № 11 – в противоречие с решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV-то гр. отд.; и по въпрос № 12 – в противоречие с решение № 48/10.06.2021 г. по гр. д. № 3001/2020 г. на II-ро гр. отд. По отношение на останалите три въпроса №№ 5, 6 и 10 жалбоподателят сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че поради липса на практика на ВКС по тях, същите се явявали от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и в тази връзка се позовава на т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В касационната жалба се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като в тази насока се поддържа, че липсата на фактически и правни съображения на въззивния съд водела до това основание или до немотивираност на акта по смисъла на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Ответницата В. Б., чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Христова, в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на касационните оплаквания в жалбата. Ответниците А. и Ч. Ч. не са подали отговори на касационната жалба. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е посочил, че в исковата си молба касаторът е основал исковете си на следните твърдения: През пролетта на 2018 г. той открил процесния имот в [населено място] бряг по обява на агенция за недвижими имоти, който след оглед решил да закупи. С продавачите постигнали договорка имотът да му бъде продаден за сумата 15 000 евро и на 08.06.2018 г. сключили предварителен договор за покупко-продажба на имота, като на същата дата ищецът заплатил на продавачите капаро в размер 3 000 евро. Тъй като за сградата в имота не бил издаден акт-образец-14, той бил упълномощен на 19.06.2018 г. от продавача – ответницата Ш.-Ч., да извърши необходимите фактически и правни действия да се снабди със строителните и технически книжа, нужни за изповядване на сделката пред нотариус. След снабдяването на 06.07.2018 г. с последния документ, ищецът се уговорил с продавачите да изповядат сделката на 09.07.2018 г., като в нотариалния акт бъде посочена за купувач негова близка приятелка – ответницата Б., тъй като той не желаел да бъде публично известно, че е придобил недвижим имот, по причина, че бил кредитополучател по ипотечен кредит и задълженията му били събирани принудително по изпълнително дело. В деня на сключването на процесния договор от 09.07.2018 г. ищецът внесъл на каса по банковата сметка на продавача-ответник Ч. сумата 12 000 лв., с основание “продажна цена имот К. бряг“. Според ищеца, процесният договор бил нищожен, като привиден, сключен с привидна страна – налице била персонална симулация, като в уговорката по прикритото съглашение участвал ищецът, макар да не бил страна по привидната сделка. Действителната воля на страните по договора – продавачите-ответници Ч. и посочената за купувач ответница Б., а така също и на ищеца, била той да закупи имота на посочената цена. При тази симулация страните се били съгласили да изповядат договора по начина, по който е изготвен от нотариуса, но нямали воля да бъдат обвързани по този начин. Ответниците Ч., в отговора си са заяили, че изложеното в исковата молба от фактическа страна е вярно, с изключение на посоченото от ищеца на стр. 2: “уговорихме се с продавачите сделката да изповядаме на 09.07.2018 г., като в нотариалния акт бъде посочена за купувач моя близка приятелка – ответницата Б., тъй като към него момент не желаех да бъде публично известно, че съм придобил недвижим имот“. Ч. са уточнили, че на тях до изповядването на сделката на 09.07.2018 г. не им е било известно, че друго лице ще бъде купувач на имота им. С отговора си на исковата молба ответницата Б. е оспорила основателността на исковете. Изложила е твърдения, че е живяла с ищеца във фактическо съпружеско съжителство в периода 2012-2021 г. Още преди да заживеят заедно, тя имала интерес към Северното Ч., многократно виждала процесния имот, който бил незавършен и изоставен; споделила за това и на ищеца, започнала да следи обявите и през 2018 г. видяла, че незавършената къща е обявена за продан; свързала се с продавачите и уговорили сделката. Споделила и това с ищеца, който й предложил да се погрижи за изготвянето на документите, предвид нейната ангажираност, а ищецът като юрист щял по бързо да уреди това. Ответниците-продавачи от своя страна упълномощили ищеца да се снабди със скица и данъчна оценка. Била уговорена продажната цена от 15 000 евро, от които 3 000 евро били заплатени като капаро в началото на юни 2018 г., които ответницата дала на ищеца, за да ги внесе по банкова сметка, посочена от продавачите, а остатъкът от 12 000 евро – в деня на подписване на сделката. Б. твърди, че паричните средства за закупуване на имота били нейни спестявания в брой и именно тях използвала за закупуване на имота, макар ищецът по негово предложение да ги е внесъл по банковата сметка на продавача Ч.. В нотариалния акт продавачите-ответници изрично декларирали, че не са сключвали предварителни договори за прехвърляне на имота, сградата или части от тях с трети лица, поради което Б. счита за недостоверно твърдението на ищеца, че сключил предварителен договор за продажба на имота. Ответницата Б. твърди, че тя и ищецът никога не са имали и постигали уговорка тя да бъде негов „сламен човек“ по процесната сделка, никога не са имали уговорка да се сключва привидна сделка. Излага и подробни твърдения и доводи, че ищецът не е имал и финансова възможност да заплати договорената продажна цена от 15 000 евро. От показанията на свидетелите Г., К., Н., Б., М. и Й. въззивният съд е установил, че ищецът Н. и ответницата Б. са съжителствали продължително време преди сключване на сделката в жилището на ответницата, имали са връзка, възприемани са били в обществото като двойка, представяли са се като партньори, като соченият от свидетелите период на съжителството е от зимата на 2012-2013 г., и към момента на процесната сделка (сключена на 09.07.2018 г.), и до 2021 г. Съдът е намерил, че е без значение, че ищецът не окачествява това съжителство като такова на съпружески начала, доколкото от протокол от проведено на 24.04.2018 г. съдебно заседание по гр. д. № 9060/2017 г. е установил, че ищецът е свидетелствал в полза на ответницата Б., във връзка с воден от нея спор по повод нападение от кучета, и е дал показания, че двамата живеят заедно и стопанисват къща в [населено място]. От пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя от 19.06.2018 г. окръжният съд е установил, че ответницата Ш.-Ч. е упълномощила ищеца с правата да я представлява пред служителите на АГКК-Добрич и [община] във връзка с подаване, представяне и получаване на заявления, искания и всички документи, касаещи издаването на скица, удостоверения за данъчна оценка, строителни и технически книжа за поземлен имот и прилежаща къща, нейна собственост, необходими за представянето им пред нотариус за извършването на покупко-продажба, съгласно сключен предварителен договор от 08.06.2018 г. От представена от ищеца с молба вх. № 862/03.03.2024 г., е-mail-кореспонденция между него и ответницата Ш.-Ч., и sms-кореспонденция между ищеца и ответницата Б., съдът е установил, че тази кореспонденция във връзка с документи, адреси, уговорки за нотариус и дата на изповядване на сделката, е била тристранна – с участието на ищеца и ответниците Ш.-Ч. и Б., като съобщения, имейли и документи са били препращани между тях на трите електронни пощи. Въззивният съд е установил и че във връзка със зададените й по реда на чл. 176 от ГПК въпроси, ответницата Ш.-Ч. не се е явила в съдебно заседание, за да даде отговори, а е депозирала молба-становище, че няма спомен отпреди 6 години да е имала sms-кореспонденция с ищеца, не била водила преговори и не е имала среща във връзка с продажбата с ответницата Б., с която се запознала при нотариуса по време на изповядването на сделката. От процесния договор от ..... г., сключен с нотариалния акт № ...., съдът е установил, че процесният имот е продаден за сумата 15 000 евро, която ответниците-продавачи Ч. са заявили, че са получили напълно по банков път от ответницата-купувач Б. преди подписване на нотариалния акт, както и че продавачите Ч. са декларирали, че не са сключвали предварителни договори за прехвърляне на имота и сградата или на части от тях на трети лица. От представено от ищеца банково удостоверение от 06.04.2022 г., издадено по искане на ответника Ч. и за негова информация в полза на ищеца Н., за да послужи пред съда, същият е установил, че то съдържа данни за разплащателната сметка на Ч., по която на 09.07.2018 г. ищецът е внесъл на каса сумата 12 000 евро, с основание – продажна цена на имот К. бряг. Съдът е установил и че по нотариалното дело са приложени доказателства за заплащане на продажната цена, както следва: вносна бележка от 08.06.2018 г., отразяваща, че сумата 3 000 евро е внесена от ищеца на каса в полза на ответника Ч., с основание – капаро по договор за продажба на недвижим имот К. бряг; вноска бележка от 09.07.2018 г., изпълнена ръкописно от ищеца, със съдържание, че по банковата сметка на продавача Ч. е била внесена сумата 12 000 евро от ищеца, с основание – продажба имот К. бряг и задължено лице ответницата Б.. Въззивният съд е изложил и съображения, че съгласно Закона за мерките срещу изпирането на пари, ищецът е следвало да декларира произхода на внасяната от него парична сума, но в 5-годишния срок за съхранение на такава декларация, изтекъл на 09.07.2023 г. – в хода на делото, ищецът не се е снабдил със съответните доказателства за това от банката в по-ранен момент, така както е сторил с банковото удостоверение от 06.04.2022 г. за внесената от него на каса, продажна цена. Съдът е установил и че макар в нотариалния акт да е посочена, като представена от купувача Б. декларация по този закон, такава не се съдържа в кориците на нотариалното дело. Установил е и че на зададения на ищеца въпрос по реда на чл. 176 от ГПК – за произхода на средствата, с които е закупен имотът, ищецът е дал отговор, че е реализирал доходи от продажба на недвижими имоти, от трудова дейност и от земеделска дейност. Въззивният съд подробно е обсъдил и представените от ищеца Н. и ответницата Б. многобройни писмени доказателства за твърдяните от тях източници на доходите им, с които твърдят да са заплатили продажната цена на процесния имот, както и за задължения, които изключват притежанието на парични суми от насрещната страна, като е посочил, че за тези обстоятелства са дали показания и част от разпитаните по делото свидетели, но от тези доказателства, в тази част от мотивите си съдът не е извел конкретни фактически констатации, релевантни за правния спор. На следващо място окръжният съд е обсъдил показанията на свидетеля С. Г., който е заявил, че е бил нает от ищеца да ремонтира процесния имот в [населено място] бряг, както и че ищецът единствен присъствал и участвал в ремонтните дейности и ги заплащал. Свидетелят е дал и показания, че той уговорил изповядване на сделката при нотариус П., чрез свой познат нотариус от Р., както и че е бил в кантората на нотариуса в деня на сделката, на която присъствали той (свидетелят) и ищецът, не и ответницата. Съдът е приел, че присъствието на свидетеля Г. на процесната сделка е опровергано при очната ставка със свидетелката И. С., като е изложил и съображения, че са житейски нелогични показанията на Г., че в качеството му на извършващ ВиК-услуги той консултирал ищеца за намиране на нотариус в [населено място], като по препоръка на своя познат нотариус в [населено място] му дал съвет нотариус П. да е нотариуса, изповядал сделката. В тази връзка съдът е посочил още, че ищецът е адвокат в [населено място], и сам е в състояние да потърси колеги нотариуси от този град, а и това едва ли се е налагало, тъй като регистърът на Нотариалната камара е публичен. В обобщение съдът е приел, че показанията на свидетеля Г. целят единствено да подпомогнат ищеца, като е посочил и че те са в противоречие с останалите доказателства по делото, включително разменената кореспонденция между страните за избор на нотариус и дата на сделката, които са осъществени по друго време, а не соченото от свидетеля. Съдът е обсъдил и показанията на свидетеля К. К. – мениджър в “У. Б.“ АД, специалист по ипотечно кредитиране, който е изнесъл данни, че е съветвал през 2018 г. своя приятел – ищеца, в присъствието на ответницата Б., да не купува имот на свое име или на името на близки роднини, поради кредитните му задължения и водено изпълнително дело срещу него, а на името на трето лице, което да не е от близкия му роднински кръг. По повод и тези свидетелски показания съдът е изложил съображения, че ищецът е адвокат и няма нужда от подобни съвети, тъй като сам притежава познания за последиците от една покупка в неговото финансово състояние, и как да ги избегне. Съдът е приел още, че показанията на свидетеля К., как да се препятства банка да събере просрочено задължение, будят съмнения в достоверността им, с оглед професионалната му ангажираност и добросъвестност на банков служител; приел и че показанията му очевидно са дадени, за да бъде обосновано знание на ответницата Б., че ще бъде използвана при сключване на привидна сделка. Свидетелката Р. Н. – настояща съпруга на ищеца, е дала показания, че след 2015 г. съпругът й придобил МПС-та и недвижими имоти, но на името на ответницата Б., защото имал проблеми с изпълнителни дела; двамата имали уговорка тя да му ги върне, когато той оправи нещата с изпълнителните дела, но нищо не било върнато, освен къщата в [населено място]. Свидетелката не е посещавала процесния имот в [населено място] бряг, но знае, че ищецът е извършвал ремонтни дейности там, подготвял го за зимата. По-късно той разбрал, че е била сменена ключалката и има СОТ. Според свидетелката, това се дължало на обстоятелството, че тя и ищецът оповестили връзката си в социалните мрежи. Съдът е приел, че показанията на свидетелката Н. са дадени с цел да бъде подпомогнат съпругът й, както и че конкретни сведения, и от непосредствени впечатления, в тях не се съдържат, а възпроизвеждат споделеното й. Окръжният съд е посочил, че свидетелите, водени от ответницата Б., свидетелстват в противоположен смисъл. Свидетелката К. Б. – близка колежка и приятелка на Б., е дала показания, че последната е купила къщата в [населено място] бряг, и когато била готова я посетили заедно с другите колежки-докторки и техните семейства. Горното било желание на Б. от дълго време и покупката била за нея сбъдната мечта. Също според свидетелката, Б. си събрала парите за тази покупка, както и за къщата в [населено място]. Свидетелката Е. Й., работеща във фирма за мебели, е дала показания, че е спомогнала за обзавеждане на процесната къща в [населено място] бряг; В. Б. избрала мебелите и ги заплатила след приключване на ремонтните дейности. Свидетелката И. М. – братовчедка на ответницата Б., е дала показания, че е била на оглед на процесния имот с ищеца и Б., преди той да бъде закупен – бил в лошо състояние, което дало основание на Б. да претендира намаление на цената, и постигнала това след размяна на кореспонденция с продавачите по електронен път. Фактическите действия по подготовката на сделката е осъществил ищецът – юрист по образование, и поради всекидневната заетост на Б.. Свидетелката М. е дала и показания, че е присъствала в деня на сделката – дошли продавачите от София, които разказали историята на къщата, ищецът проверил дали всичко е готово при нотариуса, отишъл да внесе продажната цена по сметка на продавачите, като В. му дала парите, които извадила от жабката на колата – в евро, и в лева – за заплащане на такси, които предварително подготвила по препоръка на свидетелката. След като били внесени парите в банката и ищецът донесъл бордерото, страните влезли при нотариуса и финализирали сделката. Тъй като свидетелката е адвокат, тя влязла набързо да погледне нотариалния акт, за да няма нещо притеснително, каквито били опасенията на Б.; свидетелката видяла, че е стандартна продажба с точно посочени 15 000 евро, каквито били уговорките. Въззивният съд е приел, че за разлика от всички останали доказателства, събрани за да се удостовери притежанието на сума в достатъчен размер, която да послужи за заплащане на продажната цена, единствено в показанията на свидетелката М. се съдържат конкретни данни, кой е предоставил фактически паричната сума, за да бъде внесена тя като продажна цена на каса – ответницата Б., което съответсва и на отразеното в платежния документ, че тя е задълженото лице. От правна страна окръжният съд е изложил следните принципни съображения: Разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД обявява за нищожни привидните договори. Симулативен е договорът, при който страните, които са го сключили, не желаят да бъдат обвързани от него, не желаят правните последици, чието настъпване законът предвижда със сключването му. При привидните договори намерение за обвързване от явната сделка няма, но и двете страни са съгласни да се създаде привидността. Действителното намерение може да е страните въобще да не се обвържат (абсолютна симулация) или да се обвържат от друго прикрито съглашение (относителна симулация). Привидността се отнася до третите лица, у които трябва да се създаде погрешна представа относно действителното правно положение, а не до страните по сделката, които са наясно, че същата няма правно действие. И в двата случая привидното съглашение е нищожно (чл. 26, ал. 2 от ЗЗД), а когато някоя от страните твърди, че има прикрито съглашение, тя може да поиска разкриването му (чл. 17, ал. 1 от ЗЗД), тъй като за разлика от привидната сделка, относно дисимулираната сделка страните желаят последната да прояви своето правно действие. При персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е техен носител. При нея знанието и съгласието на прикритата и на явната страна е необходимо – за търсените последици, за действителните титуляри на правата и задълженията, и за симулираното участие на привидната страна. Последната може и да не знае, че фигурира като страна по договора при т. нар. едностранна персонална симулация (идентичността й се ползва, без тя да е уведомена, без нейно участие и съдействие) или да знае, да е съгласна и да съдейства за осъществяване на привидността – двустранна персонална симулация. Симулацията е допустимо да бъде разкрита с признание на страните по нея, дадено по повод съдебен спор между тях, с писмени доказателства и свидетелски показания при определени условия. Свидетелските показания са допустими тогава, когато едната от страните по сделката се домогва да докаже привидността на отразеното в акта, обективиращ сделката, съгласие относно нейния характер, вид и последици, като тази допустимост законът – в разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, обвързва от наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна по сделката, които правят вероятно твърдението за привидност. Тогава, когато писменото доказателство съдържа волеизявлението на всички страни по прикритата сделка, то това писмено доказателство (обратно писмо) служи за пълно разкриване както на симулативната сделка, така и на действителните правоотношения между страните. Когато обаче обратното писмо съдържа волеизявлението само на една от страните по прикритата сделка, то това писмено доказателство представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК и в този случай доказването на действителните правоотношения между страните е допустимо чрез свидетелски показания, като доказателствено средство. Безспорно е установено в теорията и съдебната практика процесуалното положение на необходими другари на всички страни по сделката, чиято симулативност се установява в процеса. В тази връзка, писменото доказателство, служещо като начало на писмено доказателство, обвързва страните по отношение на доказването и допустимостта на свидетелските показания, като доказателствено средство и по отношение на всички страни по сделката, доколкото при необходимото другарство изводът за действителността на сделката следва да е еднакъв по отношение на всички страни и на цялата сделка. При необходимото другарство съдебното решение по необходимост трябва да е тъждествено спрямо всички другари (поради идентитета в тяхното материалноправно положение – аргумент от чл. 216, ал. 2 от ГПК), поради което за изясняване истината по делото трябва да се установят безпротиворечиво общите факти между другарите – аргумент от чл. 217 от ГПК. Поради тези правни съображения, признанието от всеки един от тях трябва да се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай действията по подготовката на процесния договор за покупката на недвижимия имот в [населено място] бряг, не могат да бъдат опора на доказателствен извод за привидна продажба. В тази връзка съдът е посочил, че по делото е безспорно, че техническите действия по подготовката на процесната сделка – набавянето на документи, са осъществени от ищеца, по упълномощаване от единия от ответниците-продавачи, живуща в [населено място], но е приел, че въз основа на това не може да бъде прието за установено, че ищецът е действителният купувач на имота. За този свой извод съдът е изложил съображения, че не е задължително някоя от страните по сделката да извърши подготвителните действия за нейното сключване, което може да бъде възложено на лице със съответните правни познания, каквито ищецът притежава, тъй като е адвокат, и с оглед останалите доказателства – с опит в покупко-продажбата на имоти. Окръжният съд е приел за недоказано и твърдението на ищеца за наличието на документ за сключена предварителна продажба на имота, като е приел, че в случай на наличие на такъв предварителен договор, той би съставлявал годно доказателство за установяване на твърдяната от ищеца симулация, ако той е страна по същата. В тази връзка съдът е изложил съображения, че именно ищецът, като страна по прикритата и действителна (според твърденията му) сделка, е заинтересован да притежава такъв предварителен договор, сключен с продавачите-ответници, за да може въз основа на него, включително със свидетели, да установи, че явната сделка с ответницата Б. е привидна, и той е действителният приобретател на имота, както и да претендира по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД сключването на окончателен договор, при неизпълнение от бъдещите продавачи на уговорките по предварителния договор. С оглед юридическото образование, професията на адвокат, познанията и опита на ищеца (по негови твърдения по делото, независимо че е сключил друг договор в полза на Б., той е предприел действия, за да не се разпореди тя с непроцесния имот в [населено място]), съдът е приел, че обстоятелството, че ищецът не притежава този документ (твърдяния предварителен договор) не подкрепя тезата му. В обосновка на този свой извод окръжният съд, като е цитирал разпоредбата на чл. 190 от ГПК, е приел, че в случая искането на ищеца за представяне от ответниците по реда на тази разпоредба на предварителния договор, касае двустранно съставен и подписан документ, включително от ищеца, ако той е страна по същия, поради което той следва да има в свое държане екземпляр от документа. Въззивният съд е посочил и че с постановеното по реда на чл. 140 от ГПК определение от 24.11.2023 г. първата инстанция е указала на ищеца, че негова е тежестта да докаже, че процесният договор е нищожен на соченото основание – симулация, като съгласно чл. 154 от ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. Окръжният съд е изложил и съображения, че по правилата на гражданския процес, главното доказване (онова, за което страната носи доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно – да създаде абсолютна достоверност, сигурно убеждение у съда в истинността или неистиннността на съответното фактическо твърдение, като само насрещното доказване може да се задоволи да бъде непълно. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му. С оглед така изложените принципни съображения съдът е приел, че в случая не настъпват претендираните от ищеца последици по чл. 161 от ГПК от поведението на ответниците Ч., които са декларирали по време на изповядване на сделката, че не са сключвали предварителни договори за прехвърляне на имота и сградата или на части от тях на трети лица, каквото трето лице е ищецът, а настъпват последиците по чл. 154 от ГПК за ищеца – от неизпълнение на задължението му да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Окръжният съд е приел и че обстоятелството, че ищецът е имал задължения към физически и юридически лица, съставлява причина за сключване на сделка за продажба чрез подставено лице, но само по себе си това обстоятелство не обуславя извод, че ищецът е придобил имота чрез подставено лице, тъй като е мислимо е и обратното – тези обременителни финансови задължения към банкови институции с давност от 2008 г. да са били пречка той да го придобие поради липса на средства. Относно твърдението на касатора в исковата му молба, че действителната воля на страните по договора – ответниците-продавачи Ч. и посочената за купувач ответница Б., а така също и на ищеца, била той да закупи имота на посочената в договора цена, въззивният съд е приел, че такова знание у всички страни не е установено по делото, като е посочил, че горното изрично се отрича от ответницата Б., която твърди, че нейно е било намерението да придобие имота. Съдът е приел, че наличие на такова знание не е установено по делото и в лицето на ответниците Ч., като в тази връзка не е споделил виждането на ищеца, че съставлявало признание пред съда, изложеното в отговора на исковата молба от Ч.. Съдът е изтъкнал, че знание и намерение за симулиране между действителната (прикритата) страна – ищеца Н. и явната – продавачите Ч., а именно – тяхно общо желание да скрият от външния свят кой е приобретателят, е отречено от Ч., които в отговора на исковата молба изрично са заявили, че не е вярно твърдението на ищеца: “уговорихме се с продавачите сделката да изповядаме на 09.07.2018 г., като в нотариалния акт бъде посочена за купувач моя близка приятелка – ответницата Б., тъй като към него момент не желаех да бъде публично известно, че съм придобил недвижим имот“. Съдът е обсъдил и това, че в отговора си Ч. са посочили, че до датата на сделката не им е било известно, че Б. ще бъде купувач на имота им, но е изтъкнал, че те не са посочили (признали), че тя само ще бъде вписана като такъв – фиктивно в нотариалния акт. В тази връзка окръжният съд е съобразил и че по делото е установено, че предварителен оглед на имота е бил правен и с участието на ответницата Б., която е участник и в размяната на кореспонденция с продавачите по повод подготовката и изповядването на сделката, независимо че Ч. твърдят, че такава липсва, включително и с ищеца. Съдът е посочил още, че от представените по делото платежни документи е установено, че поетото задължение за заплащане на цената е изпълнено от лицето, посочено за купувач на имота, макар друг да е бил вносител на сумата на каса, но тя му е била предоставена от купувача Б.. Окръжният съд е приел и че липсата на предпоставките по чл. 165, ал. 2 от ГПК – обратен документ, начало на писмено доказателство и признание, прави недопустим разпита на свидетели, като наред с това е приел, че от съдържанието на свидетелските показания извод за привидност на процесната сделка не следва. В заключение въззивният е намерил, че процесният договор за продажба е валиден – сключен е в предвидената форма и страните по него – продавачи и купувач са изявили воля, надлежно материализирана в договора, че желаят за тях да настъпят последиците от продажбата, предвид което е приел, че е настъпило вещнопрехвърлителното му действие, както и че искът за обявяване недействителност на същия като привиден, е неоснователен, което е обусловило и извода на съда за неоснователност и на исковете по чл. 17 от ЗЗД и по чл. 108 от ЗС. При така изложените мотиви на въззивния съд, по наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Във връзка с първия поставен процесуалноправен въпрос (относно правомощията на въззивният съд при направено с въззивната жалба оплакване за неточно изпълнение на задълженията на първата инстанция по изготвянето на доклада по делото и даването на указания към страните за разпределението на тежестта на доказване на релевантните факти) нито в касационната жалба, нито в изложението към нея се сочат конкретни, релевантни за спора обстоятелства, както и конкретни доказателства, които касаторът да не е могъл да посочи и съответно – да ангажира по делото, вследствие недадени му указания от въззивния съд. При липсата на такива конкретни касационни оплаквания и доводи, настоящата инстанция, дори и да допусне касационното обжалване по този въпрос, предвид разпоредбата на чл. 290, ал. 2 от ГПК (съгласно която, касационната проверка относно правилността на въззивното решение се извършва само по посочените в жалбата касационни основания), не би могла да установи конкретно нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд във връзка със събирането на доказателствата и установяването (доказването) на конкретни релевантни по делото факти, което нарушение да е могло да повлияе на крайния резултат по спора. Следователно, първият процесуалноправен въпрос е без значение за изхода на настоящото дело и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Следващите пет въпроса №№ 2-6 – относно значението и съдържанието на понятието „начало на писмено доказателство“ и предпоставките по чл. 165, ал. 2 от ГПК за допустимост на свидетелски показания при разкриване на симулация, също не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не кореспондират с данните по делото и с приетото в мотивите към въззивното решение и направените там правни изводи, респ. – също не са от значение за изхода на материалноправния спор между страните. Това е така, защото макар въззивният съд да е приел, че в случая липсват предпоставките по чл. 165, ал. 2 от ГПК и че е недопустим разпитът на свидетели, независимо от това той е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, като е приел, че от съдържанието на същите не следва извод за привидност на процесната сделка. Поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси №№ 7, 8 и 11 са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно процесуалното задължение (правомощие) на въззивния съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора, да обсъди всички релевантни доводи и възражения на страните, както и всички относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, включително система от косвени доказателствени факти, индициращи разкриването на персонална симулация, както и при преценката си за достоверността и кредитирането или не на противоречиви свидетелски показания. Тези въпроси са свързани с касационните оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при обсъждането на доказателствата по делото, както и със свързаните с тях многобройни доводи на касатора в насока, че от доказателствата по делото е установена твърдяната от него действителна обща воля на същия и на ответницата Б., последната да участва вместо него като купувач по процесната продажба. В касационната жалба и изложението към нея обаче липсват оплаквания и доводи, въззивният съд да не е обсъдил конкретни доказателства и установени от тях конкретни обстоятелства, които да установяват твърдяната в исковата молба на касатора, негова изрична предварителна уговорка с ответниците-продавачи Ч. – в нотариалния акт, като купувач, вместо него да бъде посочена ответницата Б.. В тази насока касаторът сочи единствено направеното с отговора им на исковата молба, признание от ответниците-продавачи Ч. на обстоятелствата, че преддоговорните отношения са водени изцяло с ищеца, че той е платил капарото и че с него е сключен предварителен договор за продажбата на имота, което жалбоподателят неоснователно квалифицира като „признание на иска“ и в тази връзка изтъква, че за разлика от ответницата Б., ответниците Ч. са незаинтересовани от изхода на делото, тъй като вече са се разпоредили с процесния имот и нямат претенции за собствеността върху него. Както стана ясно обаче от изложеното по-горе, въззивният съд е приел, че знание и намерение за симулиране между ищеца и ответниците-продавачи Ч., а именно – тяхно общо желание да скрият от външния свят кой е приобретателят, не е установено по делото, тъй като е изрично отречено от страна на ответниците Ч., които в отговора на исковата молба изрично са заявили, че не е вярно твърдението на ищеца, че уговорил с тях в нотариалния акт да бъде посочена за купувач ответницата Б., тъй като към него момент той не желаел да е публично известно, че е придобил недвижим имот. В тази връзка окръжният съд е обсъдил и това, че в отговора си Ч. са посочили, че до датата на сделката не им е било известно, че Б. ще бъде купувач на имота им, но съдът е изтъкнал също, че те не са посочили (признали) твърдяното от касатора обстоятелство, че тя ще бъде вписана в нотариалния акт само като фиктивен (подставен) купувач. При така приетото от въззивния съд и при липсата на касационни доводи на жалбоподателя-ищец за наличие на конкретни доказателства по делото, установяващи твърдяната от него уговорка с ответниците-продавачи Ч., би могъл да се направи извод единствено за наличието на такава уговорка между него и ответницата Б., респ. – че последната е осъществила косвено представителство по чл. 292, ал. 2 от ЗЗД за касатора при процесната продажба, но не и извод за твърдяната от него по делото двустранна персонална симулация, за разкриването на която са предявени исковете му по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД и по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, които от своя страна са обуславящи иска му за собственост по чл. 108 от ЗС. Следователно, допускането на касационното обжалване и по обсъжданите процесуалноправни въпроси №№ 7, 8 и 11 – такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, не би довело до промяна на постановения от въззивния съд краен резултат по материалноправния спор по делото, респ. – и тези въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Горното се отнася и за поставения от страна на касатора процесуалноправен въпрос № 12. Визираната в същия, sms и имейл кореспонденция между страните, представена от самия ищец с молба с вх. № 862/13.03.2024 г., дори и действително да не е приета като доказателство по делото и да е обсъдена от окръжния съд в нарушение на съдопроизводствените правила, то това по никакъв начин не може да обуслови изводи, различни от направените от въззивната инстанция, тъй като невключването на тази кореспонденция в доказателствения материал по делото няма как да доведе до установяване (доказване) твърдението на жалбоподателя за негова уговорка с ответниците Ч., в процесната продажба вместо него, като купувач да фигурира ответницата Б.. По отношение на десетия процесуалноправен въпрос жалбоподателят сочи, че по него липсва практика на ВКС, но не навежда каквито и да било конкретни съображения, защо счита този процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по този въпрос. Именно в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът неоснователно – само бланкетно се позовава. Освен това, на така поставения въпрос – дали е допустимо при формиране на фактическите и правните си изводи съдът да се позове (обоснове) с професията (образованието) на въззиваемия, няма как да бъде даден абстрактен отговор, който да е общоважим във всички случаи, тъй като преценката за това зависи от конкретиката при всеки отделен случай. Деветият процесуалноправен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, установяваща процесуална забрана за допускане на свидетелски показания за погасяване на установени с писмен акт парични задължения, касаторът свързва с извода на въззивния съд, че единствено в показанията на свидетелката М. се съдържат конкретни данни, кой е предоставил фактически паричната сума, а именно – ответницата Б., за да бъде внесена на каса тази сума от ищеца, като продажна цена по процесния договор. С така приетото окръжният съд не е разрешил въпроса в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в посоченото от самия жалбоподател решение № 192/23.01.2014 г. по търг. д. № 542/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, както и в цитиранато в него решение № 51/21.07.2010 г. по търг. д. № 528/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, изрично е разяснено, че в хипотезите на чл. 164, ал. 1, т. 4 и т. 6 от ГПК свидетелски показания са допустими при твърдения за симулация и искане за разкриването й, ако са налице предпоставките по чл. 165, ал. 2 от ГПК. Другото посочено от касатора във връзка с този въпрос – решение № 126/10.10.2018 г. по гр. д. № 4602/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС съставлява неотносима към настоящия случай практика, тъй като в него е прието, че забраната за допустимост на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК важи и при плащане, извършено между роднини по права линия, но по делото, по което е постановено това решение на ВКС, не са правени твърдения за симулация и искане за разкриването й, какъвто е настоящият случай. Не е налице и соченото от страна на жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът бланкетно се позовават на това основание, като в тази връзка поддържа немотивираност по смисъла на чл. 236, ал. 2 от ГПК, без да сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени достатъчно ясни и подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ответницата Б. – адв. К. Д. Хр., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на доверителката й, осъществена чрез изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство, обема и качеството на извършената от адвоката работа, съдът й определя възнаграждение в размер 3 000 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., горната парична сума от 3 000 лв., присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 1 533.88 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение