Определение № 1090 от 08.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1441/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ответниците М. П. и Х. П. срещу въззивно решение на Пловдивски окръжен съд. Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбите. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на ищеца и на ответника П. въззивният съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение, е уважил частично предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания за договорна и наказателна лихва и за разноски, произтичащи от договор за потребителски кредит. Потвърдил е решението в частта, с която е признато за установено, че ответниците солидарно (ответникът П. като кредитополучател, а ответникът П. като поръчител) дължат главница в размер на 7273,98 евро. За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за неоснователни уважените от първата инстанция възражения на ответниците за недействителност изцяло на процесния договор. Изложил е съображения, че не са налице изтъкнатите нарушения на разпоредбите на ЗПК (отм.) - чл. 6, ал. 1 и чл. 7, т. 10, доколкото по делото няма конкретни твърдения, нито данни, че са налице елементи на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на ГПР по кредита. С подписване на договора за кредит кредитополучателят се е съгласил със съдържанието и условията по кредита, декларирал е, че са му предоставени и е запознат с Общите условия и приема същите при уреждане на отношенията във връзка със сключване и изпълнение на договора, което е обективирано в изявлението му, част от текста на договора, поради което ответникът е бил уведомен за всички условия по кредита преди сключването на договора. Приел е, че договорът е сключен в писмена форма съгласно чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 7 от същия закон, представен е погасителен план, в който е ясен какъв е размерът на дължимите суми и датите на погасителните вноски, поради което е действителен, съответно ответниците дължат претендираните с исковете лихви - договорната изцяло, а наказателната частично съобразно заключението на счетоводната експертиза. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са налице. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с изложените в касационните жалби оплаквания, че при постановяване на решението си въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил конкретни възражения на ответниците: за формирана с необжалваната от ищеца част на първоинстанционното решение по отхвърлената част на иска за главница сила на пресъдено нещо относно недействителността на договора за кредит, както и за частична недействителност - по отношение на клаузите за изменение на договорната лихва и за наказателна лихва, освен това не е изложил и мотиви по отношение на приетата за основателна претенция за разноски. Съобразно съдържанието си изложените оплаквания не удовлетворяват установените в практиката критерии за очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК неправилност, посочени по-горе, поради което на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът „При какви предпоставки следва да се счете договор за потребителски кредит за недействителен на основанията по чл. 6, ал. 1 и чл. 7, т. 10 от отменения Закон за потребителския кредит?“, като се поддържа, че по приложението на тези норми няма формирана съдебна практика и ако се постанови такава, ще бъде от значение за точното прилагане на тези норми и за развитие на правото. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което налага извода, че не е обоснована специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно касационното обжалване не следва да се допусне и на това основание. Налице са обаче посочените основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По делото има данни за вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено по отношение на уважената част от насочения срещу ответника П. иск за главница - с оглед обикновеното другарство между ответниците и доколкото в тази част ответникът П. не е подал въззивна жалба, нито се е присъединил към жалбата на ответника П.. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпросът за задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да подложи на анализ събраните по делото доказателства. Значението на въпроса е конкретизирано с доводите, че въззивният съд не е обсъдил въведените възражения за недействителност на клаузите за договорна и наказателна лихва. С дадената формулировка и конкретизация въпросът удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, като е налице и специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед установената по този въпрос последователна практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателите. Доколкото обаче значимостта на въпроса е обоснована с липсата на обсъждане на въпроса за действителността на клаузите за договорна и наказателна лихва, същият няма отношение към главните искове в уважената част, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато само частично - по отношение на исковете за лихви. С тези мотиви съдът