Определение № 5702 от 08.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3209/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на ТП Държавно ловно стопанство „Тунджа“, чрез адвокат Б. Ч. от АК – Ямбол и касационна жалба на ЕТ „ЕЛИА-Е. Т.“, чрез адвокат Х. К. от АК - Ямбол, срещу решение № 21/11.02.2025 г. по в.гр.д. № 321/2024 г. на Окръжен съд Ямбол в частта, в която се потвърждава решение № 359/27.06.2024 г. по гр.д.№ 1063/2023 г. на Районен съд Ямбол, като искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, нанесени от дива свиня върху стопанисвани от ищеца селскостопански масиви със засята култура „царевица“, предявен от ЕТ „ЕЛИА-Е. Т.“ против ДЛС „Тунджа“, гр.Ямбол, на основание чл.79 ЗЛОД, е уважен за сумата 6880,50 лева, ведно със законната лихва от 28.04.2023 г. до изплащането и е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 24 711 лева. Касационна жалба на ДЛС„Тунджа“ гр.Ямбол, е подадена срещу въззивното решение в осъдителната му част с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата се поддържа, че решението е очевидно неправилно с оглед нарушението на материалния закон - чл.33 ЗЛОД и чл.117 ППЗЛОД и са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Отделно се твърди, че решението е постановено в противоречие с решение № 125 от 01.04.2024 г. по гр.д. № 372/2023 г. на Окръжен съд Русе и е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Процесуално нарушение на въззивния съд ли е непроизнасянето по едно от основните възражения за неоснователност на предявените искове, а именно, че не е обсъдено доколко ефективни са конкретните средства, които земеделският производител твърди, че е използвал?“; 2. „Процесуално нарушение на въззивния съд ли е непроизнасянето по едно от основните възражения за неоснователност на предявените искове, а именно, че не е обсъдено доколко подходящи са мерките предприети от земеделския производител за опазване на засетите култури да отблъсват и предотвратяват набезите на диви животни?“. Като въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото поставя: 3. „Следва ли в процедурата по чл.117 ППЗЛОД да бъде определен размер на обезщетението, за да се приеме, че претенцията на земеделския производител е доказана по размер?“; 4. „Налице ли е нарушение на материалния закон приемането от съда на обстоятелството, че вторият ответник не „стопанисва“ дивеч дива свиня, тъй като в ловностопанския район в последните години нямало „отстреляни“ диви прасета, нямало издавани разрешителни за групов лов на дива свиня, изцяло в противоречие с чл.33 ЗЛОД?“. Касационна жалба е подадена и от ЕТ „ЕЛИА-Е. Т.“ срещу въззивното решение в отхвърлителната част с доводи, че решението е неправилно и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК по въпросите: 1. „При иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЛОД следва ли да се разпределя отговорността между лицето претъпяло щета /ЕТ„ЕЛИА-Е. Т.“/ и лицето отговорно за стопанисващо дивеча /ДЛС„Тунджа“гр.Ямбол/, при положение че увреденото лице е предприел всички необходими мерки разписани в закона за ограничаване на щетата, но въпреки активното му поведение тя е настъпила?“; 2. „Когато земеделските земи се обработват на основание заповед за комасация по реда на чл.37в от ЗСПЗЗ, в задължение на увреденото лице да ги огражда с ограда земята си с оглед факта, че процедурата по комасация урежда ползването на земите за 1 стопанска година?“. По делото са постъпили писмени отговори, в която насрещните страни оспорват подадените касационни жалби и претендират разноските по делото. За да постанови решението въззивният съд приема, че през стопанската 2021/2022 г., ищецът ЕТ„ЕЛИА - Е. Т.“ е обработвал земеделска земя в масиви 25, 26, 321 и 322, които се намират в първо ловище „Разсадника“, което е част от ЛСК„Ормана“, стопанисван от ДЛС „Тунджа“ гр.Ямбол. Съдът е установил също, че с протоколи от 01.09.2022 г. и 19.09.2022 г. на специално назначена комисия, в земеделската земя, обработвана от ищеца, са констатирани видими следи от диви прасета, като е унищожена на 100 % площ от 37,703 дка, в която са вложени според вещите лица 13 735,58 лева. При тези данни, въззивният съд приема, че е налице основание за ангажиране на отговорност по чл.79 ЗЛОД, но и възражението на ответника, че са изпълнени мерките по чл.78, ал.2 ЗЛОД - ограждане на стопанисваните масиви, закупуването на газови оръдия за прогонване на дивеча и назначена жива охрана, следва да бъде уважено. При преценка на събраните доказателства съдът е съобразил и извършените действия по засяване на 162 дка дивечови ниви и подхранване на животните с фураж, с оглед на което е достигнал до извод, че въпреки предприетите от двете страни мерки за опазване на селскостопанската продукция, не са предотвратени напълно причинените щети от дивеч, поради което отговорността между тях следва да бъде поделена. С оглед заключението на вещо лице, съдът е приел, че на ищеца е причинена щета за унищожените посеви в стопанисваните от него ниви в размер на 13 735,58 лева, а дължимото обезщетение след редуцирането му на половина е основателно за сумата 6880,50 лева. При тези фактически и правни изводи на въззивният съд не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението, тъй като липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд основни принципи при решаването на правен спор по чл.79 ЗЛОД. Мотивите на въззивния съд, в случая, съдържат неговата преценка за релевантните по делото факти и приложението на закона към тях и не са налице логически противоречия, обуславящи извод за явна необоснованост при решаването на конкретния правен спор. Ето защо, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. При проверка за допустимост на подадените касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по поставените от двете страни въпроси в изложенията поради следните съображения: Въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор, въз основа на които е формирал собствени правни изводи, че отговорността следва да бъде поделена между страните, след като предприетите от тях мерки за опазване на селскостопанската продукция, не са предотвратили напълно причинените щети от дивеч. Изводите на съда са изцяло в съответствие с практиката на ВКС – напр. решение № 50071/ 25.05.2023 г. по гр.д. № 1911/2022г., III г.о., в което се акцентира върху необходимостта от извършване на конкретна преценка по всяко дело, с оглед особеностите на конкретния случай, в зависимост от данните за предприетите и непредприети мерки, и обективните обстоятелства, се решава дали отговорността да се носи изцяло от лицата, стопанисващи дивеча или от собствениците на земи и гори, или да се разпредели между тях. С оглед данните по делото в случая, съдът е установил, че двете страни са положили усилия за изпълнение на законовите изисквания по осъществяването на мероприятия за опазване на селскостопанската продукция в ловностопанския район, които обаче не са били ефективни в достатъчна степен да предотвратят набези от диви свине, т.е. налице са предпоставките за възникване право на обезщетение за щетите, но са спазени и изискванията по чл.78, ал.2 ЗЛОД, че собствениците на земи и гори изпълняват предвидените в Закона за опазване на селскостопанското имущество, Закона за горите и в други нормативни актове мерки с цел ограничаване на щети, които може да нанесе дивечът. Според мотивите на решението, при конкретната преценка на доказателствата за извършените мероприятия на територията на ловното стопанство по подхранване на животните и взетите мерки по опазване на отглежданата селскостопанска култура, дължимото обезщетение за причинените щети на ищеца следва да се редуцира наполовина. Решаващите изводи на съда са в съответствие с практиката на ВКС, формирана с решение № 50146/25.11.2022 г. по гр.д.№ 677/2022 г., I г.о., в което се посочва, че при специалното основание за ангажиране на отговорността за имуществени вреди върху селскостопански култури, причинени от дивеч от ловностопанските райони, разпоредбата на чл. 50 ЗЗД не намира приложение. Отговорност по реда на чл. 50 ЗЗД носи собственикът на вещта или лицето под чийто надзор тя се намира, докато лицето, чиято отговорност може да бъде ангажирана по реда на чл.79, ал.1 ЗЛОД, не е собственик на дивеча преди неговото улавяне или убиване (т.е. към момента, в който дивечът е способен да причини щета на земеделска култура), а само го стопанисва (по смисъла на закона), при което може да го ползва чрез ловуване (извличайки по този начин икономическа полза), длъжно е да изпълнява предвидените в ловностопанския план мероприятия за ограничаване на щети от дивеч (чл. 78, ал. 1 ЗЛОД), да опазва дивеча и да го охранява (чл. 67 ЗЛОД) и носи отговорност само за щетите, причинени на земеделските култури до границите на ловностопанските райони. Адекватни и достатъчни по смисъла на чл.80, т.3 ЗЛОД са мерки, които са предприети при отчитане както на особеностите в поведението на дивите животни, обитаващи съседния ловно-стопански район, така и вида на дивите животни, вида на засетите земеделски култури, разположението и големината на засетите площи, както и особеностите на терена. Мерките също така следва да бъдат предприети своевременно, вкл. при отчитане на вече посоченото обичайно поведение на дивите животни от съответния вид, обитаващи ловно-стопанския район, вкл. и периодите на тяхната миграция. Предвид изложените съображения, формулираните въпроси в изложението на ДЛС „Тунджа“, гр.Ямбол не обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като по същността си представляват доводи за допуснати от съда съществени процесуални нарушения и несъгласие с възприетите фактически констатации при разпределяне на отговорността между страните. Съгласно дадените указания по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК приема, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване не може да се допусне и по въпроса, дали следва ли в процедурата по чл.117 ППЗЛОД да бъде определен размер на обезщетението, за да се приеме, че претенцията на земеделския производител е доказана по размер. Този въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е бил включен в предмета на въззивното обжалване, а възражение в този смисъл не е направено и в отговора на исковата молба, поради което съдът не дължи произнасяне по него. В случая, с решението са изложени съображения за наличие на материалноправните предпоставки, при които следва да се носи отговорност за обезщетение на щети, нанесени от дивеча, след като от селскостопанския производител са изпълнени мерките за защита на неговата продукция, както и възможността обезщетението да не се изплаща в случаите, когато не са изпълнени на мерките по чл.78, ал.2 ЗЛОД. Въпросите за основателността на възраженията, във връзка с направения анализ на събраните доказателства и правилното приложение на материалния закон, в този смисъл, не обуславят допускане на касация в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поставените въпроси в изложението към касационната жалба на ЕТ „ЕЛИА-Е. Т.“ също не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с цитираното решение № 50146/25.11.2022 г. по гр.д.№ 677/2022 г., I г.о., в което се посочва, че мерките по опазване на селскостопанското имущество са в тежест на собствениците на земи и гори, както и на лицата, които ги ползват и следва да установят изпълнението им. Съдът в случая е направил конкретен анализ на доказателствата и въз основа на тях е достигнал до извод, че отговорността между лицето претендиращо обезщетение за щетите нанесени от дивеча /ЕТ„ЕЛИА-Е. Т.“/, следва да бъде поделена с лицето стопанисващо дивеча /ДЛС „Тунджа“, гр.Ямбол/ поради настъпване на щети от дивеча, въпреки положените от страните усилия. Тези изводи са направени по вътрешно убеждение на решаващия състав на съда, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а след евентуално допускане на решението до касация. След като липсват съображения да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми в закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат аргументи, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложените съображения и изхода на правния спор, сторените от страните разноски следва да останат в тяхна тежест, както са извършени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение