Определение № 204 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4070/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 261430 от 09.10.2020 г., подадена от Н. Т. Ж. и А. Т. Г. чрез адвокат П. Х. от АК – П. против въззивно решение № 260006 от 26.08.2020 г. по в.гр.д.№ 405/2020 г. на ОС - Пазарджик. Ответниците по касация А. В. М. и И. В. М. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Д. К. от АК – П.. Считат, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендират разноски. Необжалвалият другар на касаторите И. Ю. Т. не е взел становище в настоящото производство. По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение (в резултат от потвърждаването на Решение № 377 от 13.11.2019 г. по гр.д.№ 1434/2018 г. по описа на РС- Велинград в обжалваната му част) е отхвърлен предявеният от И. Ю. Т., Н. Т. Ж. и А. Т. Г. против А. В. М. и И. В. М. иск с правно основание чл. 109 ЗС, с който се иска ответниците да преустановят ползването на сграда с идентификатор ****, находяща се в собствения на ищците имот с идентификатор ***, в квартал 502, с площ от 128 кв.м., при граници и съседи: имот ***; имот *** и имот ***, с адрес: [населено място], [улица], включително и като изнесат вещите си от нея. В качеството им на ищци, всеки от касаторите е поддържал, че притежава по 1/3 ид.ч. от ПИ с ид.№ ***, който е реституиран с влязло в сила Решение на Кмета на Община Велинград от 1998 г. по ЗВСВНОИ, както и че е със статут на незастроен, защото в него се намират само метални павилиони, монтирани преди 1989 г., като преместваеми обекти. С Решение № 127 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 82/2015 г. по описа на РС - Велинград е отхвърлен предявеният от настоящите касатори и праводателката на И. Ю. Т. против А. В. М. и И. В. М., с трето лице помагач - Община Велинград, иск с правно основание чл. 108 ЗС за отстъпване на собствеността и владението върху две сгради (едната с площ от 86 кв.м., втората – 15 кв.м.) и терена, в който са построени - имот пл.№ *, за който е образуван парцел * в кв. 134 по плана на [населено място], с площ по нотариален акт 150 кв.м., а по скица – 128 кв.м. С Решение № 70 от 21.02.2017 г. по в.гр.д.№ 475/2016 г. по описа на ОС - Пазарджик решението на РС - Велинград е потвърдено, заедно с което е постановено, че се отменяват н.а.№ 5 от 01.03.2001 г. и н.а.№ 459 от 18.10.2002 г. С Определение № 512 от 11.12.2017 г. по гр.д.№ 1957/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС. След допускане на обжалването, с Решение № 49 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 1957/2017 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. въззивното решение е отменено само в частта, в която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени двата нотариални акта, представени в производството, за да легитимират претенциите на ищците (н.а.№ 5, т. І, рег.№ 795, н.д.№ 47/2001 г. и н.а.№ 459, том ІІІ, рег.№ 3600, н.д.№ 453/2002 г. на Нотариус Г. Х., рег.№ * на Нотариалната камара). Последното произнасяне според настоящите касатори означава, че, независимо от отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС, нотариалните актове на праводателите им са годни да ги легитимират като собственици в друг съдебен процес за принадлежността на правото на собственост. След влизане на решението в сила поканили ответниците в двуседмичен срок да опразнят процесните по настоящото дело павилиони, тъй като те следвало да бъдат премахнати. Ответниците не се съобразили с нотариалната покана. В хода на процеса са поддържали, че ищците не са собственици както на поземления имот, така и на построената в него сграда, тъй като заповедта за реституиране е недействителна. С частта, в която решението по в.гр.д.№ 475/2016 г. на ОС – Пазарджик не е допуснато до касационно обжалване (респ. – е влязло в сила), по повод на косвен съдебен контрол върху издадения индивидуален административен акт е прието, че решението на Кмета на Община Велинград от 1998 г. е постановено в недопустимо производство, започнало по недопустима молба, тъй като с предходно Решение № 130 от 24.04.1992 г. на Кмета на Община Велинград е постановен отказ да се възстанови правото на собственост върху отчуждения имот, а възстановеният през 1997 г. преклузивен срок касае само бившите собственици, които са пропуснали своевременно да поискат реституция, но не и тези, на които е отказано възстановяването. Заявяват, че се легитимират като собственици на сградата с идентификатор **** на основание приватизационна сделка по чл. 35, ал. 1 т. 1 и чл. 40, ал. 1 ЗППДОП (отм.) за продажба на обособени части от общинското дружество „Торгус” ЕООД през 1995 г. С нея те са придобили, в качеството си на еднолични търговци, магазин с обща площ 99,40 кв.м., който преди това ползвали като наематели. Придобитият имот е бил разделен, за да може всеки да го ползва самостоятелно. Понастоящем същите владеят отделните обекти като физически лица, след като не се пререгистрирали като търговци. Окръжният съд е обсъдил заявено с въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск по съображения, че в исковата молба не се твърди от страна на ищците, че притежават сгради в собствения им имот, тъй като заварените от тях метални павилиони, като метална преместваема конструкция, не са сгради, нито са били строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Констатирано е съответствие между сезирането с исковата молба и акта на районния съд, респ. – неоснователност на оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Произнасяйки се по съществото на спора по чл. 109 ЗС, въззивният съд е констатирал, че и в настоящото производство ищците се позовават на придобивното основание, съществуването на което вече е отречено с решението по в.гр.д.№ 475/2016 г. на ОС – Пазарджик в частта, в която то е влязло в сила. Съобразени са разпоредбите на чл. 297 ГПК (съгласно която влязлото в сила решение е задължително за всички публично-правни субекти), както и на чл. 298, ал. 2 ГПК, с оглед на което пределите на влязлото в сила решение се простират и върху универсалните и частните правоприемници, наред със страните по делото. По тази причина е прието, че представените от ищците нотариални актове не ги легитимират като собственици както на дворното място, така и на постройките в него. При липса на доказана собственост върху спорния имот в полза на ищците не е налице основание да се приеме, че същите търпят неблагоприятно въздействие от неправомерно ползване на процесната постройка - обект с идентификатор ****, упражнявано от ответниците, както и осъждането им да преустановят неоснователното ползване и да изнесат вещите си. В т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 31/1984 г. на ВС, ОСГК и ТР № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. Според т. 2 въззивното решение е очевидно неправилно, аргументи за което се извличат от Определение № 205 от 29.04.2020 г. по гр.д.№ 3238/2019 г. на ВКС, І г.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК. С т. 3 се поддържа, че е налице противоречие с ТР № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, а с т. 4 - противоречие с Решение № 49 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 1957/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Питания не са формулирани. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният в изложението правен въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК и касационното обжалване не може да бъде допуснато. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая липсва основанието за допускане касационно обжалване на определението по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem”, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem”, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното определение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Въззивният съд е съобразил задължителната практика по приложението на чл. 109 ЗС, обективирана в ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, съгласно която, преди да се пристъпи към преценка дали са налице двете задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС (/1/ неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и /2/ създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем), на първо място е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота. В случая отрицателният извод в тази насока почива на правилно приложение разпоредбите на чл. 298, ал. 2 и чл. 297 ГПК, като формирането му прави безпредметно да се обсъжда дали ответникът има право да ползва процесната вещ. С оглед изхода от настоящото производство, касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноските за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева (ДПЗС № 005863 от 12.11.2020 г., л. 24). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение