Определение № 551 от 22.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Д. С. А. чрез пълномощник адв.Б. Б. срещу решение № 1611/29.09.2015 г. по гр.д.№1907/2015 г. на Окръжен съд-Варна, ГО, 8 състав. Ответникът по касационната жалба Ф. О. А. в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. В. П. я оспорва. Претендира разноски. Ответникът И. Д. И. не е изразил становище. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд и е процесуално допустима. С обжалваното решение е отменено решение № 35/ 06.01.2014 г. по гр.д.№ 3535/ 2013 г. на Районен съд- Варна, 35 състав, в частта, с която е прогласена нищожността на договор, обективиран в нот.акт № 89, т.1, рег.№1704, дело № 88/28.02.2013 г., за поправка на договор за продажба на недвижим имот, оформен с нот.акт № 118, т.5, рег.№9667, дело № 831/20.11.2012 г., като е заличен изразът „2.Продавачът И. Д. И. запазва пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху гореописания имот за Ф. О. А.“, на основание чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД и вместо него е постановил прогласяване нищожност на този договор, по предявения срещу ответницата-касатор в настоящото производство иск, с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 вр.чл.22 ал.1 ЗЗД, поради противоречието му със закона. Присъдени са разноски. Решението е постановено в съответствие с указанията, дадени с отменително решение № 158/19.06.2015 г. по гр.д.№6479/2014 г. на ВКС, ІV г.о., според които правната същност на договора не се променя от наименованието му, а от съдържанието на уговорените насрещни права и задължения. Съгласието за отмяна на уговореното в полза на трето лице вещно право е нов договор, с който се погасява вече възникнало правоотношение.Независимо как е наименовано това съглашение, по правното си естество то е нов договор и не може да бъде отменено чрез поправка на нотариалния акт, с който е учредено. Поправката на явна фактическа грешка в нот.акт не цели възникване, изменение или погасяване на правоотношения, нито поправка на грешка във волеизявленията, а грешка при отразяването на направеното волеизявление.Тя е възможна за неточности при изписването на букви, цифри, номера на имоти и пр., но не и по отношение на формираната и изразена воля от страните по договора. Поради това независимо от наименованието на договора като поправка на нот.акт, той според правната му характеристика и съдържащите се в него изявления е за отмяна на уговорка за учредяване право на ползване в полза на трето лице и валидността му като такъв е предмет на спора. Въззивният съд е посочил, че не е обвързан от правната квалификация дадена от ищеца, а е длъжен сам да даде такава въз основа на изложените в исковата молба твърдения. Намерил е, че искът е с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД- за прогласяване нищожност на договор, поради противоречието му със закона, конкретно с чл.22 ал.1 ЗЗД. Направил е извод, че дадената от първоинстанционния съд квалификация е неправилна, но тъй като на страните са дадени правилни указания, не е било нужно извършване на нов доклад, подлежащите на доказване факти са установени и не е било необходимо ангажиране на допълнителни доказателства. Позовал се е на разрешението, съдържащо се в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. Приел е, че според разпоредбата на чл.22 ал.1 ЗЗД може да се договаря в полза на трето лице и че уговорката в негова полза не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че ще се ползва от нея. Разпоредбата предвижда изключение от принципа на действие на договора между сключилите го страни, уговорката в полза на третото лице има действие от постигане на съгласие между тях, а правните последици настъпват в зависимост от волята на бенефициера, който е свободен да приеме или не уговореното в негова полза. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че с договора за покупко-продажба ответникът И. Д. И. е продал на касаторката недвижим имот, намиращ се в [населено място], подробно описан, като продавачът е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху него за ищеца Ф. А.. Приел е също така, че последният се е нанесъл да живее в имота и предприел действия, сочещи по несъмнен начин, че ще го ползва. Посочил е, че съгласно чл.22 ал.1 изр.3 ЗЗД в такъв случай страните по договора не могат да отменят уговореното в негова полза. Направил е извод, че когато собственикът продаде недвижим имот, като запазва право на ползване за трето лице, се учредява право на ползване за последното.Прехвърлянето на вещното право на ползване на третото лице става с договора, за него настъпва действието му, то пряко придобива правото с постигане на съгласието между страните по договора. Касаторката е придобила само голата собственост, тя е изразила съгласие да закупи имота при това условие. Позовал се е на решение по гр.д.№ 965/ 2010 г., ІV г.о. на ВКС. Направил е обобщаващ извод за неоснователност на възраженията за нищожност на договора за покупко-продажба, че не е възможно учредяване на вещно право в полза на трето лице, което не е присъствало и участвало при сключването му. Уточнил е, че присъствието на бенефициента или съгласието му не е необходимо за да бъде сключен договорът, да е валиден и да породи желаните последици. Приел е, че след като ищецът е изразил желание да ползва имота и се е нанесъл да живее в него, последващата уговорка между страните по договора за отмяна на клаузата за запазване право на ползване е нищожна, поради противоречието и с чл.22 ал.1 изр.1 ЗЗД. С тази законова разпоредба е предвидена изрична забрана да се отменя уговореното, когато третото лице е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от него. В заключение е направил извод, че следва да бъде прогласена нищожността на договора обективиран в нот.акт за поправка на нот.акт. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск и нередовна искова молба, тъй като ищецът не е твърдял, че нот.акт за поправка на нот.акт обективира сделка за отмяна правото на ползване без съгласието му в нарушение на закона; че поддържаните от него тези са изисквали оставяне на исковата молба без движение с оглед отстраняване на противоречията и внасяне на яснота на претенцията. Посочила е, че в исковата молба е наведена тезата, че „договорът за поправка на нот.акт е привиден по смисъла на ч.17 ЗЗД, тъй като прикрива отмяна на уговорка за ползване, като страните са желаели да постигнат цел, различна от закона“ и с петитума се претендира прогласяване на нищожност ,поради „елементи на фиктивност“. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК- т.1, при направено възражение за недопустимост на обжалваното въззивно решение, касационният съд е длъжен да се произнесе по него и когато не са обосновани от касатора основания за допускане на касационно обжалване. В случая то е неоснователно, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по предявения иск. Основанието на иска представлява описанието на конкретна фактология- това са твърдените факти, от които следва да се извлече кое е претендираното от ищеца материално право, а не възпроизвеждането на законови разпоредби, които изтъква касаторката. В исковата молба се съдържат фактически твърдения ,че страните по договора са отменили запазеното за ищеца право на ползване без негово съгласие ,че тази сделка противоречи на конкретни законови разпоредби и целите на закона, че ищецът е заел имота и е искал да ползва това право, а с петитума е поискано прогласяване нищожността на нот.акт за поправка на нот.акт. Що се отнася до довода, че е разгледана нередовна искова молба при съществуваща невъзможност за произнасяне по нея, той също е неоснователен, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат достатъчно обстоятелства, позволяващи квалифицирането на предявения иск. По-нататък в изложението касаторката извежда следния процесуалноправен въпрос: -длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с указания за страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълен или неточен доклад, ако въззивникът е направил оплакване във въззивната жалба за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в произнасяне по непредявен иск, неизготвен доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване указания по реда на чл.146 ал.2 ГПК. Твърди, че правната квалификация на иска е дадена при неясни и противоречиви твърдения на ищеца и за това е направила оплакване във въззивната жалба; въззивният съд с разпореждането за насрочване не е посочил правилната според него квалификация, а е установил това едва с постановения съдебен акт; не е дал указания на страните за посочване на относими доказателства; не се е произнесъл относно допустимостта и правилността на първоинстанционното решение при неправилна квалификация на иска; не се е произнесъл относно редовността на исковата молба, съдържаща неясни и противоречиви твърдения. Вместо това в обжалваното решение е прието, че не е нарушено правото на защита на страните и неправилната квалификация не е довела до неравнопоставеност. Счита,че е налице отклонение от приетото с ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г.на ОСГТК-т.2 и с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК-т.4 и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Поставеният въпрос не е във връзка с възникнала по спора хипотеза. Постоянна е съдебната практика, че неправилната квалификация на предявения иск води до неправилност на постановеното решение, а не до недопустимост, тъй като не се касае за разглеждане на непредявен иск. При различна квалификация на предявения иск, въззивният съд дължи даване на указания страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, но само когато са им били дадени неточни указания относно релевантните за спора факти, което не е налице. Според приетото в ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г.на ОСГТК-т.2, при допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада не се извършва нов доклад, още по-малко доклад с различна правна квалификация на разглеждания иск. Този начин на процедиране би довел до определяне действията на първоинстанционния съд предварително като неправилни, а тази преценка се дължи при постановяване на въззивното решение, както е сторил в случая съдът. Не е налице отклонение от практиката и във връзка с твърдяната нередовност на исковата молба. В нея се съдържат достатъчно фактически твърдения, позволяващи организиране защитата на касаторката, включително и при различна квалификация на предявения иск. Изготвеният от първоинстанционният съд доклад съдържа указания до страните относно обстоятелствата, които следва да докажат и които не са различни при новата правна квалификация. След това в изложението се прави оплакване за необоснованост на извода, че отмяната на правото на ползване е станала след като ищецът е изявил желание да ползва имота. Касаторката твърди,че не е съобразена мтериалната доказателствената сила на частен документ, съдържащ неизгодни за издателя факти, а именно писмените обяснения на ищеца дадени пред разследващ полицай, в които бил посочил, че влязъл в имота след съставянето на нот.акт за поправка. Намира, че не са събрани доказателства ищецът да е заявил пред обещателя, че ще се ползва от уговорката. Намира, че изводите на въззивния съд противоречат на приетото в решение на ВКС по гр.д.№3114/1997 г., ІV г.о. и по гр.д.№2645/2002 г., ІV г.о., а именно, че саморъчните обяснения дадени в предварително наказателно производство имат доказателствена сила срещу подписалия ги, когато той удостоверява неизгодни за себе си факти. Счита, че е налице допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.Във връзка с това оплакване не е формиран правен въпрос, като общо основание за допустимост на касационното обжалване.Освен това не е възникнала и твърдяната от касаторката хипотеза, доколкото в писмените си обяснения ищецът е заявил, че от 23.02.2013 г. живее имота на база увреденото му право на ползване, че е заявил на касаторката, че приема учреденото право още на 10.01.2013 г., а на 03.03.2013 г. бил в имота, когато тя го посетила заедно с майка си. С оглед допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторката извежда следния материалноправен въпрос: -какви са материалноправните предпоставки, за да се установи,че е налице валидно учредено право на ползване в полза на трето лице, кое лице е обещател и кое уговарящ по смисъла на чл.22 ал.1 изр.3 ЗЗД, на което третото лице трябва да е заявило, че иска да се ползва от правото. Счита, че обещател е продавачът И. Д. И., но не са събирани доказателства ищецът да е го е уведомил, че ще ползва имота. Изразява становище, че с оглед формулировката в нот.акт за покупко-продажба за запазване право на ползване за третото лице не може да се направи извод, че правото е било учредено; запазването предполага задържането му за продавача, а не прехвърляне в полза на трето лице.Така формулиран въпросът в първата си част е правно релевантен, но не е обосновано допълнителното основание, което се поддържа. В останалите му части с него не е обосновано общо основание за селекция. Кое лице е уговарящ и кое-обещател е общотеоретичен въпрос, по който въззивният съд не се е произнасял. Вероятно той произтича от неправилно посочените в исковата молба качества на уговарящ и обещател на страните по договора. Но за да изпълни изискванията за общо основание за допустимост, въпросът трябва да е свързан с решаващ извод на въззивния съд. Освен това разпоредбата на чл.22 ал.1 изр.1 ЗЗД, според която третото лице разполага с възможностите да заяви желанието си да ползва имота на обещателя или на уговарящия е пределно ясна. Становището на касаторката, че то трябва да бъде адресирано единствено до обещателя няма законова опора. За да бъде обосновано специфичното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,според приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г.. на ОСГТК-т.4, касаторът трябва да свърже поставения въпрос с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството и да аргументира защо тя е неправилна и как трябва да бъде променена.Ако се твърди липса на съдебна практика, трябва да се наведат доводи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска. Всичко това не е сторено. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Касационното обжалване е уредено от закона като селективно. За да бъде то допуснато, касаторът следва да докаже наличието на общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, произтичащ от решаващите правни изводи на въззивния съд .Той трябва да е конкретен, да е включен в предмета на делото и да е от значение за изхода му. Касационният съд не може да формулира въпроси въз основа на оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Разрешения в тази насока са дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г.. на ОСГТК-т.1, с които касаторът не се съобразил. Допълнително основание се обосновава, като така поставения въпрос се развие в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.Касаторката не е изпълнила законовите изисквания за селектиране на касационната жалба. При този изход на делото следва да бъде уважено искането на ищеца за присъждане на разноски в това производство, заплащането в брой на които е установено с представената по делото разписка. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,