Определение № 2351 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1134/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Корпоративна търговска банка“ АД / в несъстоятелност/ чрез синдиците Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, срещу въззивното решение №76/07.02.2025г., постановено по в.т.д. № 63/2024г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3-ти състав, в частта му, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 638/16.05.2023 г. по т. д. № 1799/21 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 13 състав, е признато за установено по предявените от „Кинтекс“ ЕАД срещу „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) искове, че за касатора не съществува право на принудително изпълнение за сумата 2 757 530 евро, представляваща усвоена на 10.09.2015г. сума по договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. поради изтекла погасителна давност; че не съществува вземане в размер от 1 471 142 евро - неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал. 1 от договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. и че не съществува вземане в размер на сумата 724 761 евро - комисиони за периода от 27.02.2015 г. - 27.11.2017 г. поради изтекла погасителна давност. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че правилно въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013г., който ги е обвързвал до 31.12.2017г., и поради настъпилите условия за „Кинтекс“ ЕАД е възникнало задължение да заплати на банката средствата по гаранцията. Сочи, че е установено, че банката не се е удовлетворила от обезпеченията по договора за особен залог на вземания от 22.11.2013г. и договора за финансово обезпечение от 29.10.2014г. Счита, че неправилно въззивният съд е счел, че по отношение на вземането за главница в размер на 2 757 530,50 евро е изтекла петгодишната погасителна давност, считано от датата на изискуемост на вземането - 13.09.2015г., като неправилно е прието за погасено по давност вземането за неустойка, както и вземането за сумата 724 761 евро – комисиони, с изтичане на тригодишен срок, считано от датата, на която е изискуемо последното вземане – 26.11.2017г. Твърди, че незаконосъобразно апелативният съд е приел, че банката не е предприела никакви действия за реализация на вземанията, които да са довели до прекъсване на давността. Сочи, че извършените от банката прихващания са именно действия по събиране и погасяване на вземанията и правната им последица е прекъсване на давността. Жалбоподателят оспорва като неправилен извода на съда, че прихващанията не са породили погасителния си ефект поради неконкретизиране на активните вземания на банката, препятстващо прилагането на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Счита, че всички вземания са индивидуализирани и са налице условията на чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Твърди, че съдът вместо да тълкува волята по изявлението за прихващане, в нарушение на правилата по чл. 20 ЗЗД, е приел, че такава липсва. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и отхвърляне на исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност?“, по който касаторът сочи произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение №1/08.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК, решение № 222/06.04.2017г. по т.д.№ 425/2015г. на ВКС, 2 т.о., решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г., 2 т.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, 2 т.о. и др.; 2. „Длъжен ли е съдът преди да формира правните си изводи относно действителната воля на кредитора в изявление за прихващане, когато е приел, че тази воля е неясна, да извърши тълкуване на волята на кредитора съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД и въведените в тази норма критерии, включително като вземе предвид последващи изявления на кредитора, които конкретизират и изясняват волята му относно вземанията, предмет на прихващането?“, като според касационния жалбоподател по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/27.02.2012г. по гр.д. №1227/2011г. на ВКС, 2 г.о., решение №89/17.07.2009г. на ВКС по т.д. №523/2008г. на ВКС, 2 т.о., решение №115/01.11.2010г. по т.д.№939/2009г. на ВКС, 1 т.о. и др.; 3. „Допустимо ли е приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД по отношение на активните вземания на кредитора, извършващ прихващане, при наличие на воля от негова страна погасяването да бъде извършено именно по реда, предвиден в тази разпоредба?“, по който въпрос касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на практика на ВКС. Ответникът по жалбата – „Кинтекс“ ЕАД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 02.06.2025г., подаден чрез процесуалните му представители – адв. Желязкова, адв. Калайджиев и адв. Хинов. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждане на разноски по списък, представен с допълнителна молба от 16.09.2025г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013г. „КТБ“ АД се е задължило по нареждане на „Кинтекс“ АД да издаде покрита банкова контрагаранция за сума в размер на 5 515 061 евро пред Commerzbank AG, Франкфурт на Майн, Германия, която от своя страна да издаде втора банкова гаранция пред банка ICICI BANK LIMITED Мумбай, Индия, с цел последната да издаде от своя страна банкова гаранция пред The President of India (Бенефициент) за обезпечение доброто изпълнение на сключен между „Кинтекс“ АД и бенефициента договор № А/181229/23::/OS-6B/MGO/PPO-5/D (O-I) от 01.11.2013г. САС е счел, че не се спори, че като обезпечение на така поетото задължение на 22.11.2013г. е договорен особен залог върху вземания на „Кинтекс“ АД по водените от банката сметки, в това число и по договор за срочен депозит при първоначален размер от 2 200 000 евро, при поето задължение от страна на ищеца при всяко плащане по обезпечения договор да внася допълнителни суми до постигане на обща сума от 5 515 061 евро. За разликата над наличните по сметките в банката суми е договорен особен залог върху вземанията, произтичащи от договора, чието добро изпълнение е предмет на контрагаранцията. Въззивният съд е отчел, че с Решение № 73 от 20.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, изм. и доп. с Решение № 74 от 22.06.2014 г., „КТБ“ АД е поставено под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност за срок от три месеца, назначени са квестори, спряно е изпълнението на всички задължения на банката, ограничена е дейността на банката, като й е забранено да извършва всички дейности съгласно банковия й лиценз. САС е счел, че с писмо от 12.11.2014 г. назначените квестори на „КТБ“ АД са потвърдили, че в изпълнение на договор за особен залог на вземания от 22.11.2013г. по описаната депозитна сметка на ищеца е била налична сума в размер на 2 200 000 евро, а по разплащателната сметка - сума в размер на 3 315 061 евро. Въззивният съд е приел, че се установява по делото, че на 22.06.2015г. ищецът е предявил срещу „КТБ“ АД описаните вземания, както и че на 10.09.2015г. в „КТБ“ АД е постъпило искане от Commerzbank за плащане на сумата 2 757 530,50 евро. САС е отчел, че от публично огласения списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД е видно, че са вписани вземания на COMMERZBANK AG, с ред на удовлетворяване по т. 1 на чл. 94 ЗБН -обезпечени със залог на парични средства съгласно договор за залог от 21.11.2013г., в това число под № 1 за сумата 10 786 521,76 лв. при отправяне на претенции от ICICI в срок до 31.12.2017 г., както и че под № 3 675 „Кинтекс“ АД е посочено като титуляр на вземане в размер от 13 594 026,28 лв. с отбелязване - вложител и посочен ред за удовлетворяване на вземането по чл. 94, т. 4 ЗБН. САС е приел, че с първа частична сметка за разпределение на осребреното имущество на „КТБ“ АД, обявена в Търговския регистър на 02.03.2017 г. и утвърдена от съда с решение № 8 738/19.12.2019г., е предвидено на ищеца „Кинтекс“ АД да бъде изплатена сума в размер на 1 536 292,14 лв. Счел е, че с писмено изявление, получено от ищеца на 02.10.2019г., ответникът, позовавайки се на сключените между страните множество договори и описаните вземания, в това число главница в размер от 5 515 061 евро и 744 712,61 евро - комисиони и такси по процесния договор, е отправил изявление за прихващане на задължението си по първата частична сметка за разпределение с вземанията си. Приел е, че с второ изявление за прихващане, което ищецът признава да е получил на 29.01.2021 г., е посочено, че с първото изявление за прихващане са погасени вземания в общ размер от 724 662,47 евро (1 417 316,69 лв.) и на неустойка в размер на 63 858 лв. САС е счел, че с изявлението „КТБ“ АД е заявило, че прихваща задължението си по втора частична сметка в размер на 1 177 282,12 лв. със свое вземане в размер от 5 515 061 евро - главница и неидентифицирани по размер вземания за неустойки по процесния договор. Кредитирайки заключението на съдебно - счетоводната експертиза, САС е приел, че осчетоводеното към 10.09.2015г. вземане на „КТБ“ АД (в несъстоятелност) от „Кинтекс“ ЕАД е в размер от 2 757 530,50 евро, като за периода от 10.09.2015г. до 14.09.2015 г. е начислена лихва по договора за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция в размер от 2 451,14 лева, както и просрочена лихва след този период до 31.08.2018г. в размер от 1 469 763,79 лева. Счел е, че съгласно заключението на вещото лице размерът на комисионите за издаване на банкова контрагаранция за периода от 27.02.2015г. до 11.09.2015г. е 237 525,37 евро, а за периода от 11.09.2015г. до 27.11.2017г. – сумата от 487 138,54 евро, или общо за двата изследвани периода комисионата е в размер на 724 663,91 евро. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявените искове, като е счел, че предявяването на отрицателни установителни искове в производството по несъстоятелност срещу несъстоятелна банка е допустимо. Позовал се е на мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо, посочвайки че исковете са предявени преди подаването на молбата за издаване на заповед за изпълнение, подадена от „КТБ“ АД /н./. САС е приел, че е възникнало валидно задължение по договора за банкова гаранция, тъй като не се спори, че сключеният договор с Commerzbank AG е изпълнен от ответника. Въззивният съд е изложил, че съгласно сключения договор за финансово обезпечение с прехвърляне на всички права върху вземания по банкови сметки от 29.10.2014г., страните са постигнали съгласие и са предоставили възможност на банката, при сбъдването на условието (изплащане на банковата гаранция), същата да усвои средства от сметките на ищеца, конкретно посочени. Приел е, че по делото не се установява квесторите да са усвоили налични суми по сметките, поради което към момента на откриване на производството по несъстоятелност вземанията (наличните средства) по сметките на ищеца не са довели до погасяване на дълга му по процесния договор. САС е счел, че след отнемане на лиценза (06.11.2014 г.), съобразно нормата на чл. 3, ал. 2 от ЗБН банката е лишена от възможност да извършва разпоредителни сделки и действия с имуществото си, както и е налице забрана кредитори на банката да предприемат действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение, поради което за ответника е налице обективна невъзможност да упражни правата си по договора за финансово обезпечение с прехвърляне на всички права върху вземания по банкови сметки от 29.10.2014г. САС е приел за неоснователно твърдението на „Кинтекс“ АД, че липсва задължение по служебно оформения съобразно договора между страните кредит, предвид ограничението за извършване на банкова дейност след отнемането на лиценза на банката. Счел е, че запазеното действие на процесния договор от 22.11.2013г. в рамките на производството по несъстоятелност налага зачитане и на договорения между страните механизъм за посрещане на възникнали задължения за ищеца. Възникването на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 1, ал. 11 от договора не следвало от постигнато съгласие след наложеното правно ограничение, а от сбъднато условие (бъдещо несигурно събитие) - плащане от страна на банката по издадената банкова гаранция при регламентирано съдържание на отношението в раздел V от договора. САС е приел, че отнетият лиценз лишава правния субект от възможността да привлича и управлява чужди средства, включително и да предоставя в заем средства, но не го освобождава от договорно утвърдени задължения, които възникват или стават изискуеми в рамките на откритото производство по несъстоятелност, нито пък е основание за погасяване на права, произтичащи от договор под условие. С оглед горното САС е заключил, че задължението е възникнало по силата на сключения договор от 22.11.2013г., в резултат на сбъдването на условието за реализиране на банковата гаранция, като оформянето и счетоводното отразяване на това задължение като кредит, не предпоставя неговото несъществуване. Въззивният съд е приел, че макар да е безспорно, че към момента на откриване на производството по несъстоятелност по банковите сметки на ищеца е имало суми, които могат да покрият в пълен размер задълженията, произтичащи от усвоената банкова гаранция, то тъй като те не са възникнали преди, а след откриването на производството по несъстоятелност на ответника, за синдиците не е била налице законова възможност да се разпоредят с тези средства, по реда предвиден между страните, без да извършат нарушение на императивните правила относно развитието на производството по несъстоятелност, както и на целите на самото производство – справедливо и съразмерно удовлетворяване на всички кредитори. Посочил е, че служебното събиране на средства от посочените банкови сметки е възможно само при действаща кредитна институция, за която не е открито производство по несъстоятелност. Въззивният съд е счел, че е основателно възражението за изтекла погасителна давност. Приел е, че усвояването на банковата гаранция е извършено на 10.09.2015г. и с оглед постигнатите споразумения, обективирани в разпоредбата на чл. 1, ал. 11 и чл. 5, ал. 1 от процесния договор изискуемостта на задължението за заплащане на главницата е настъпила на 13.09.2015 г. - след изтичане на уговорения тридневен срок за доброволно изпълнение на задължението за възстановяване на сумата по платената гаранция. САС е счел, че давността е спряла да тече съобразно правилото на чл. 17, ал. 3 ЗБН за срок от шест месеца, считано от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, т. е. за периода до 22.10.2015 г., но след тази дата до момента на предявяването на исковата молба е изтекъл срок, по-голям от предвидения в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. САС е приел, че за сумите, претендирани като възнаградителна лихва и неустойки съществува вземане на ответника, но същите са недължими поради погасяването на главницата по давност. Третият предявен иск за признаване за установено, че банката няма вземане в размер на сумата от 724 761 евро, представляваща комисиони, също е счетен за основателен поради погасяването на това вземане с изтичането на предвидената в чл. 111 ЗЗД давност на основание чл. 111, ал.1, б. „в“ ЗЗД – повече от три години от датата, на която е начислено и изискуемо – 26.11.2017г. САС е приел, че прихващането е сурогат на реалното изпълнение, като то се осъществява чрез едностранна сделка (волеизявление) на кредитора, което трябва да съдържа ясно изразена воля за кое от тях се отнася. Счел е, че направеното неконкретизирано волеизявление за прихващане от 02.10.2019 г. следва да се приеме за недействително. САС е изложил, че липсата на конкретизация не би могла да се запълни с приложение на разпоредбата на чл. 76, ал.1 ЗЗД, тъй като препращаща норма в действащия закон липсва, а тази норма е неприложима по аналогия. Приел е, че прихващащият е носител на няколко вземания и следва да посочи изрично с кое от тях прави прихващането, а такова изявление няма. Въззивният съд е посочил, че са неоснователни доводите, че с последващото изявление за прихващане от 27.01.2021г. е конкретизирано предхождащото, като е изтъкнал, че извършеното от ответника „обяснение“ на изявлението за прихващане от 02.10.2019г. не е в състояние да обоснове законосъобразен извод, че погасителният ефект е настъпил. Предвид извода за погасяване по давност на вземанията, САС е приел, че не следва да се обсъждат другите наведени във въззивната жалба и отговора доводи относно превалутирането и невъзможността да се извършва прихващане при вземания в различни валути. С така изложените мотиви, САС е приел, че следва да потвърди обжалваното решение в частта, в която съдът е признал за установено по предявения от „Кинтекс“ АД иск, че за „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) не съществува право на принудително изпълнение за сумата 2 757 530 евро - усвоена на 10.09.2015 г. сума по договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. поради изтекла погасителна давност, както и в частта, в която съдът е признал за установено по предявения от „Кинтекс“ АД, че за „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) не съществува вземане в размер от 1 471 142 евро - неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал. 1 от договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контра гаранция от 22.11.2013г., поради съвпадане на крайните изводи за недължимост. Отменил е решението на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „Кинтекс" АД срещу „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) за признаване за установено, че за „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) не съществува вземане за сумата 724 761 евро - комисиони за периода от 27.02.2015 г. - 27.11.2017 г. поради изтекла погасителна давност, и вместо това е уважил иска. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос е процесуален и е свързан със задълженията на въззивната инстанция, като се явява обуславящ и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени от касаторите, както и служебно известни на настоящия състав - решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, че давността е прекъсната с извършените от банката прихващания, които според жалбоподателя съставляват действия по събиране и погасяване на вземанията, както и че банката можела да пристъпи към изпълнение по ЗОЗ или ЗДФО, при което като правен ефект изпълнението би било извънсъдебно, каквото било и прихващането. Апелативният съд е приел, че не е извършено валидно прихващане от страна на „КТБ“ АД / в несъстоятелност/ с процесните изявления, поради което дори и да бе изложил мотиви относно това дали прихващането по естеството си съставлява действие по прекъсване на давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД, за каквото разширително тълкуване на разпоредбата няма основание, или относно способите за удовлетворяване по ЗОЗ или ЗДФО, горното не би обусловило различен изход от спора. Въззивният съд е изложил подробни собствени мотиви, а несъгласието на касатора с направените фактически и правни изводи не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид горното по поставения процесуален въпрос не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият поставен в изложението по касационната жалба въпрос е свързан с тълкуването на волята на кредитора в изявлението за прихващане. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и мн.др., критериите за тълкуване на договорите са: отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността; при всяко тълкуване съдът трябва да изясни изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. на ВКС, при тълкуване на конкретна клауза, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договорът и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. Както се приема в решение № 6 от 18.02.2014г. по гр.д. №5494/2013г. на I г.о. на ВКС, решение №4 от 04.02.2014г. по т.д. №23/2013г. на IІ т.о. на ВКС, решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о. на ВКС, на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Съгласно приетото в решение № 96/28.07.2017г. по т.д. № 1907/2016г., 1 т.о. на ВКС, и посочените в него актове, при съобразяване на разпоредбата на чл. 44 ЗЗД правилата за тълкуване са относими и към едностранните волеизявления, които пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, каквото представлява и волеизявлението за прихващане. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с горепосочената практика на ВКС, тъй като същият не е констатирал неясна воля на извършилия изявлението за прихващане кредитор, която да се нуждае от тълкуване, а е приел, че е налице липса на воля, тъй като не е изразена такава относно това, с кое активно свое вземане банката извършва прихващане. Апелативният съд е счел, че направеното неконкретизирано волеизявление за прихващане от 02.10.2019г. следва да се приеме за недействително, тъй като прихващащият е носител на няколко вземания и не е посочил изрично с кое от тях извършва прихващането. Въззивният съд е посочил, че с последващото изявление за прихващане от 27.01.2021г. не е конкретизирано предходното, като е изтъкнал, че извършеното от ответника „обяснение“ на изявлението за прихващане от 02.10.2019г. не е в състояние да обоснове извод, че погасителният ефект е настъпил. САС е изпълнил задълженията си да прецени волеизявлението за прихващане и последващото такова, а конкретните му изводи са свързани с правилността на решението и не могат да бъдат предмет на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Третият въпрос на касатора, поставен в изложението, относно приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД по отношение на активните вземания на кредитора, включва твърдение, което не е възприето от въззивния съд, а именно, че е налице воля на прихващащия кредитор погасяването да се извърши по реда, предвиден в чл. 76 ЗЗД. Апелативният съд е счел, че не е изразена воля относно това с кое активно вземане на кредитира се прихваща и че няма надлежно уточнение на прихващането с последващите изявления, изхождащи от „КТБ“ АД / в несъстоятелност/. Въззивният съд не е приел, че когато прихващият кредитор е уточнил изрично с кое активно свое вземане извършва прихващането или се е позовал на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, същата е неприложима, както е формулирано питането на касатора, а е счел, че такова изявление няма и не може да се приеме, че е уточнено с последващо волеизявление. Наред с горното въпросът е фактологичен и е свързан с изводите на въззивния съд, които са резултат от извършената от него преценка на доказателствата. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Предвид изложеното въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът по касационната жалба е заявил искане за присъждане на разноски, като с молба от 16.09.2025г. е представил допълнително споразумение от 13.05.2025г. към договор за процесуално представителство, фактура №4717/13.05.2025г. за адвокатско възнаграждение в размер на 110 434,80 лв. и платежно нареждане на „Юробанк България“ АД от 22.05.2025г. за заплащане на сумата в полза на Адвокатско дружество „Калайджиев и Георгиев“. Съгласно приложената втора фактура № 169/14.05.2026г. и преводно нареждане от 22.05.2025г. „Кинтекс“ АД е заплатило по същото допълнително споразумение възнаграждение в размер на 47 329,20 лв., с включен ДДС, и на друг процесуален представител - адвокат Венцислава Желязкова Григорова. В случая са упълномощени и е заплатено адвокатско възнаграждение на повече от един процесуален представител, поради което на втория адвокат не се следва възнаграждение съгласно разпоредбата чл. 78, ал. 1 ГПК. От касатора с молба с вх.№19363/22.10.2025г. е заявено изрично възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение № 6 / 2012г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК / в приложимата редакция на същата/, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител действия и техния обем. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само за ориентир при определяне на възнаграждението. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др. Настоящият съдебен състав като прецени фактическата и правна сложност на делото, както и че съгласно чл. 78, ал.1 ГПК се следва възнаграждение за един адвокат и че процесуалната защита на ответника се изразява в запознаване с касационната жалба и депозиране на отговор на същата, намира, че адвокатското възнаграждение на ответника в касационното производство, заплатено на първия упълномощен адвокат Адвокатско дружество „Калайджиев и Георгиев“, следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до размер на сумата от 35 790,43 евро, с левова равностойност 70 000 лв., с включен ДДС. Горният размер се явява обоснован, независимо от обжалваемия материален интерес, предвид обема на извършените процесуални действия в касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение