Определение № 1673 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2148/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 322 от 02.08.2023 г. по т.д. № 621/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260014 от 28.04.2022 г. по т.д. № 124/2019 г. по описа на ОС – Хасково, с което е отхвърлен предявеният от „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД против „Ай Пи Груп Европа“ ООД, „Ай Пи Груп М.“ ООД и „Румис -Абагар“ ЕООД иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за недействителни по отношение на ищеца на сключените сделки по договор от 26.01.2017 г. за покупко -продажба на недвижими имоти, обективиран в нот. акт за продажба № 7, том-първи, рег.№ 148 по нот. дело № 6/ 2017 г. на нотариус Р. Р., сключен между „Ай Пи Груп Европа“ ООД и „Ай Пи Груп М.“ ООД, и по договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 119, том първи, рег.№ 1791 по нот. дело № 103/2019 г. на нотариус Р. Р., вписан под № 669 в регистъра на Нотариалната камара, сключен между „Ай Пи Груп М.“ ООД и „Румис -Абагар“ ЕООД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да даде указания относно разпределението на доказателствената тежест за релевантните за делото обстоятелства. Сочи, че от изготвения от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК не следва недвусмислено, че е разпределена доказателствената тежест по повод недобросъвестността на последния приобретател. Изтъква, че независимо от последното е направил искания за събиране на оценителна експертиза и даване обяснения от страна в процеса, за да установи същите релевантни обстоятелства, като в противоречие с практиката на ВКС искането му за повторна експертиза и за задължаване на страна по спора да даде обяснения не са уважени. Поддържа, че оплакванията му по въззивната жалба за несъбиране на същите доказателства при процесуални нарушения от първоинстанционния съд са останали необсъдени от въззивната инстанция. Излага, че събраната от първоинстанционния съд СТЕ не е отговорила компетентно на поставените въпроси, поради което и без оплакване в жалбата съдът е бил длъжен да назначи нова експертиза. Сочи, че е заявил искане за събиране на нова експертиза, но събирането й не е допуснато от въззивния съд без мотиви, с което е нарушено правото му на защита и принципа за равнопоставеност на страните. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че не се доказва от събраните по делото доказателства знанието на приобретателя „Рубис - Абагар“ ЕООД за увреждането на ищеца със сключената прехвърлителна сделка. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен, или делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли докладът по делото да съдържа всички подлежащи на доказване от страните факти и обстоятелства?

2. Следва ли съдът да се произнесе мотивирано по всички възражения и искания, наведени във въззивната жалба?

3. Следва ли обезпечението да съответства на обезпечителната нужда или ищецът би могъл да поиска по всяко време неограничени по брой и размер обезпечителни мерки?

Излага, че решението е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Румис – Абагар“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответниците по касация, „Ай Пи Груп Европа“ ООД и „Ай Пи Груп М.“ ООД, в предоставения им срок не депозират писмен отговор и не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че първоинстанционният съд е установил в детайли всички релевантни за спора факти и правилно е приел, че първата атакувана разпоредителна сделка, а именно: покупко - продажбата от 26.01.2017 г. уврежда кредитора, доколкото длъжникът се лишава от имущество, от което кредиторът ищец може да се удовлетвори, като длъжникът е знаел за това увреждане, тъй като разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора. Посочил е, че третото лице „Ай Пи Груп М.“ ЕООД, с което длъжникът е договарял също е знаело за увреждането, тъй като управител и едноличен собственик на капитала на това трето лице към момента на сключване на разпоредителната сделка е и управител на дружеството продавач - „Ай Пи Груп Европа“ ООД.

Установил е, че с втората атакувана сделка от 03.06.2019 г., обективирана в нотариален акт за продажба на недвижими имоти № 119, том първи по нот. д. № 103/2019 г. на нотариус Р. Р., „Ай Пи Груп М.“ ЕООД е продал на купувача „Румис - Абагар“ ЕООД същите недвижими имоти, които са предмет на първата разпоредителна сделка. Изтъкнал е, че в нотариалния акт е отразена продажната цена на имотите в размер на 140 000 лева, която е много близка до общата им данъчна оценка в размер на 139 302 лева, като е вписано, че продажната цена е изплатена изцяло по банков път на продавача. Подчертал е, че ищецът „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД на 16.05.2019 г. се е снабдил с изпълнителен лист срещу ответника „Ай Пи Груп Европа“ ООД и по искане на взискателя по този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело срещу длъжника на 28.05.2019 г., 4 дни след това - на 03.06.2019 г., е осъществена втората разпоредителна сделка с имотите, което е счел да обосновава извод, че и тази втора сделка е сключена от продавача с цел да осуети възможността кредиторът да предприеме действия за принудително изпълнение върху процесните недвижими имоти. Посочил е, че сделката уврежда кредитора, като се е позовал на утвърдената съдебна практика, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника.

Въззивният съд е подчертал, че успешното провеждане на иска по чл. 135, ал.1 ЗЗД изисква и купувачът по втората разпоредителна и възмездна сделка - „Румис - Абагар“ ЕООД, също да е знаел за увреждането.

Отбелязал е, че ищецът не е предприел мерки, за да обезпечи вземането си и не е вписал възбрани върху процесните имоти, възбрана е вписана, но по отношение на друг земеделски имот “пасище с храсти“ с площ от 12.971 дка в землището на [населено място], както и че купувачът „Румис - Абагар“ ЕООД не е страна по водените между страните дела и не би могъл да знае какви задължения има „Ай Пи Груп Европа“ ООД към ищеца. Счел е за съществено, че исковата молба по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е подадена на 15.07.2019 г., като същата е вписана на дата 02.09.2019 г., докато втората разпоредителна сделка е осъществена на 03.06.2019 г., т.е. преди вписването на исковата молба.

Подчертал е, че предвид нормата на чл. 135, ал. 1, изр. 3-то ЗЗД недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.

Обобщил е, че купувачът „Румис - Абагар“ ЕООД е трето добросъвестно лице, което към момента на сключването на втората сделка не е знаело и обективно не би могло да знае за увреждането, като е узнал за това, в един по-късен момент, когато е получило исковата молба.

Въззивният съд е приел за правилна преценката на първоинстанционния съд, че е налице хипотеза, при която кредиторът е поискал обявяване за недействителни на поредица от увреждащи го сделки, в която хипотеза следва да намери приложение разрешението, дадено в т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. на ВКС, постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК. Счел е, че в мотивите на цитираното тълкувателно решение ясно е посочено, че в случаите, в които кредиторът е поискал обявяване за недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки, то цялата поредица от сделки следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на относителната недействителност на поредицата от сделки следва да бъде отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя от междинните сделки.

Отчел е, че в конкретния случай последният приобретател е „Румис -Абагар“ ЕООД и по отношение на същия се установява, че е трето добросъвестно лице, което е придобило възмездно собствеността върху имотите, преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността, като добросъвестността му се изразява в това, че не е знаел, че сделката, която сключва, уврежда кредитора Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД.

По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл. 135 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора въпрос не е обусловил волята на въззивния съд. Съдът не е излагал решаващи мотиви за изискуемото съдържание на доклада по делото при липса на оплакване в тази насока в сезиралата го въззивна жалба.

Предвид дадените разяснения със задължителната съдебна практика по т. 2 от ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. С тълкувателния акт е прието, че пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/.

Въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, като при липса на оплакване в сезиралата го въззивна жалба за неточност или непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад на делото, не е извършил служебна проверка за евентуално допуснато такова процесуално нарушение от първоинстанционния съд. Противно доводите на касатора оплакванията в жалбата за допуснати нарушения във връзка със събирането на доказателства по делото не могат да бъдат приравнени на оплакване за неяснота или непълнота на дадения от първоинстанционния съд доклад на делото, като само за пълнота следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд е дал пълен и подробен доклад, включително е указал на ищеца доказателствената тежест за твърдяното знание за увреждането у приобретателите по двете атакувани сделки.

Поставеният от касатора втори процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за неоснователен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

В изложението към така формулирания въпрос касаторът е посочил, че въззивният съд не се е произнесъл мотивирано по поддържаните с въззивната жалба доказателствени искания, което не кореспондира с преписката по делото, като видно от изготвения съдебен протокол за проведено на 16.11.2022 г. о.с.з. въззивният съд се е произнесъл мотивирано по исканията на въззивника, като ги е оставил без уважение с доводи, че не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК.

Макар изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да съдържа оплаквания на касатора за неправилност на извода на въззивния съд при произнасянето му по искането за допускане на повторна експертиза, включително с цитирана практика, на която според касатора произнасянето противоречи, липсва формулиран въпрос за задълженията на въззивния съд да назначи повторна експертиза. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. В този смисъл и при липса на посочен процесуалноправен въпрос от касатора във връзка с оплакванията му за неправилно недопусната повторна СТЕ и материалноправен във връзка с оплакванията му по т. 3 от изложението, касационно обжалване не може да бъде допуснато във връзка с тези му доводи и не следва да бъде обсъждана сочената от касатора съдебна практика в тази насока.

Последният поставен от касатора въпрос е напълно неотносим към релевантните факти по разгледания от въззивния съд иск по чл. 135 ЗЗД – не е от значение за правилното решаване на спора, нито е обусловил решаващите изводи на съда, поради което и доколкото не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното решение.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по касация. Извършването на разноски доказва само ответникът „Румис – Абагар“ ЕООД за представляването му от адвокат в размер на сумата 9 500 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение