Определение № 66 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 380/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Ж. Б. срещу решение № 398 от 01.03.2022г. по в.гр.д. № 12110/2021г. по описа на СГС, ГО, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20155319 от 12.07.2021г. по гр.д. № 65258/2020г. по описа на СРС, 162 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Юробанк България” АД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, постановена на 01.08.2012г. по гр.д. № 36218/2012г. по описа на СРС, 75 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваният въззивен акт е недопустим предвид постановяването му при липса на надлежно представителство на ответника пред въззивния съд. Сочи, че процесуални действия от името на „Юробанк България” АД пред въззивната инстанция са извършвани от адвокат, който няма пълномощия да представлява страната пред тази инстанция с оглед въведеното ограничение на пълномощията му за представителство само пред СРС, което според касатора има за последица недопустимост на въззивното решение. При условията на евентуалност излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че районният съд преди да издаде заповедта, предмет на предявения иск, не е постановил отделно разпореждане, с което да разпореди нейното издаване. Излага съображения, че е недопустимо инкорпориране, смесване на два различни съдебни акта в един, тъй като те са напълно различни и имат различен ред на обжалване. При условията на евентуалност поддържа, че ако се приеме, че е постановено устно разпореждане за издаване на заповедта, то е нищожно поради липса на предвидената писмена форма и съдържание, което повлича нищожността и на заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, която се явява издадена без правно основание. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Липсата на представителна власт поради липса на надлежно и валидно упълномощаване на процесуалния представител на ответника във въззивното производство означава ли, че ответникът не е бил надлежно представляван и води ли липсата на надлежно упълномощаване до недопустимост на постановеното съдебно решение?

2. Липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на основание на това разпореждане, без същото да е последващо инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, води ли до нищожност на последната, доколкото не е ясна волята на съда относно уважаването на внесеното заявление за издаване на заповед за изпълнение или доколкото самата заповед за изпълнение е издадена на основание нищожен съдебен акт?

3. Липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на такава заповед за изпълнение на основание на това разпореждане, когато същото е последващо инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, води ли до нищожност на същата на основание неспазване на съдържанието ѝ, тъй като същото не отговаря на разпоредбата на чл. 412 ГПК? Или доколкото предходно, преди издаване на заповедта за изпълнение, не е ясна волята на съда относно уважаването на внесеното заявление за издаването ѝ, а същата се проявява в последствие в самата заповед, но в противоречие с разпоредбите относно нейното съдържание, води ли до нейната нищожност с оглед на неспазването на императивните норми на заповедното производство?

По първия процесуален въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по решение № 361 от 10.01.2013г. по адм.д. 2169/2012г. на Върховния административен съд и по определение № 405 от 01.07.2010г. по ч.гр.д. 244/2010г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което обосновава искането си за допускане на решението до касационен контрол при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория и третия въпроси поддържа, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касация, „Юробанк България” АД, оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Добавил е, че нищожността е най-тежкия порок на съдебните актове и че нищожният акт не е годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, по исков път или чрез възражение. Посочил е, че в процесуалния закон не се съдържа нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им на едностранни властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав - от лице, което не разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно, ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно престъпление.

Изтъкнал е, че основният довод, с който ищецът свързва твърдяната от него нищожност на процесната заповед за изпълнение, а именно, че съдът не е постановил нарочно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение, е несъстоятелен и не покрива гореочертаните критерии, определящи съдебния акт за нищожен. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповед освен в случаите по т. 1 – т. 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението - арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание - чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България - следва да бъде мотивирано. Подчертал е, че и в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателния акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Допълнил е, че заповедта за изпълнение, независимо от характера ѝ на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Счел е, че съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение с различни актове, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля. Отрекъл е като необосновани аргументите на въззивника, че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението. Подчертал е, че доводите на въззивника в тази насока се основават на погрешното схващане на заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделен съдебен акт - разпореждане за издаване на заповедта. Изтъкнал е, че законовата уредба изисква съдът да се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед, което е счел, че обуславя допустимостта на производство за прогласяване на нищожността ѝ чрез иск по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК. Допълнил е, че е напълно неоправдано издаването на отделен съдебен акт- разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлява онова съдебно постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в случая за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след преценка, че са налице всички законови изисквания за това.

По тези правни мотиви е приел, че атакуваният съдебен акт - заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК, не разкрива недостатъци, водещи до неговата нищожност, а именно постановен е в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен състав, в който се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписан е и не противоречи на свръхповелителни правни норми, респективно не разпорежда извършването на престъпление, и е потвърдил като правилно първоинстанционното решение, с което искът по чл. 290, ал. 2 ГПК е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Неоснователен е поддържаният с касационната жалба и изложението довод за недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Атакуваното решение отговаря на всички изисквания за допустимост, като поддържаното основание, на което касаторът основава твърденията си за неговата недопустимост – липса на надлежно учредено пълномощие за адвоката, извършил действия по процесуално представителство на ответника „Юробанк България“ АД пред въззивния съд, не е от естество да породи твърдяната недопустимост на въззивния акт, дори да бе осъществено. Последното би имало значение на процесуално нарушение, което при позоваване на същото от страната, чиито права са нарушени по причина на ненадлежното ѝ представителство, би могло да бъде основание за отмяна на въззивното решение като неправилно, но не е основание за недопустимост на съдебния акт. Само за пълнота следва да бъде добавено, че видно от представените на л. 46 и л. 47 от преписката по гр.д. 65258/2020г. по описа на СРС, пълномощни адвокат Д. Д., извършила процесуални действия по представителство на ответника „Юробанк България“ АД пред въззивния съд, е надлежно упълномощена – с писмено пълномощно, отговарящо на изискванията на чл. 33 ГПК, в което изрично е вписано, че пълномощното е за представителство пред всички съдебни инстанции, което опровергава като неверни твърденията на касатора, на които основава възраженията си за недопустимост на съдебния акт. В този смисъл не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Не са налице и твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос е основан на фактически твърдения на страната, които не съответстват на преписката по делото и в частност на представените по делото на л. 46 и л. 47 по гр.д. 65258/2020г. по описа на СРС 65258/2020г. по описа на СРС, ГО, 162 с-в, пълномощни, с които адвокат Д. Д. е надлежно упълномощена да извършва процесуални действия по представителство на ответника „Юробанк България“ АД за целия ход на делото и пред всички инстанции, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е от значение за изхода по конкретното дело.

Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият и третият процесуалноправни въпроси, макар да са обсъждани от въззивния съд, не се явяват обуславящи решаващия извод за неоснователност на предявения иск. Въззивният съд, като е съобразил постоянната практика на ВКС, е изложил съображения, че процесната заповед за изпълнение не страда от пороци, водещи до нейната нищожност, тъй като е издадена от надлежен орган и състав на съда, в рамките на правораздавателната му власт, съставена е в писмена форма и е подписана от съдията, изразената воля на съда е ясна и разбираема, не противоречи на свърхповелителни правни норми, респективно не разпорежда извършването на престъпление, както и заповедта съдържа всички необходими реквизити съгласно редакцията на чл. 412 от ГПК към момента на издаването ѝ. Отговорил е на останалите наведени във въззивната жалба и поддържани с исковата молба доводи, включително за липсата на законово изискване за постановяване при основателност на заявлението на нарочно разпореждане от съда за уважаване на заявлението, преди постановяването на самата заповед за изпълнение, само в контекста на общия му извод, че тези оплаквания не са от естество да имат за последица нищожност на заповедта за изпълнение като съдебен акт.

По разгледания от въззивния съд въпрос досежно конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебен акт, е налице утвърдена съдебната практика по т. 8 на ППВС № 1/1985г., мотивите към Тълкувателно решение № 1/10.02.2012г. по тьлк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, както и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС /напр. решение № 1188/19.11.2008г. по гр. д. № 4694/2007г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 123/04.04.2012г. по гр. д. № 777/2011г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 114/13.10.2014г. по гр. д. № 1954/2014г. на ВКС, ГК, II ГО, решение № 63/30.11.2016г. по т. д. № 1512/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 355/03.10.2012г. по гр. д. № 35/2012г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 73/18.05.2015г. по гр. д. № 5113/2014г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 318/29.11.2013г. по гр. д. № 2009/2013г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 15/26.01.2015г. по гр. д. № 3298/2014г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 60138/26.01.2022г. по гр. д. № 723/2021г. на ВКС, ГК, I ГО и други/, от която въззивният съд не се е отклонил. Със съдебната практика се приема, че нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване.

За пълнота във връзка с поставените въпроси следва да се посочи, че съгласно практиката по определение № 670/12.11.2012 г. по ч.т.д. № 640/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, при уважаване на заявлението по чл. 417 ГПК се издават три акта: заповед за изпълнение, разпореждане за допускане на незабавно изпълнение и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, но тяхното наслагване не е процесуално необходимо – след като заповедният съд е преценил, че са налице предпоставките на чл. 417 ГПК и чл. 418 от ГПК, то в заповедта за изпълнение имплицитно са включени и трите акта. Постановяването на нарочно разпореждане, с което да се признае заявлението за основателно и да се разпореди издаването на самата заповед за изпълнение, е отречено като законово изискуемо с цитираната практика на ВКС, и въззивният съд с допълнително изложените мотиви в тази насока не се е отклонил от утвърдената практика. В този смисъл, че законовата уредба не изисква издаване на друг съдебен акт – разпореждане, преди издаването на самата заповед за изпълнение, са и тълкувателните мотиви в тяхната цялост по ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. 4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, като със същите се приема, че „заявлението е уважено чрез издаване на заповед за изпълнение“ - цитат от стр. 8 на тълкувателния акт.

Наличието на утвърдена съдебна практика на самостоятелно основание изключва допускането до касация на въпросите при сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 720 лв., които ще му бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение