Определение № 1599 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 712/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез назначения от съда по реда на ЗПрП процесуален представител адв.Б. П., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №746 от 25.05.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 2516/2021г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 260170/21.05.2021г. по гр.дело № 335/2020г. на Софийския окръжен съд за отхвърляне на предявените от М. С. против СРС и СГС искове с правно основание чл. 2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер по 30 000 лева, претендирани от всеки от ответниците и обезщетение за имуществени вреди в общ размер 4050 лева, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 11.03.2019г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и се иска отмяната му. Поддържа се, че в грубо нарушение на разпоредбите на ГПК и на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, чл.47 ХОПЕС, въззивният съд, както и първоинстанционния съд не са предоставили на страната своевременно поисканото копие от съдебно-психиатричната експертиза. В тази връзка, касаторът повдига следните въпроси, за които сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да предостави на страната по делото, съдържащи се в него документи(експертиза), които са изрично поискани, в седмодневен срок преди заседанието; 2. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, в случай, че последният не е предоставил на страната своевременно поискани и съдържащи се по делото документи; 3.Наличието на форсмажорни обстоятелства (задържане под стража) достатъчна причина ли е за провеждане на ново открито съдебно заседание, тъй като страната не е могла да участва в първото заседание, поради наложената мярка за неотклонение; 4. Когато страната по делото е задържана под стража, длъжен ли е съдът да укаже на назначения по делото служебен адвокат да се свърже с клиента си в ареста и ако не, кой носи отговорност за неоказване на правната помощ; 5. Длъжен ли е въззивният съд да спазва практиката на ЕСПЧ и в случай, че не приложи практиката на ЕСПЧ, означава ли това, че съдът е нарушил точното прилагане на закона; 6. Длъжен ли е съдът да се произнесе по искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, в случай, че по делото не са участвали юрисконсулти. Касаторът счита също, че въззивното решение е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2 ГПК. Ответниците по касационната жалба-СРС и СГС, чрез процесуалните си представители, излагат съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорват жалбата и по същество. Претендират юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва решението на САС по предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. Това е така, тъй като съгласно чл.280, ал.3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лева, а в случая цената на този иск - за обезщяване на имуществени вреди е 4050 лева. Предвид изложеното, в тази част касационната жалба на М. С. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба, като подадена в законоустановения срок по чл.283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, е допустима. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Разгледани са искове по чл. 2в ЗОДОВ срещу СРС и СГС за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер по 30 000 лева, претендирани от всеки от ответниците, с твърдения, че е воден предубеден процес по гр.д.№ 55525/2016г. на СРС и по в.гр.дело № 10 933/2017г. на СГС, тъй като съдиите не са се отвели от разглеждането на делото, въпреки, че имало основание за това; не било обезпечено участието на ищеца в производствата; ищецът бил дискриминиран по образование, чрез неприемане на написана от него касационна жалба, която не била преподписана от адвокат, а след назначаването на служебен защитник ищецът не могъл да се свърже с него, а съдът не проверил дали адвокатът е проявил активност за връзка с подзащитния си. От фактическа страна е установено, че с решение № 135712 от 02.06.2017г. на СРС, 140 състав по гр.д.№ 55525/2016г.(потвърдено с решение от 14.06.2018г. по в.гр.д.№ 10933/2017г., което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 682/16.10.2019г. по гр.д.№ 1973/2019г. на III ГО на ВКС), са отхвърлени предявените от М. С. против Р.Ц. К.-вещо лице психиатър и Д. С. З.- С.-вещо лице психолог искове с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждане на ответничките да платят солидарно на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 6 000 лева, частично претендирано от обезщетение в общ размер 26 000 лева. Ответничките по цитираното дело са извършили комплексна експертиза по чнд № 13929/2015г. по описа на СРС, като ищецът твърдял, че преди изготвяне на експертизата не му е извършен личен преглед от експертите; заключението е с невярно съдържание, поради което оставило тежко петно върху имиджа му и му попречило да практикува професията си на журналист. Установено е, че в производството по гр.д.№ 55525/2016г. на СРС и по в.гр.д.№ 10933/2017г. на СГС ищецът е подавал молби с искане за отвод на съдиите, с аргументи, че двете ответнички „работят“ като вещи лица към съответния съд, а това предпоставяло предубеденост на съда. По всяка от молбите за отвод, съдебните състави са се произнасяли с определения, с които са оставяли без уважение исканията. В производството по гр.дело № 55525/2016г. М. в писмено изявление е заявил отказ да участва в насроченото открито съдебно заседание на 17.05.2017г., както и в „цялото производство пред първа инстанция“ с аргумента, че беззаконно съдията разглежда спора, след като е „колега“ с ответниците. След постановяване на решението по в.гр.д.№ 10933/2017г. по описа на СГС, с определение № 2268/28.01.2019г. на ищеца е предоставена правна помощ за изготвяне на касационна жалба срещу постановеното въззивно решение. При така установеното от фактическа страна САС е приел, че не са налице твърдените от ищеца нарушения на европейското право (забраняващо дискриминация и даващо възможност за правна защита на засегнати лица)- чл.13, чл.14 ЕКПЧОС и чл. 17 ХОПЕС. Посочил е, че вещите лица не са част от персоналния състав на съдилищата, а списъците, съдържащи имената им и данните за тях са създадени за удобство на правораздавателните органи; компетентността и безпристрастността си вещите лица декларират пред съда преди пристъпване към изслушване на експертното заключение, като правят това под страх от наказателна отговорност; в ГПК са предвидени случаи, в които безусловно съдът дължи отвод, но заявените от ищеца обстоятелства не попадат сред изрично изброените в чл. 22 ГПК основания за отвод. Предвид това, твърдението на С., че е бил лишен от справедлив процес поради това, че съдиите от СРС и СГС при сезирането им с иск по чл. 45 ЗЗД срещу физически лица, действали в качеството си на вещи лица, съдът е намерил за неоснователно и недоказано и е приел, че не е налице нарушаване на разпоредбата на чл. 13 ЕКПЧОС. Във връзка с оплакването на С., че не му било връчено копие от изготвената в производството пред СОС съдебно-психиатрична експертиза и че откритото съдебно заседание било осъществено без негово участие, въззивният съд е посочи, че призоваването на страните за делата става еднократно, ако отлагането се обявява в съдебно заседание (чл. 56, ал. 2 ГПК); съдът не дължи на страните връчвания на книжа, извън изрично посочените в закона случаи (искова молба, отговор на исковата молба, молба за изменение на иска, жалба, отговор на жалбата); че съгласно чл.199 ГПК вещите лица са длъжни да депозират в деловодството на съда изготвените експертни заключения не по късно от 7 дни преди насроченото съдебно заседание за неговото приемане, като този срок е предоставен с цел страните да се запознаят със заключението, при нужда да направят консултации по неясни въпроси и да могат ефективно да формулират запитвания и искания при приемане на експертизата в открито заседание. Посочил е, че не се твърди, нито е установено след депозирането на заключението от вещото лице, ищецът да е бил лишен от възможност да се запознае с него в деловодството на съда, като единствено установяването на последното обстоятелство би било процесуално нарушение, опорочаващо съдебната процедура. Предвид това съдът е приел, че с разглеждането на делото в отсъствие на ищеца при приемането на психиатрична експертиза от СОС не е накърнено правото му за участие в процеса и не са нарушени разпоредбите на чл. 6 и 13 ЕКПЧОС. Съдът е намерил за неоснователни и оплакванията на С., че не било обезпечено участието му в предходните дела, в които са разгледани исковете му по чл. 45 ЗЗД, като е съобразил, че по гр.д.№ 55525/2016г. ищецът писмено е заявил, че не желае да присъства в откритите съдебни заседания, и СРС, след при редовна процедура по призоваване на страните не е имал основание да отлага делото. Според въззивния съд не са установени и нарушения на чл. 14 ЕКПЧОС и чл. 21 ХОПЕС. Посочил е, че изискването за преподписване на касационните жалби от адвокат (чл. 280 ГПК) е въведено с цел гарантиране квалифицирана защита на интересите на страните, като това се обуславя от ограничените основания за допускане на касационен контрол и невъзможността на гражданите да формулират същите. Поради това разпоредбата на чл. 280 ГПК не е дискриминационна, както твърди жалбоподателя. Изтъкнал е, че страната, която е лишена от възможност да си наеме адвокат, има право на правна помощ, а в случая искането на ищеца за това е било уважено; съдът не е медиатор в отношенията между страната, поискала правна помощ, и назначения защитник, а при невъзможност да се осъществи контакт между двамата, страната разполага с правото да поиска замяна на определения адвокат, а в случая липсват доводи и доказателства за отправено подобно искане от ищеца. В заключение въззивният съд е приел, че не е доказано деликтно поведение като предпоставка за отговорността по чл. 49 ЗЗД, респ. чл. 2в ЗОДОВ; не е доказано настъпването вреди; установената тревожност от СПсихЕ, приета в първоинстанционното производство, няма за свой несъмнен източник водените в СРС и СГС производства, тоест не е установена причинната връзка между противоправно поведение и твърдените вреди; не е доказано уронване на доброто име на ищеца и репутацията му на журналист; липсват доказателства за наличие на причинна връзка между откритите при ищеца заболявания и процесуалните действия извършени от съставите на СРС и СГС. Предвид всичко изложено САС е отхвърли предявените искове.При тези решаващи мотиви на въззивния съд, този състав на ВКС, намира,че не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който би могъл да бъде определен като обуславящ за крайния изход на делото. Въпросите от едно до пет нямат значение за изхода на конкретния правен спор, поради което и не могат да се приемат като основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ТР по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, въпросът в изложението следва да е формулиран точно и ясно, трябва да конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Касаторът следва да обоснове и посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, след като поддържа, че питанията са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол и по последния формулиран от касатора въпрос. В обжалваното решение съдът не е излагал мотиви, нито е присъждал разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответниците във въззивното производството. По реда на чл. 248 ГПК, сезиран с молба от ответниците въззивният съд е уважил искането им с нарочно определение № 1988/22.08.2022г., което въззивникът, сега касатор, не е обжалвал. Предвид това по отношение на последния въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Не е налице очевидна неправилност на атакуваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО