Определение № 1030 от 06.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 56/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД срещу решение № 1192 от 20.10.2025 г. по гр. д. 1338/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 37 от 11.03.2025 г. по гр. д. 143/2024 г. по описа на ОС – София в частта, с която ответникът Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД е осъден да заплати на Койна Н. А. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 35 000 лв. – обезщетение за причинените й неимуществени вреди, болки и страдания, и сумата 2 217,40 лв. - обезщетение за причинените й имуществени вреди, разноски за лечение, вследствие на ПТП, настъпило на 27.08.2023 г. в района на км. 31+800 на АМ „Т.“ с посока от [населено място] към [населено място], по вина на водача на микробус марка „Мерцедес“, модел „Спринтер“ с peг. [рег.номер на МПС] - Х. С. Х., за който автомобил е сключена с ответника застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица № BG/23/123001742894, ведно със законната лихва върху сумите считано от 12.03.2024 г. до окончателното им изплащане, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно не е кредитирал показанията на свидетеля Х., очевидец на инцидента, нито е зачел доказателствената стойност на съставения протокол за ПТП от посетилите произшествието служители на КАТ, а е основал решението си на показанията на свидетеля А., без да отчете тяхната противоречивост. Сочи, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, като е определил завишено обезщетение с оглед конкретните данни по делото и доказаните в хода на производството вреди. Изтъква, че обезщетението е несъответно на определяните от съдилищата в сходни случаи. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Какво е съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливо обезщетяване за претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.? Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?

2. Каква е доказателствената сила и характера на протокола за ПТП във връзка с установяване на вида на настъпилото събитие, участниците и пострадалите в него? Може ли без изрично оспорване съдържанието на протокола за ПТП, съдът да приеме факти и обстоятелства, които са в пълна противоположност с установеното в него?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, възражения и доводи на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?

4. Длъжен ли е съдът да обсъди възраженията във връзка с безпротиворечивостта/противоречивостта на свидетелските показания, които са от водещо значение за основателността на иск за болки и страдания?

5. Допустимо ли е доказване на непозволено увреждане само с косвени доказателства?

Излага, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Койна Н. А., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението. Не прави искане за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от неоспореното заключение на събраната по делото авто-техническа експертиза се установява механизмът на процесното ПТП: на 27.08.2023 г. към 05,00 часа – тъмната част на денонощието, по автомагистрала „Т.” в зоната на километър 31+800, в платното за движение в посока София – П., със скорост около 118 км/ч, се е движил пътнически микробус „Мерцедес Спринтер” с регистрационен [рег.номер на МПС], управляван от Х. С. Х.; микробусът се е движил в дясната си лента за движение по автомагистралата и в него е пътувала ищцата Койна Н. А.; в същата лента, пред микробуса със скорост около 85 км/ч се е движил товарен състав с влекач „Скания”, с регистрационен номер 07 DKC 21- турска регистрация, с прикачено към него полуремарке марка „Ш.” с рег. № 07 DER 03, също турска регистрация, управляван от Екрем Озгоз; предвид по - високата скорост на микробуса, последният е настигнал товарния състав и с челната си дясна част се е ударил в лявата задна част на полуремаркето; водачът Озгоз е усетил удара и е спрял, като се е придвижил напред и вдясно спрямо първоначалната си посока и се е установил в мястото, където е описан в протокола за оглед на местопроизшествие; след удара микробусът също се е придвижил в посока напред и се е установил също в мястото, където е описан в протокола за оглед на местопроизшествие; за водача на пътнически микробус „Мерцедес Спринтер” с регистрационен номер К 4137 ВН, управляван от Х. С. Х., пътният инцидент е бил предотвратим, при условие че е контролирал непрекъснато превозното средство.

Намерил е, че така установеният механизъм на процесното ПТП, отговорността на водача Х. за причиняването му, както и фактът, че гражданската му отговорност за причинените при управление на автомобила вреди е застрахована при ответника, не се оспорват от страните, а спорът е съсредоточен по въпроса дали ищцата е получила уврежданията си при това пътно-транспортно произшествие. Позовал се е на заключението на експерта по приетата и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза на д-р В. Т. и счел, че от последното се установява, че описаните от ищцата травми са причинени от пътнотранспортното произшествие (отговор на въпрос 5), обосновано с изводите на експерта, че анатомичната локализация на травматичните увреждания е такава, че същите могат да бъдат получени и при наличие на поставен обезопасителен колан, особено в конкретния случай предвид механизма на произшествието и деформациите на автомобила. Отчел е, че са верни твърденията по въззивната жалба на ответника, че разпитаният по делото като свидетел водач на пътническия бус е дал показания, че след произшествието не е разбрал, че Койна е пострадала, иначе щял да я изпрати с линейка, като е съобразил и показанията на свидетеля, че след инцидента бусът не е могъл да се движи на собствен ход и извикал един приятел с подобен бус, който да откара пътниците и да ги остави по къщите им. Посочил е, че тези показания са съответни на показанията на св. Т. М. А., живеещ на съпружески начала с ищцата, според които от мястото на произшествието до [населено място] се е придвижила с някакъв друг бус, била оставена на пътя в [населено място], откъдето той отишъл да я вземе и прибере в [населено място]; тогава тя му се оплакала, че има наранявания и я завел в болница в [населено място], бил в паника и я закарал директно там, като лекарите установили, че дясната й ръка трябва да се гипсира в област, която е по-нагоре от лакътя, брадичката й била сцепена и е шита, коленете й били ударени, тялото й било натъртено. Въззивният съд е подчертал, че тези увреждания са описани в амбулаторен лист на ортопед-травматолог от ДКЦ Районна поликлиника Казанлък от деня на инцидента в 11:55 часа. Обобщил е, че показанията на св. А., описаните увреждания в амбулаторния лист от 27.08.2023 г., заключението на вещото лице по приетата СМЕ, че уврежданията са причинени от пътно - транспортното произшествие, в съвкупност обосновават извода, че ищцата е пострадала в процесния пътен инцидент. Изтъкнал е, че извода му не се разколебава от показанията на водача на буса, че не е забелязал Койна да има наранявания, с мотиви, че е житейски логично всички участници в инцидента, сред които безспорно е била Койна ( в този смисъл показанията на водача Х., както и писмо с изх. № УРИ 120400-4061/29.02.2024 г. от Вл. П., началник на „Охранителна полиция“ ОДМВР София), както и водачът на буса да са били изплашени, объркани и притеснени и водачът да не е обърнал внимание на пострадалите с по-леки наранявания. Допълнил е, че обстоятелствата, че ищцата е диагностицирана „след повече от пет часа и след близо 250 километра от настъпване на ПТП“, не променят извода, че уврежданията са в резултат именно на това ПТП, като е намерил, че показанията на св. А. не са вътрешно противоречиви и не противоречат на останалите доказателства, поради което следва да бъдат кредитирани. Посочил е, че от последните се установява, че след като е била откарана с друг бус от мястото на инцидента, тя му се обадила около 10 или 11 часа, бидейки около Димитровград, като първото обаждане е получил още в 5 часа сутринта. Намерил е за неоснователни доводите на въззивника, че е нарушена причинната връзка, като е кредитирал извода на вещото лице, че уврежданията са в причинна връзка с ПТП, и подчертал, че липсват каквито и да е данни, че в рамките на петте часа от настъпване на инцидента до констатиране на вредите от лекаря в Казанлък, ищцата е претърпяла друго ПТП със същия механизъм. Счел е за неоснователни и доводите на въззивника за противоречие във свидетелските показания относно липсата на финанси – от една страна прегледът в деня на инцидента бил платен, а от друга страна – нямали пари за рехабилитация, като подчертал, че заплащането на рехабилитация би следвало да става в продължителен период от време и не може да се сравнява с еднократния преглед при ортопед. Допълнил е и че при болките, които св. А. описва и които са установени при прегледа в Казанлък, и предвид настъпването на инцидента рано същата сутрин, не може да се очаква, че ищцата и мъжът й ще обиколят различни лечебни заведения в търсене на безплатно оказване на спешна помощ, като е намерил поведението им за житейски логично – отишли са в първото възможно лечебно заведение, което са намерили. Посочил е, че неосъществяването на рехабилитация може да се дължи на липса на финанси, но в случая е без значение, тъй като обезщетението обхваща само обичайния според вещото лице възстановителен период.

При определяне размера на дължимото обезщетение за конкретния случай въззивният съд е съобразил приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза, събраната медицинска документация и показанията на св. А. и намерил, че търпените от ищцата увреждания в резултат на произшествието са: разкъсно - контузна рана в областта на долната челюст; счупване с разместване на костните фрагменти на костите на дясната предмишница; контузия на гръдния кош; оток и контузия на двете колена. Посочил е, че счупването на костите на дясната предмишница по своя характер е високоенергийна травма, която е причинила на пострадалата трайно затруднение на движението на десния горен крайник; останалите увреждания са с мекотъканен характер, като раната е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а контузиите - болка и страдание. Отчел е, че след произшествието на пострадалата е поставена гипсова имобилизация в Казанлък; предписана и е медикаментозна терапия; потърсила е медицинска помощ в МБАЛ „Т.“ ЕООД - Стара Загора, където постъпила за лечение на 09.10.2023 г., след проведените й изследвания е установено, че фрактурата не зараства, поради което на 10.10.2023 г. било взето решение за провеждането на оперативно лечение - открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация на радиус и улна, при което фрактурите на лакътната и лъчевата кост са били репонирани и заключени със заключваща плака; изписана е на 12.10.2023 г. с дадени съвети за спазване на ХДР и прием на лекарствени средства при необходимост (епикриза ИЗ 11846/2023). Позовал се е на заключението на вещото лице по СМЕ, че в период от около 4 - 5 месеца, какъвто е срокът за възстановяване при подобни счупвания, е била налице първоначална силна с постепенно намаляващ интензитет болезненост; за в бъдеще такава болезненост ще се наблюдава при физическо натоварване на крайника и промяна на времето; след приложеното оперативно лечение е настъпило добро костно срастване и предвид обстоятелството, че по делото няма приложена медицинска документация с отразени усложнения от двигателно или неврологично естество, е настъпило възстановяване на пострадалата до степен да може адекватно да си служи с крайника. Съобразил е показанията на свидетеля Т. А., че ръката на пострадалата е била гипсирана в болницата в Казанлък, а впоследствие и оперирана в болницата в Стара Загора, като са сложени импланти, за които платил около 2 500 лв. - 2 600 лв., като имплантите са още в ръката й. Изтъкнал е, че поставянето на импланти е описано в епикриза ИЗ 11846/2023 на МБАЛ Т., Отделение по травматология. Кредитирал е показанията на св. А., че ищцата след изписването й от болница имала много затруднения, не можела да се облича, да се храни и той й помагал за всичко, като за период от около седем - осем месеца след инцидента преимуществено той се грижил за двете им малки деца. При така установените релевантни факти въззивният съд е приел, че справедливият размер за обезщетение за неимуществени вреди правилно е определен от първоинстанционния съд в размер на сумата 35 000 лв. Намерил е, че последният е съответен на характера на причинените физически увреждания; на възстановителния период от пет месеца, през който е изпитвала болки и е имала нужда от чужда помощ в ежедневието си; на невъзможността да откликва на нуждите на малките си деца в продължение на седем-осем месеца; операцията за поставяне на импланти, евентуалната втора операция за махане на импланти; на възрастта на пострадалата - 30 години, при която не са налице дегенеративни процеси, които да удължават възстановителния процес, но е активна трудоспособна възраст, смутена от причинените травматични увреди, както и на последиците в психологичен план- при всички случаи претърпян инцидент от ПТП оказва негативно психо-емоционално отражение върху пострадалия. Изтъкнал е, че размерът на обезщетението е съобразен и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити, както и със съдебната практика по сходни случаи.

По претенцията за обезщетение за имуществени вреди е съобразил заключението по СМЕ, че разходите са във връзка с причинените от пътния инцидент травми, поради което подлежат на възстановяване ведно със законната лихва от деня на извършването им. Не е споделил доводите на въззивника, че разходът за избор на лекар не следва да бъде възстановен, като е посочил, че ищцата има право да получи най-добрата възможна услуга при лечението си и не може да бъде принудена да приеме какво да е лечение, а следва да и бъдат възстановени разходи за най-доброто възможно лечение, включващо и избор на екип. Допълнил е, че сумата от 280 лв. не е прекомерно висока, за да се приеме присъждането й за необосновано.

Въззивният съд е счел за неоснователно поддържаното възражение за принос от пострадалата поради непоставен колан, като се е позовал на изводите на вещото лице, че анатомичната локализация на травматичните увреждания е такава, че същите могат да бъдат получени и при наличие на поставен обезопасителен колан предвид механизма на произшествието и деформациите на автомобила. Намерил е за неоснователно и възражението за съпричиняване поради това, че ищцата е отказала навременна медицинска помощ, като е подчертал, че по делото няма доказателства за такъв отказ, а и вещото лице изрично на въпрос на представителите на ответника е отговорило, че медицинската помощ е оказана навреме – в рамките на няколко часа, като липсва яснота кога се е получило разместването на костите.

По тези мотиви е постановен обжалваният резултат.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

По първия поставен от касатора въпрос е относима задължителната съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечивата такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалата, с периода на лечението й и степента на възстановяването й, взел е предвид и момента на настъпване на процесната увреда. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният от касатора трети процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с доводите по депозираната въззивна жалба, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последната обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че ищцата е пострадала при процесния пътен инцидент; че справедливият размер на обезщетението за доказаните търпени от нея болки и страдания в резултата на пътния инцидент е 35 000 лв.; че доказаните имуществени вреди са в размер на 2 217,40 лв., както и защо приема, че не е налице поведение на пострадалата, което е допринесло за настъпване на вредите, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Останалите поставени от касатора въпроси не съответстват на осъществената от въззивния съд решаваща дейност. Въззивният съд не е отрекъл признатата с чл. 179 ГПК обвързваща доказателствена сила на протокола за ПТП относно вписаните в него констатации на служителите на МВР, посетили пътния инцидент в кръга на служебните си задължения, за осъществените от тях или пред тях действия и изявления, нито е приемал за осъществили се факти и обстоятелства, които са „в пълна противоположност“ или са отречени от удостоверителните записвания в протокола за същата група факти. Не е вярно и че въззивният съд не е обсъдил възраженията на въззивника за евентуално противоречие в показанията на свидетеля А., нито че е основал изводите си единствено на косвени доказателства, поради което така поставените въпроси, доколкото не са относими към решаващите изводи на въззивния съд и не са от значение за решаване на възникналия между страните спор, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е налице и соченото от касатора основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане за присъждане на разноски, нито е доказал извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение