Определение № 679 от 07.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 649/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.), против решение №1805 от 15.07.2019г., постановено по в.т.д.№697/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта му, с която (след отмяна на решение №1988/08.10.2018г. по т.д.№5264/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав в осъдителната му част), е отхвърлен предявеният от „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) иск по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) против „Инвестбанк“ АД за сумата от 336 300лв., представляваща стойността на неразрешени платежни операции, извършени от сметката на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) на 01.07.2011г., 07.07.2011г., 08.07.2011г. и 19.07.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 27.06.2016г. до окончателното изплащане, както и иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 666,11лв., представляваща лихва за забава върху посочената главница за времето от 03.02.2016г. до 27.06.2016г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на процесуалните норми на чл.269, чл.145, ал.1 и ал.2 и чл.6, ал.2 ГПК, въззивният състав се е произнесъл по оспорване на писмени доказателства, направено от ответната страна след изтичане на преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК. Излагат се доводи, че становището на банката от 11.04.2017г. не съдържа изрично и недвусмисленно оспорване на истинността и автентичността на представените по делото от третото лице-помагач Г. Г. документи като се сочи, че САС е допуснал разширително тълкуване на писменото становище на ответника, допълвайки възраженията му с нови такива. Според касатора, в отклонение на практиката на ВКС, въззивният съд е обсъждал наново доказателствата по делото, при липса на събирани нови доказателства пред въззивната инстанция и без да е имало оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение. Сочи се, че апелативният състав не е обсъдил и не се е произнесъл по всички наведени оплаквания във въззивната жалба на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.). Твърди се, че при липсата на изрично определение по чл.183 ГПК за изключване на оспорените от ответната банка документи, въззивният състав е бил длъжен да ги обсъди и да ги вземе предвид при постановяване на решението, а не да ги изключи директно, без уведомяване на страните за това и без да е дадена възможност за представяне на други доказателства в подкрепа на поддържаните от тях твърдения.

Оплакването за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон е обосновано с аргумента, че съдът не се е съобразил с разпоредбата на чл.51, ал.3 ЗПУПС (отм), предвиждаща представяне на декларация по КСО като предпоставка за приключване на процедурата по разрешаване на транзакцията, в резултат на което САС неправилно е приел, че представените от ликвидатора на касатора заявка и нареждане-разписка обуславят извод за правомерните действия на банката. В касационната жалба се излагат съображения за необоснованост на изводите на въззивния съд, че представените медицински документи не са официално заверени преписи и че внасянията на малки парични суми в брой от ликвидатора не следва да се обсъждат като релевантни за спора факти. Твърди се също, че въззивният съд погрешно е тълкувал заключението по извършената СТЕ и че не е обсъдил констатациите на инспектора от АДФИ относно работата на ликвидатора. Претендира се отмяна на въззивното решение, с което е уважена въззивната жалба на „Инвестбанк“ АД и потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени предявените от „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) осъдителни искове по чл.57, ал.1 във вр. с чл.51 ЗПУПС (отм) и чл.86 ЗЗД с присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:

1. „ Допустимо ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по оспорване на представени пред първа инстанция писмени доказателства, след като оспорването е направено с въззивната жалба и след изтичане на преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК?“ Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 49/12.07.2016г. по т.д №1086/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №107/13.07.2016г. по т.д.№764/2015г. на ВКС I т.о., както и ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. „ Допустимо ли е въззивният съд да преценява и да обсъжда наново доказателствата по делото, ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, респективно при липса на надлежно оспорване на тези доказателства?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №288/29.12.2015г. по гр.д. №2293/2015г. на ВКС, III г.о.; решение №150/03.01.2018г. по гр.д.№5017/2016г. на ВКС, I г.о.; решение № 107/13.07.2016 г. по т.д.№764/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение №208/01.02.2019г. по гр.д.№4983/2017г. на ВКС, III г.о., както и с т.1 от ТР №5/14.11.2012г. по тълк.д.№ 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС и т.1 и т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. „ Допустимо ли е въззивният съд служебно да прави извод за вида и обема на оспорване на писмени документи направено в писмено становище пред първа инстанция, при положение, че оспорването е неизяснено и длъжен ли е да зададе допълнителни въпроси, за да изясни заявява ли страната оспорване на документ и в какъв обем?“. Сочи се, че по така формулирания въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №208/01.02.2019г. по гр.д.№4983/2017г. на ВКС, III г.о.

4. „ Допустимо ли е при произнасянето си с решение въззивният съд да не мотивира изводите си за необоснованост на подадената въззивна жалба и да не обсъди направените пред въззивната инстанция оплаквания?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №310/08.01.2019г по гр.д.№915/2018г. на ВКС, IV г.о.; решение №195/16.07.2013г. по гр.д. №757/2012г. на ВКС, IV г. о. и решение № 426/05.04.2016г. по гр.д.№820/201 г. на ВКС.

5. „Задължен ли е първоинстанционният съд да обсъди копие от документ, чийто оригинал не е бил представен по делото, при липса на изрично определение на съда по чл.183 ГПК за изключването му от доказателствата по делото? “. Касаторът счита че по този въпрос изводите на въззивният съд са в противоречие с решение №362/15.07.2010г. по гр.д. №536/2010г. на ВКС, II г.о.; определение №665/21.11.2014г. по т.д.№492/2014г. на ВКС, II т.о. и определение №329/15.05.2015г. по т.д.№ 2935/2014г. на ВКС, I т. о.

6. „ Допустимо ли е с решението си по същество въззивната инстанция да изключи от доказателствения материал по делото писмени документи, оригинали от които не са представени в първа инстанция по реда на чл.183 ГПК?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №458/01.06.2010г. по гр.д.№1299/2009г. на ВКС, III г.о.

7. „ Допустимо ли е събрани и приети от първоинстанционния съд доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал по делото във въззивното производство с решението по същество на спора, без уведомяване на страната, която го е представила и без да е дадена възможност за представяне на други доказателства в подкрепа на поддържаната теза?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №352/06.07.2010 г. по гр.д.№189/2009г. на ВКС, II г. о.

Отделно в изложението е поставен и следния материалноправен въпрос, който според касатора обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал., т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

„Съставляват ли изискуемите по закон декларации, прилагани към платежни нареждания за извършване на платежна операция, част от набора от процедури с цел подаване на платежно нареждане по смисъла на § 1, т.16 ЗПУПС и непредставянето на такава декларация води ли до незавършеност на процедурата по разрешаване на транзакция по реда на чл.51, ал.3 ЗПУПС?“

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Инвестбанк“ АД, в който се сочат аргументи за липса на поддържаните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски в полза на банката за касационното производство.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен отговор на касационната жалба от третото лице-помагач на ищеца „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) - Г. П. Г..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1988/08.10.2018г., постановено по т.д.№5264/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав, в осъдителната му част, с която ответната банка е осъдена да заплати на ищеца главница в размер на 336 300лв. и лихви за забава в размер на 13 666,11лв. като вместо него САС е отхвърлил предявеният от „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) иск по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) против „Инвестбанк“ АД за сумата 336 300лв., представляваща стойността на неразрешени платежни операции, извършени от сметката на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) на 01.07.2011г., 07.07.2011г., 08.07.2011г. и 19.07.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 27.06.2016г. до окончателното изплащане, както и иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 666,11лв., представляваща лихва за забава върху посочената главница за времето от 03.02.2016г. до 27.06.2016г. С въззивното решение е потвърдено решението на СГС в частта му, с която са отхвърлени исковете на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) и чл.86 ЗЗД до пълните им заявени размери.

С оглед ясно изразената воля в петитума на касационната жалба, (с който се иска от ВКС осъждането на ответника да заплати на ищеца сумите, присъдени с решението на СГС), предмет на касационното обжалване е въззивното решение на САС само в частта му, с която (след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част), са отхвърлени исковете по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) и чл.86 ЗЗД за сумите 336 300лв. – главница, и 13 666,11лв. – лихви за забава върху посочената главница за периода от 03.02.2016г. до 27.06.2016г. В частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на исковете на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) и чл.86 ЗЗД до пълните им заявени размери, въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.

Въззивният съд е приел за релевантни за спора следните установени по делото обстоятелства:

• по силата на сключените между „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) и „Инвестбанк“ АД рамков договор за платежни услуги и договор за откриване на ликвидационна сметка в банката, чиито правни регламентации са в отменения ЗПУПС (в сила от 01.11.2009г. до 06.03.2018г.), както и по силата на раздел III, т.3.2 от общите условия, редът и начинът за даване на съгласие за отделна платежна операция е включвал 1./ подаване на заявка за теглене на пари в брой от сметката на ищеца; 2./ подписване на декларации по ЗМИП и по КСО и 3./ подписване на нареждане/разписка от упълномощено от титуляря на сметката лице. В договора е уговорено, че титуляр на сметката е дружеството „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.), а представляващ титуляря е неговият ликвидатор Г. Г., който единствено е могъл да даде валидно разрешение за извършване на платежни операции.

• счетоводните записвания при ответната банка отразяват извършването на оспорените от ищеца 13 тегления на пари в брой през 2011г., които счетоводни записвания според съда не са достатъчни за доказване на надлежно разрешаване на платежните операции, с оглед разпоредбата на чл.56, ал.3 от ЗПУПС (отм.).

• от заключенията по извършените две графорогически експертизи се установява, че Г. Г. като надлежно овластеното от ищеца лице, имащо право да разрешава платежни операции, е положил подписи в представените 13 броя нареждане/разписка, в представените и подписани 12 броя декларации по КСО, в представените 13 броя заявки за теглене на суми и в представените 13 броя декларации по ЗМИП.

• в извлечението за 2011г. са отразени следните тегления на суми от сметката от Г. Г.: на 27.06.2011г. - за 82 700лв., на 01.07.2011г. – за 65 600лв.; на 07.07.2011г. – за 83 400лв.; на 8.07.2011г. - за 92 000лв.; на 14.07.2011г. – за 75 900лв.; на 19.07.2011г. – за 95 300лв.; на 20.07.2011г. - за 85 500лв.; на 25.07.2011г. - за 67 500 лв.; на 01.08.2011г. - за 97 600лв.; на 02.08.2011г. - за 95 620 лв.; на 03.08.2011г. - за 87 450лв.; на 05.08.2011г. - за 95 500лв. и на 12.08.2011 г. – за 178 000 лв.

• с писмена покана, получена от ответника на 28.12.2015г., ликвидаторът на ищеца е поискал да бъде направен превод на 986 000лв. от посочената сметка в сметка на дружеството в друга банка по изготвено платежно нареждане в оригинал. На 12.01.2016г. ищецът е поканил ответника с нотариална покана да възстанови по сметка на дружеството сумата 1 202 070лв. и да бъде изпълнено платежното нареждане от 28.12.2015г.

– в доклад на АДФИ от 17.06.2012г. е отразена констатация за липса на 1 207 194,09лв. за 2011г. от сметката на ищеца при ответника като резултат от посочените по-горе 13 платежни операции - теглене на пари в брой през 2011г. Според приложена към доклада таблица-равносметка по посочената банкова сметка на ищеца е налице липса от 986 895.32лв., представляваща разлика, получена от месечните извлечения и счетоводните регистри от една страна и годишните извлечения от друга страна.

• за всяка от посочените по-горе 13 платежни операции през 2011г. са представени заявка за теглене, нареждане-разписка, декларация по КСО и декларация по ЗМИП като всички те носят подписи за заявител, наредител и декларатор, с изключение на декларацията по КСО от 19.07.2011г. Във всички тези документи като лице, представляващо ищеца и съответно полагащо подпис от негово име е посочен Г. Г..

• по делото са представени нотариално заверени копия от регистър на предоставени извлечения от сметки, съгласно които Г. Г. е получавал извлечения в периода май 2011г. – 29.05.2012г. и на 28.12.2015г. и не е имал възражения срещу тях.

• по делото са представени лечебно-процедурен картон, медицинско направление, фактура и удостоверение от НОИ, от които е видно, че в периода от 01.07. до 10.07.2011г. Г. Г. е бил на преглед и лечение в специализирана болница за рехабилитация „Стайков и фамилия“ ЕООД в к.к.Слънчев бряг като в посочения период на Г. са били извършвани лечебни процедури всеки ден.

– по делото е безспорно, че за изтеглянето на сумата от 95 300лв. на 19.07.2011г. липсва подпис на Г. Г. под декларацията по КСО.

За да уважи предявеният иск по чл.57, ал.1 ЗПУПС (отм.) за главница до размер на сумата от 336 300лв., както и претенцията по чл.86 ЗЗД за изтекли лихви до размер на сумата от 13 666,11лв., първоинстанционният съд е приел, че неразрешени се били общо четири броя платежни операции, извършени от сметката на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.): три броя транзакции – теглене на суми на каса, извършени на 01.07.2011г. - за сумата 65 000лв., на 07.07.2011г. - за сумата 83 400лв. и на 08.07.2011г. - за сумата 92 000лв., поради факта, че Г. Г. не се е намирал в [населено място], където са подадени и приети тези документи, а е бил на лечение в друго населено място на разстояние, което изключва възможността да пътува до Плевен в рамките на деня и да се върне обратно за съответните лечебни процедури, извършвани и сутрин, и следобед, както и операцията по тегленето на сумата от 95 300лв. на 19.07.2011г. не е била разрешена - с оглед липсата на подпис на Г. Г. под декларацията по КСО.

За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли като неоснователни претенциите съответно за сумата 336 300лв. – главница, и 13 666,11лв. – натрупани лихви, въззивният състав не е възприел горните изводи на СГС. По отношение на платежната операция, извършена на 19.07.2011г. - тегленето на сумата от 95 300лв., апелативният съд е посочил, че за тази операция не може да се приеме, че не е приключила процедурата по разрешаване на транзакцията. Според съда най-важният и съществен документ, даващ основание на банката да нареди теглене от сметката на титуляря, е именно нареждането-разписка, както и заявката за теглене, отразена в съответния банков регистър, тъй като в случая става въпрос за теглене на голяма сума в брой, каквато е и обичайната практика на банката. С оглед обстоятелството, че тези два основни документа са подписани от представителя на дружеството Г., съдът е приел, че тази платежна операция е разрешена от титуляря на сметката и че банката е действала правомерно, което обуславя неоснователност на претенцията за посочената сума от 95 300лв.

По отношение на другите три броя транзакции – теглене на суми на каса, съответно на 01.07.2011г., на 07.07.2011г. и на 8.07.2011г., във въззивното решение е отразено, че за да уважи иска за тези суми, СГС е взел предвид доказателствата, представени от ликвидатора Г. във връзка с проведено лечение в кк „Слънчев бряг“ в процесния период. Апелативният състав е акцентирал върху факта, че с молба от 21.04.2017г. ответната банка е оспорила тези документи и е поискала на основание чл.190 ГПК третото лице - помагач да представи оригиналите на същите като в противен случай на основание чл.183, ал.2 от ГПК те ще бъдат изключени като доказателства по делото. Посочил е, че в съдебно заседание на 30.05.2017г. СГС е задължил Г. да представи гореописаните документи в оригинал, като го е предупредил, че при неизпълнение, същите ще бъдат изключени от доказателствата по делото. Оригиналите не са били представени, но в заседанието на 17.10.2017г. процесуалният представител на третото лице-помагач е заявил, че оригинали не съществуват, тъй като са унищожени от рехабилитационното заведение.

Според въззивния състав в противоречие на закона и трайната съдебна практика, СГС е допуснал процесуално нарушение, приемайки с протоколно определение от 30.05.2017г., че процесните медицински документи са официално заверени преписи, тъй като са заверени от адвокат. Според апелативният състав завереният по реда на чл.32 ЗА от адвокат препис от документ не може да замести оригинала и да предотврати изключването му на основание чл.183 ГПК, доколкото с разпоредбата на чл.32 ЗА за официално заверен препис от документ е признат преписът, заверен от адвокат в кръга на работата му по повод защитата на правата и интересите на негов клиент, какъвто не е настоящия случай. Заместването на оригинала на документа с официално заверен препис по чл.32 ЗА в хипотезата на чл.183 ГПК е възможно единствено, когато между страните в процеса няма спор относно съществуването на документа в правния мир.

Въззивният състав е посочил, че ответната банка изрично е оспорила тези документи като неистински, неавтентични и създадени за целите на настоящото производство. Цитирано е решение №14/24.07.2017г. по т.д. №2800/2015 на ВКС, ТК, I т.о., в което е прието, че страната, която се ползва от частния документ, трябва да докаже, че представеният по делото препис е официално заверен препис на оригинала като в обратния случай тези документи следва да бъдат изключени от доказателствения материал. Отделно са изложени подробни съображения (с цитирана практика на ВКС), обосноваващи извода на въззивния състав, че оспорените от ответника лечебно-процедурен картон и медицинско направление нямат същата доказателствена стойност като оригинални документи, тъй като заверката от адвоката в случая няма характер на официална заверка. В заключение съдът е приел, че споменатите медицински документи следва да се изключат от доказателствата по делото. Имайки предвид констатациите на вещото лице по СГЕ, че подписите, положени за наредител в нареждане/разписка, подписите в декларациите по КСО и по ЗМИП, както и в заявките за теглене на суми, са на ликвидатора Г., съдът е стигнал до извода, че извършените транзакции /платежни операции/ са наредени от него и следователно не са неразрешени, което от своя страна обуславя неоснователност на претенциите и по отношение и на тези три платежни операции.

Настоящият състав намира, че липсват поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е значим за конкретния правен спор и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №1: „ Допустимо ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по оспорване на представени пред първа инстанция писмени доказателства, след като оспорването е направено с въззивната жалба и след изтичане на преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК?“. На 11.04.2017г. ответникът е депозирал писмено становище по т.д.№5264/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав (т.3 стр.494-495), в което своевременно е оспорил истинността на представените по делото медицински документи, заявявайки, че същите са неистински и че са създадени за целите на процеса. Волеизявлението на „Инвестбанк“ АД в становището от 11.04.2017г. е ясно и същото безспорно сочи за направено оспорване на истинността на представените писмени доказателства относно проведеното лечение на ликвидатора на ищеца в специализираната болница в к.к.Слънчев бряг. Без значение за спазването на преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК е обстоятелството, че в съдебното заседание на 30.05.2017г. съдът не е открил производство по оспорване истинността на процесните документи по чл.193, ал.2 ГПК, а единствено е указал на третото лице-помагач на основание чл.183 ГПК да представи оригиналите от оспорените документи. Ето защо и доколкото ответната банка е оспорила своевременно истинността на тези писмени доказателства, поставеният от касатора процесуален въпрос се явява неотносим за правния спор.

Не е решен в противоречие с практиката на ВКС като допълнителна предпоставка за допускане на касация чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставеният от касатора въпрос №2: „ Допустимо ли е въззивният съд да преценява и да обсъжда наново доказателствата по делото, ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, респективно при липса на надлежно оспорване на тези доказателства?“. На първо място въпросът е формулиран като общотеоретичен, без да става ясно кои наново обсъдени от въззивния съд доказателства има предвид касатора. Отделно следва да се отбележи, че в правната теория и в съдебната практика няма спор, че въззивният състав може и е длъжен да преценява всички относими за правния спор доказателства, събрани пред първата инстанция, които са свързани с оплакванията на въззивника с оглед обема на въззивния контрол по чл.269, изр.2 ГПК. В случая с въззивната жалба на „Инвестбанк“ АД са оспорени както процесуалните действия на първата инстанция във връзка с направеното от ответната оспорване на писмените доказателства за лечението на ликвидатора, така и тяхната доказателствената стойност. В тази връзка въззивният състав не се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС, която е изцяло неотносима към конкретния случай.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №3: „ Допустимо ли е въззивният съд служебно да прави извод за вида и обема на оспорване на писмени документи направено в писмено становище пред първа инстанция, при положение, че оспорването е неизяснено и длъжен ли е да зададе допълнителни въпроси, за да изясни заявява ли страната оспорване на документ и в какъв обем?“. Както в молбата – становище от 11.04.2017г., така и в последващата молба от 20.10.2017г., ответникът „Инвестбанк“ АД ясно е заявил кои документи и в какъв обем ги оспорва. Становището на банката в молбата от 20.10.2017г., че представените с отбелязване от адвокат „вярно с оригинала“ медицински документи, не са официално заверени преписи, че не следва да се ценят с оглед непредставянето им в оригинал и че ответникът поддържа възражението си, че се касае до симулативни документи, изготвени за целите на процеса, недвусмислено сочи, че ответникът оспорва както истинността на документите, така и тяхната доказателствена стойност.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване въпрос №4 на касатора: Допустимо ли е при произнасянето си с решение въззивният съд да не мотивира изводите си за необоснованост на подадената въззивна жалба и да не обсъди направените пред въззивната инстанция оплаквания?“. Касаторът обосновава този въпрос с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба на „Месокомбинат - Плевен“ АД (л.) конкретни възражения и оплаквания. Както бе посочено по-горе, с касационната жалба касаторът обжалва въззивното решение само в частта му, с която е отменено решението на СГС в осъдителната му част и са отхвърлени исковете съответно за 336 300лв. – главница, и 13 666,11лв. – лихви за забава. Въззивното решение е влязло в сила частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете до пълния им претендиран размер. В тази връзка поставеният въпрос не е относим към висящия пред касационната инстанция спор и не е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК.

Не следва да се допуска касация с оглед въпрос №5: „Задължен ли е първоинстанционният съд да обсъди копие от документ, чийто оригинал не е бил представен по делото, при липса на изрично определение на съда по чл.183 ГПК за изключването му от доказателствата по делото? “. Предмет на касационното обжалване е единствено въззивното решение по см. на чл.281, т.3 ГПК – неговата валидност, допустимост и правилност. В тази връзка начинът, по който е формулиран въпроса (относно задълженията на първата инстанция, а не за правомощията на въззивната инстанция, респ. за законосъобразността на определени процесуални действия на въззивния съд), същият не притежава характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.

Свързаните помежду си въпроси, а именно: въпрос №6: „ Допустимо ли е с решението си по същество въззивната инстанция да изключи от доказателствения материал по делото писмени документи, оригинали от които не са представени в първа инстанция по реда на чл.183 ГПК?“. и въпрос №7: „ Допустимо ли е събрани и приети от първоинстанционния съд доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал по делото във въззивното производство с решението по същество на спора, без уведомяване на страната, която го е представила и без да е дадена възможност за представяне на други доказателства в подкрепа на поддържаната теза?“, са значими за конкретния правен спор, тъй като са относими към решаващите изводи на въззивният съд да изключи от доказателствения материал представените копия от медицински картон и удостоверения. В случая обаче не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросите не са решени в противоречие с посочената от касатора на ВКС практика, обективирана в решение №458/01.06.2010г. по гр.д.№1299/2009г. на ВКС, III г.о. и решение №352/06.07.2010 г. по гр.д.№189/2009г. на ВКС, II г. о., които не са постановени при идентични процесуалноправни хипотези с тези по настоящото дело.

В решение №458/01.06.2010г. по гр.д.№1299/2009г. на ВКС, III г.о. за съществено процесуално нарушение е прието служебното изключване от въззивния съд на документ, който е приет на първоинстанционния съд и който не е бил оспорен от ответника пред първоинстанционното производство. В настоящия случай (както бе посочено по-горе) ответната банка своевременно с молбата от 21.04.2017г. е оспорила пред първата инстанция истинността на представените медицински документи. Основното оплакване във въззивната жалба на „Инвестбанк“ АД е основано на твърдението на въззивника за допуснато процесуално нарушение от СГС, състоящо се в обсъждането и придаването на доказателствена стойност на оспорените документи. Доколкото изрично в цитираното решение на ВКС процесуалното нарушение е свързано с недопустимостта за въззивната инстанция служебно и при липса на оспорване да изключи от доказателствата по делото документ, обсъден от първата инстанция, то тази практика не е приложима (включително и по аналогия) за случая, при който съществуването на документа, неговата истинност и съдържание, са били своевременно оспорени, включително и чрез направено искане за представяне на оригиналите на документите.

В решение №352/06.07.2010 г. по гр.д.№189/2009г. на ВКС, II г. о., аналогично на постановките в решение №458/01.06.2010г. по гр.д.№1299/2009г. на ВКС, III г.о., е прието, че въззивният съд не може да изключи от доказателствения материал по делото неоспорено пред първата инстанция доказателство, без да уведоми за това страната, която го е представила и без да му даде указания за допълнително доказване. Това решение също не може да послужи като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1 ГПК с оглед направеното в случая от ответника своевременно оспорване пред първата инстанция на процесните документи. Следва да се има предвид значението на направените оспорване по чл.193, ал.1 ГПК и искане по чл.183 ГПК, с които ответникът въвежда в делото процесуален спор за доказателствената стойност на представени писмени доказателства за доказването на определен факт. В настоящия случай този спор е бил предмет на обсъждане както пред първата, така и пред въззивната инстанция и не може да се приеме тезата на касатора, че ищецът и третото лице-помагач са били лишени от възможността (при направеното оспорване на истинността на документите и при установената липса на техните оригинали), да ангажират други доказателства за установяване на твърдения от тях факт. Отделен е въпросът, че въззивният състав (макар да е приел, че първата инстанция е следвало да изключи медицинските документни от доказателствения материал на основание чл.183 ГПК), е обсъдил липсата на доказателствена стойност на тези документи за установяване невъзможността на ликвидатора да участва при осъществяването на спорните три платежни операции, при положение че от събраните по делото доказателствата е установено, че подписите, положени за наредител в нареждане/разписка, подписите в декларациите по КСО и по ЗМИП, както и в заявките за теглене на суми, са на ликвидатора Г..

Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора материалноправен въпрос: „Съставляват ли изискуемите по закон декларации, прилагани към платежни нареждания за извършване на платежна операция, част от набора от процедури с цел подаване на платежно нареждане по смисъла на § 1, т.16 ЗПУПС и непредставянето на такава декларация води ли до незавършеност на процедурата по разрешаване на транзакция по реда на чл.51, ал.3 ЗПУПС?“. Безспорно е, че въпросът е значим за конкретния правен спор, тъй като отговорът е обусловил решаващата воля на съда да отхвърли претенцията за сумата 95 300лв., предмет на платежната операция, извършена на 19.07.2011г. Твърдението на касатора за неправилност на извода на съда, че подписаните от титуляра на сметката нареждане-разписка и заявка за теглене, са достатъчни да се приеме, че банката е действала правомерно, само по себе си не обуславя извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението не се излагат доводи за наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съобразно разясненията, дадени в т.4 от от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, извън аргументите на касатора, че въпросът е решен неправилно. Отделно следва да се има предвид, че неизпълнението на изискването за представяне на декларации по КСО и ЗМИП би могло да обуслови търсене на административна отговорност от банката, но не и извод за неразрешена платежна операция, тъй като съгласно чл.51, ал.1 ЗПУПС (отм.) „ платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й“. В тази връзка въпросът не предпоставя наличие за неяснота по приложението на закона или на противоречива съдебна практика, които да бъдат основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Разноски за касационната инстанция в полза на „Инвестбанк“ АД не следва да се присъждат, тъй като ответната банка не представя доказателства за извършени такива разноски

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,