Определение № 409 от 23.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3036/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Р. Р. Л. е подала касационна жалба срещу решение от 12.02.2014 г. по гр. д. № 12646/2012 г. на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение по гр. д. № 20631/2011 г. на СРС и на основание чл. 273 ГПК е постановено друго по съществото на спора, с което по иска на С. Л. е допуснато да се извърши делба на недвижим имот с идентификатор 68134.1891.39, намиращ се в [населено място], район В., [улица], с площ от 630 кв. м. заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда на площ от 43 кв. м. между С. Л. и Р. Л. при права по ½ ид. ч. Касационният довод е за незаконосъобразност на извода, че Р. Л. не е придобила правото на собственост върху ½ ид. ч. от имота, собственост по наследяване на С. Л. на основание давностно владение осъществявано от 1993 г. Допускане на касационна проверка на въззивното решение се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК. Ответницата по касация поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане касационна проверка на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което съдът я намира за допустима. За да се произнесе по жалбата настоящият състав на Върховния касационен съд, І г. о. взе предвид следното: За да уважи иска въззивният съд е приел за установено, че жилищната сграда, предмет на иска за делба, е принадлежала на общия на страните наследодател Р. С. Л., техен баща, правото на собственост върху която е придобил на основание договор за доброволна делба от 23.09.1952 г. Правото на собственост върху УПИ ІV-19, в кв. 92 по плана на [населено място] е придобил на основание съдебна спогодба, постигната по гр. д. № 3429/1972 г. на СРС, ІV район без да са заплащани суми за уравняване на дялове. Наследството е открито на 19.03.1993 г., като наследодателят е оставил за свои законни наследници двете си дъщери С. Л. и Р. Л.. Съпругата му М. Л. е починала преди наследодателя на 09.08.1991 г. След смъртта на наследодателя в имота е продължила да живее касаторката Р. Л. със семейството си. С гласни доказателства е установено, че Р. Л. е владяла целия имота като свой, тъй като приживе наследодателят е изразил воля той да остане за нея, а на дъщеря си С. през през 1979 г. е дал сумата 10 000 лв. за закупуване на апартамент. Свидетелката Н. Б. установява, че през 1964 г. е присъствала на спор между сестрите по повод на това, че Р. не е пускала С. в бащината им къща. От тогава свидетелката е виждала имота да се ползва само от Р. и родителите й, а сега от Р. и сина й с неговото семейство. Свидетелката Н. Д., съсед на Р. Л., възпроизвежда свои впечатления, че в имота е живяла само Р. със съпруга си и сина си и нейния баща, за когото се е грижила. Впечатленията й са от 1990 г. Известно й е, че Р. и сина й са направили преустройство на къщата като във втория етаж е обособено самостоятелно жилище. Изслушана по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК ищцата е заявила, че сестра й не я допуска до имота. След смъртта на майка им е ходила много пъти в имота, но сестра й не я е допускала в него. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел за установено, че ответницата по иска Р. е установила владение върху частта от имота, придобита от сестра й на основание наследствено правоприемство. Владяла е тази част с намерение да придобие правото на собственост върху нея и е демонстрирала това по отношение на собственицата, но осъществяваното владение не е било спокойно. Не е установен и фактът да е отблъснала владението на ищцата. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. какви елементи включва фактическия състав на придобивната давност в хипотезата на чл. 79, ал.1 ЗС; 2. кога следва да се счита отблъснато владението на невладеещия собственик и недопускането му до имота, представлява ли отблъскване на владението; 3. при действащия ЗС приложимо ли е изискването, въведено в чл. 302 ЗИСС (отм.), упражняваното владението като елемент от фактическия състав на придобивната давност да е спокойно; 4. длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите правни изводи да обсъди събраните по делото доказателства, които са относими за спора. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение по материалноправните въпроси, посочени под №№ 2 и 3 на изложението, относно това с какви действия се отблъсква владението и дали спокойното му упражняване е част от характеристиките му, когато то е елемент на придобивния способ давностното владение. Разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.