Определение № 5083 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4281/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Динипо“ ЕООД, чрез адв. Д. П., срещу решение № 135 от 26.07.2024 г., постановено по гр. д. № 184/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 174/21.02.2024 г. на Окръжен съд - Варна, постановено по гр.д. № 875/2023 г., с което са отхвърлени предявените от „Динипо“ ЕООД срещу Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Варна, иск с правно основание чл. 49 ЗД за заплащане на сумата от 88 128 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - платена неустойка по договор за наем от 08.12.2016 г., изменен с анекс №1 от 09.05.2017 г., за неизпълнение задължението на ищеца да предаде на наемателя „Дърва Варна“ЕООД наетия имот: котелно помещение под двете тела на сградата на гимназията, в срок до 01.01.2018 г., тъй като ответникът не е разрешил единствено възможния достъп до наетия имот: през главния вход на сградата, коридора на първия етаж и стълбището към сутерена и е отказал да предаде на ищеца ключ за входната врата на сградата, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 25.04.2023 г. до окончателното изплащане, както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 8 959 лв., представляваща обезщетение за забава при плащане на горното обезщетение за периода от 30.04.2020 г. до 28.04.2021 г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. За силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 3226/2019 г. на ВКС по отношение на предявения по настоящото дело иск за обезщетение.

2. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решението или такава сила има само диспозитивът на решението?

По тези два въпроса се поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 133/14. 03.2011 г. по гр. д. № 202/2009 г. на ВКС, I г. о.; решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 242/22.10.2012 г. по гр. д. № 149/2012 г. на ВКС, II г. о.; решение № 136/22.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2015 г. на ВКС, II г. о.; решение по дело С-453/00 г. на СЕС и решение по дело С-2/08 г. на СЕС.

3. За задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоначалното разглеждане на делото. Сочи се противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В касационната жалба е направено и искане ВКС да отправи преюдициално запитване на основание чл. 267, ал. 3 ДФЕС и чл. 629 ГПК до Съда на ЕС по следните въпроси:

1. Как следва да се квалифицира решение, което е в противоречие с правото на ЕС?

2. Кога едно съдебно решение е неправилно поради противоречие с правото на ЕС?

3. Неправилното съдебно решение поради противоречие с правото на ЕС ползва ли се със сила на пресъдено нещо?

4. Преюдициалните въпроси по спор, за който има влязло в сила съдебно решение, постановено в противоречие с правото на ЕС ползват ли се със сила на пресъдено нещо?

5. Ако едно решение, постановено в противоречие с правото на ЕС, се ползва със сила на пресъдено нещо, то следва ли в последващо производство тази сила на пресъдено нещо да се отчита, ако този съдебен акт е порочен?

В срока за отговор ответникът Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Варна, чрез адв. П. М., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищеца по делото срещу отхвърлително въззивно съдебно решение, постановено по искове с цени от 88 128 лв. и 8 959 лв.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че „Динипо“ ЕООД е собственик на недвижим имот: котелно помещение, представляващо самостоятелен обект с идентификатор *, находящо се в [населено място], в сграда с идентификатор *, разположено на етаж -1, на кота -8,60, под ниското и високото тяло на училищната сграда на Техникум по туризъм, ведно с 20,1969% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.

За поземлен имот с идентификатор *, находящата се в него сграда с идентификатор *, представляваща първи корпус, състоящ се от сутерен, първи, втори и трети етаж, както и за самостоятелен обект с идентификатор ***, представляващ втори корпус, състоящ се от сутерен и първи етаж, ведно със 79,8031 % ид.ч. от общите части на сградата, е съставен акт за публична държавна собственост № 8859 от 12.05.2015 г., съгласно който актуваният недвижим имот е предоставен за управление на Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна.

Прието е за установено също, че с договор от 08.12.2016 г., „Динипо“ЕООД е отдало под наем собствения си имот на „Дърва Варна“ ЕООД за срок от 4 години, считано от датата на предаване на имота на наемателя, която следва да бъде не по-късно от 01.04.2017 г. В т.35 от договора страните са уговорили неустойка в размер на 86 400 лв. при едностранно прекратяване на договора от наемателя поради неизпълнение задължението на наемодателя за предаване имота на наемателя.

Въз основа на събраните писмени доказателства е прието за установено също, че с покана от 08.03.2017г. до директора на ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“, гр.Варна, „Динипо“ЕООД е поискало за бъде уведомено за ден и час, в които ще бъде въведено в реално владение на имота му и съсобствените общи части, както и ще му бъде осигурен 24 часов безпрепятствен достъп и безпрепятствена експлоатация на имота, където след въвеждането във владение ще започне ремонт на котелното помещение. С писмо от 10.03.2017г. директорът на гимназията уведомил ищеца, че достъпът му до притежавания от него имот не е препятстван и може да се осъществява през входа, намиращ се на северната страна на самостоятелния обект, и съответно на сградата с подстъп от ул.“Константин Фотинов“, който не е заключен и може да бъде използван по всяко време на денонощието. В писмото е посочено, че високото тяло на гимназията съставлява напълно самостоятелна сграда, различна от тази, в която се намира собственият на дружеството обект, поради което желанието за осигуряване на достъп през централния вход на учебното заведение е лишен от правно основание, както и, че достъпът на външни лица до сграда, в която се осъществява учебна дейност е силно ограничен в учебно време и забранен в извънучебно, поради което такива няма да бъдат допускани в двора на учебното заведение, неговите сгради, вкл. досежно общите им части.

Прието е за установено, че с анекс №1 от 09.05.2017 г. към договора за наем е уговорено предаването на имота на „Дърва Варна“ЕООД да се извърши не по-късно от 01.01.2018 г. Освен това наемодателят се задължил да издаде запис на заповед на наемателя на стойност 86 400 лв.., обезпечаващ дължимата неустойка по т.35 от договора. С покана от 17.04.2018 г. „Дърва Варна“ ЕООД е поканило „Динипо“ ЕООД да предаде владението на имота в 3-дневен срок от получаването й, като при непредаване ще счита договора за наем за прекратен и го е поканило да заплати уговорената неустойка. Прието е за установено, че „Дърва Варна“ЕООД се е снабдило с изпълнителен лист против „Динипо“ЕООД по ч.гр.д.№5691/2018 г. по описа на РС – Варна за сумата от 86 400 лв., ведно със законна лихва от 20.04.2018г., както и разноски в размер на 1 728 лв. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е прието за установено, че „Динипо“ ЕООД е наредило няколко превода по сметка на „Дърва Варна“ ЕООД в общ размер от 88 128 лв.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че не е налице един от елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника, а именно противоправно поведение от страна на служители на гимназията. Посочено е, че служителите на ответника са отказали да осигурят на ищеца 24-часова безпрепятствена възможност да достига до самостоятелния си обект, като преминава през централния вход на учебното заведение, намиращ се на първия партерен етаж на сграда с идентификатор * /високо тяло/, през коридора, свързващ високото и ниското тяло /сграда с идентификатор */, от който коридор по стълбището към сутерена се достига до котелното помещение, вкл. и ключ за входа, но твърдението на ищеца, че това са общи части на сградата, поради което препятстването на достъпа му до тях е противоправно поведение, е неоснователно.

Съдът е посочил, че по искова молба на „Динипо“ ЕООД, с която срещу ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ е предявен иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да се въздържа от действия, с които неоснователно пречи на ищеца да има свободен достъп до СОС с идентификатор *, находящ се в обща на страните сграда с идентификатор *, чрез предоставяне на необезпокоявано преминаване през входна врата, коридор на първия етаж на сградата и стълбище към сутерена, намиращи се в сграда с идентификатор ***, е образувано гр. дело № 680/2018г. на РС – Варна. Делото е приключило с влязло в сила на 11.06.2020г. решение, постановено по гр.д. № 3226/2019 г. на ВКС, с което искът е отхвърлен. ВКС е приел, че не е доказано, че процесните входна врата, коридор и стълбище са общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, т.е. че към момента на възникване на етажната собственост или в един по-късен момент, съобразно строителните книжа или с оглед волеизявленията на етажните собственици, същите да са служели за общо ползване. Освен това не е установено и към момента на възникване на етажната собственост процесните врата, коридор и стълбище да са осигурявали единствения достъп към котелното помещение и по тази причина фактически да са обслужвали имотите и на двамата етажни собственици. Въззивният съд е приел, че въпросът дали процесните входна врата, коридор и стълбище представляват общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, е преюдициален по предявения иск по чл. 49 ЗЗД. Посочено е, че силата на пресъдено нещо по отхвърлен иск преклудира всеки факт, от който се извежда искане да се установи, че съдебно отреченото право е съществувало в полза на твърдения негов носител. След като с влязло в сила решение по иска по чл. 109 ЗС е прието, че действията на ответника по препятстване свободния достъп на ищеца до котелното помещение през входната врата, коридор и стълбище на учебното заведение, не пречат дружеството да упражнява правото си на собственост, тъй като тези части не са общи части, този факт вече не може да се оспорва от страните по настоящото дело. Съдът е посочил, че според приетото в т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК, идентичност в предмета на две противоречащи си съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Такъв е разглежданият случай, поради което след като с влязло в сила решение е прието, че действията на ответника не пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост и при липсата на настъпили след формиране на СПН факти, не може в настоящото производство да се установява, че същите тези действия са противоправни, защото посочените части от сградата са общи части по смисъла на чл. 38 ЗС. Счетено е за ирелевантно обстоятелството, че при постановяване на решението по чл. 109 ЗС, по твърдение на ищеца, на съда не са били известни архитектурни проекти на сградата, според които същата има само един вход, и други обстоятелства и документи, установяващи статута на общи части на входа, коридора и стълбището, доколкото тези възражения за преклудирани. В допълнение е посочено, че подадената от ищцовото дружество молба за отмяна на решение № 26/11.06.2020 г., постановено по гр.д. № 3226/2019 г. на ВКС, основана именно на тези доказателства, е оставена без уважение с решение № 41/21.04.2021 г. по гр.д. № 3895/2020 г. на ВКС.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първите два въпроса, по които се иска допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, обобщено касаят обхвата на силата на пресъдено нещо.

В т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съгласно т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/.

Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта.

В случая въззивният съд е приел, че с решението по гр.д. № 3226/2019 г. на ВКС е отхвърлен искът по чл. 109 ЗС на „Динипо” ЕООД за осъждане на ответника ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Варна да се въздържа от действия, с които неоснователно пречи на ищеца да има свободен достъп до собствения си СОС с идентификатор * по КККР на [населено място], находящ се в обща на страните сграда с идентификатор *, на етаж минус едно – в сутерена на сграда, чрез предоставяне на необезпокоявано преминаване през входна врата, коридор на първия етаж на сградата и стълбище към сутерена, намиращи се в сграда с идентификатор ***. В исковата молба, с която е предявен искът по настоящето дело ищецът е посочил като противоправно поведение на служителите на гимназията именно тези действия, за които съдът по иска по чл. 109 ЗС е приел, че не съставляват неоснователно въздействие, което създава пречки на дружеството да упражнява правото си на собственост върху котелното помещение. След като тези действия са включени в предмета на делото, образувано по предявения иск по чл. 109 ЗС, те са обхванати от силата на пресъдено нещо и въпросът за противоправността на тези действия не може да бъде пререшаван. Следователно зачитайки формираната сила на пресъдено нещо, съдът не е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочената от касатора, в която се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва решението по спорното материално право, като мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо.

Въззивното решение не противоречи и на цитираните решения по дело С-453/00 г. на СЕС и по дело С-2/08 г. на СЕС. В тях не е направен извод, че силата на пресъдено нещо противоречи на принципа на ефективността и следователно не трябва да бъде призната, в който смисъл са твърденията на касатора. Освен това решение по дело С-2/08 г. на СЕС не е относимо към разглеждания случай -преюдициалното запитване, по което е образувано посоченото дело се отнася до прилагането на принципа за СПН в спор в областта на данъка върху добавената стойност. В постановеното решение е разяснено, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Поради това общностното право не налага национална юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило с въпросното решение да се отстрани нарушение на общностното право. Редът и условията за прилагане на принципа за силата на пресъдено нещо, които попадат във вътрешния правов ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните, все пак не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да са съставени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност). Прието е, че в това отношение тълкуването на принципа за силата на пресъдено нещо, според което по данъчни спорове СПН в дадено дело, когато тя се отнася до основен въпрос, общ и за други дела, има обвързващо действие по този въпрос, дори ако направените по този повод констатации се отнасят до различен данъчен период, е несъвместимо с принципа на ефективност.

Неотносимо към настоящия спор е и решение по дело С-453/00 на СЕС. В него е посочено, че правната сигурност е заложена в редица общи принципи, признати от законодателството на Общността. Окончателният характер на дадено административно решение, придобит при изтичането на разумни срокове за средствата за правна защита или при изчерпването на тези правни средства, допринася за упоменатата сигурност и от тук следва, че законодателството на Общността или по-конкретно принципът на сътрудничество, не изисква нито един административен орган да бъде по принцип задължен да преразглежда дадено административно решение, което е придобило такъв окончателен характер, за да се вземе предвид тълкуването на съответната разпоредба, междувременно прието от Съда. Изключение е предвидено само при наличието на изброени в решението предпоставки, като първата от тях е националното законодателство да предоставя на административния орган възможността да преразгледа окончателно решение. Според нидерландското законодателство, във връзка с което е постановено решението, административният орган винаги има право да преразгледа окончателно административно решение, което е предопределило и отговора на отправеното преюдициално запитване. Т.е. посоченото решение на СЕС касае преразглеждане на влязло в сила решение на административен орган, а не на съд.

Предвид горното по поставените въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Третият въпрос е за задължението на съда да събере доказателства, които се събират служебно от съда. Касаторът е обосновал въпроса с твърдение, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е отказал да допусне поисканата съдебно-техническа експертиза. По него не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК – не е от обуславящо значение за правния спор предвид извода на въззивния съд, че липсва един от елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД - противоправно поведение от страна на служители на гимназията, доколкото с влязло в сила решение по предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС е прието, че действията на ответника не пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост. Т.е. този въпрос не може да бъде пререшаван и какъвто и отговор да бъде даден на поставения от касатора въпрос, то това не би се отразило на крайния изход от спора.

По искането за отправяне на преюдициално запитване по посочените по-горе въпроси: Случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, са изрично регламентирани в чл. 267 ДФЕС и чл. 628 и сл. ГПК. Съгласно чл. 267, пар. 1 ДФЕС СЕС е компетентен да се произнася преюдициално относно: а/. тълкуването на настоящия договор; б/. валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, а съгласно чл. 628 ГПК българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. В случая не е налице необходимост, а оттам и предпоставки за сезиране на СЕС, защото така формулирани, въпросите по своята същност не представляват искане за тълкуване на конкретни разпоредби от правото на Европейския съюз, а представляват искане СЕС да отговори на правни въпроси, формулирани въз основа на твърденията на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение. Ето защо искането за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 3 350 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение