Определение № 3974 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 922/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 298 от 08.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 261/2022 г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 134 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 981/2021 г. на Новопазарския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против Х. М. А., Г. А. А., Б. Х. А. и Н.Ф.А. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на недвижими имоти, находящи се в [населено място], общ. К. - поземлен имот с идентификатор ***, с площ 2014 кв. м; поземлен имот с идентификатор ***, с площ 2178 кв. м, и поземлен имот с идентификатор ***, с площ 1980 кв. м. По делото е установено, че с нот. акт № 197/28.11.2019 г. ответниците Х. А. и Б. А. са признати за собственици на основание давностно владение на процесните три поземлени имота. Ищецът в първоинстанционното производство М. И. се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 3546 кв. м, по КККР на [населено място] по силата на договор за покупко-продажба на общински недвижим имот, сключен с [община] на 28.01.2021 г. С нот. акт № 35/02.04.2020 г. същият е признат за собственик на основание давностно владение и на построените в имота сгради. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза преди 2019 г. този имот е бил част от имот с идентификатор ***, целият площ от 10 620 кв. м, в който са били включени и процесните три имота. За [населено място] е имало одобрен генерален план от 1934 г., съгласно който процесните имоти попадали в квартал 9. До момента няма изменение на този план за посочения квартал и за него действа регулационният план от 1934 г. Процесните имоти са попадали в имот с пл. № *, за който са образувани парцели *-*, *-* и *-* от кв. 9, като УПИ *-* е идентичен с имот с идентификатор ***; УПИ *-* - с имот с идентификатор ***, а УПИ *-* - с имот с идентификатор ***. За имота на ищеца с идентификатор *** са отредени УПИ * – общински, с площ от 1949 кв. м, чиито граници от изток, запад и юг съответстват на границите на имот *** и УПИ * – общински, с площ от 1865 кв. м, който включва 1250 кв. м от имот с идентификатор *** и 615 кв. м от имот с идентификатор ***. По кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-3/16.07.2007 г., е нанесен имот с идентификатор *** с площ от 10 620 кв. м, в който са включени УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *, част от УПИ * и част от УПИ *-*. По заявление на ответника Х. М. А. до [община], със заповед № 18-9491/12.09.2019 г. на началника на СГКК – Шумен, е изменена кадастралната карта за имот с идентификатор ***, като са нанесени нови имоти, а именно процесните три имота, както и имотът на ищеца. За имота на ищеца е съставен акт за частна общинска собственост, като за включените в него УПИ * и УПИ * има съставени актове за държавна собственост – съответно № 2446/27.05.1955 г. и № 4165/12.09.1962 г., като в първия от тях е вписано, че имотът е с бивш собственик И. С. К. /дядо на ищеца/, а във втория - че имотът се ползва от него и следва да плаща наем за мястото. В разписния лист към плана на [населено място] УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-* са записани като собственост на М. А. С. по документ от 1943 г., който е прадядо на ответниците Х. А. и Б. А.. От приложеното по делото ДП № 24/2021 г. по описа на РУ – Каолиново е установено, че за 1999 г., 2004 г., 2007 г., 2012 г. и 2016 г. ищецът е заплащал данъци за процесните имоти. По това досъдебно производство двамата ответници са разпитани като свидетели и са заявили, че през 2013 г. ищецът е искал от тях да свидетелстват по обстоятелствена проверка относно притежаваната от него къща, намираща се непосредствено до процесните имоти, но това не се осъществило. Известно време имотите на техния прадядо се стопанисвали от ищеца и той ги отдавал под наем на други лица с устна уговорка, но той нямал документ за собственост за тях. От събраните по делото гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Т. М., М. С. и О. О., е установено, че ищецът притежавал имот в [населено място], в който имало построени две къщи, и празно место от около десет декара с овощна градина, което той обработвал, като преди това за него се грижел неговият баща. Според свидетелката С. ищецът се е грижил за имота от около 20 г., а свидетелят О. посочва, че той му е предоставил място от около 5 дка в края на селото, за да го обработва за около две години, но впоследствие се отказал. От показанията на свидетелите Ф. С., А. Н. и Д. М. е установено, че ответниците притежават имот в [населено място] от около 5 дка, вляво от пътя при влизане в селото от страната на [населено място], което е придобито от тях по наследство и което те обработвали. Същите не са виждали мястото да се обработва от ищеца. Свидетелят Д. М. е посочил, че през 1994 г. - 1995 г. процесните земи са останали пустеещи, като през 2005 г. – 2007 г. ответниците са започнали да ги обработват, а ищецът е обработвал само мястото около къщата му. При така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищецът основава правото си на собственост върху процесните имоти на основание давностно владение, осъществявано първоначално от неговия дядо от 1947 г. до 1965 г., после от неговия баща от 1965 г. до 1997 г. и от 1997 г. до м. януари 2020 г. лично от него, като за процесните имоти той не притежава документ за собственост. От показанията на свидетелите, разпитани на страната на ищеца, съпоставени с показанията на свидетелите на ответниците, съдът е приел, че по делото не е установено по безспорен и категоричен начин, че върху процесните имоти е осъществявано твърдяното владение от ищеца и че той и неговите праводатели са владели именно процесните имоти като свои собствени, предвид факта, че в съседство на процесните имоти ищецът и праводателите му са притежавали три сгради. Съдът е приел, че дори да се приеме, че за определен период от време ищецът е обработвал някаква част от процесните имоти, по делото не е установено това да е продължило десет години непрекъснато и с намерение да се свои вещта. Даже да се приеме, че е бил допуснат да ги ползва, това не е достатъчно за придобиването им по давност. В качеството си на ползвател на имотите той е следвало да доведе до знанието на собствениците му /наследниците на М. А./ и да демонстрира пред тях, че е превърнал ползването на имотите във владение, като ги уведоми, че отказва да признае правата им, като не остави у тях съмнение за новото си субективно отношение към вещта. През 2019 г. ответниците са се снабдили с нотариален акт, който ги легитимира като собственици на процесните имоти, записани в разписния лист към плана на [населено място] като собственост на М. А. С. по документ от 1943 г. Съдът е приел, че през м. януари 2020 г. ответниците са установили фактическа власт върху имотите, което е станало без съгласието на ищеца, като по този начин неговото владение е прекъснато, тъй като той го е загубил за повече от 6 месеца и едва със завеждането на настоящата искова молба на 13.07.2021 г. същият се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност. Правото на собственост по давност не се придобива автоматично с изтичането на установения в закона срок, тъй като давността не се прилага служебно. Необходимо е владелецът да се е позовал на изтекла в негова полза давност – като се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, предяви иск за собственост или противопостави възражение по предявен срещу него собственически иск. При прекъсване на владението преди владелецът да се е позовал на изтеклата в негова полза давност, се заличават правните й последици. В случая няма данни ищецът или неговите праводатели да са се позовали на придобивната давност чрез иск, възражение или снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, в периода, през който е упражнявана фактическа власт или до шест месеца след изгубването й. Позоваването е направено за пръв път след прекъсване на давността, затова ищецът не може да се ползва от нейните правни последици. С оглед на това, съдът е приел, че ищецът не е доказал да е придобил правото на собственост върху процесните три поземлени имота на основание осъществявано давностно владение върху тях от праводателите му и от самия него за периода от 1947 г. до м. януари 2020 г., поради което е отхвърлил исковете като неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /завладяване/, намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си; 2. Фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС включва ли изискването собственикът да бъде осведомен за намерението за своене на владелеца, ако собственикът не е известен на владелеца; 3. Дали позоваването е елемент от фактическия състав на придобивната давност, или е само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок; 4. Налице ли е позоваване на давността от владелеца едва при предявяване на иска за собственост; 5. Сочат ли на намерение за своене декларирането на имота и заплащането на данъци и такси за него; 6. Относно приложението на чл. 175 ГПК, как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти пред орган на досъдебното производство; и 7. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им. Ответниците по жалбата Х. М. А., Г. А. А., Б. Х. А. и Н. Ф. А. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касатора правни въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Когато решаващият съд отхвърли предявения иск на няколко основания, касаторът следва да формулира правни въпроси по всяко едно от тях. В случая основните съображения на въззивният съд за отхвърляне на предявените искове са както че по делото не е установено по категоричен начин касаторът, респ. неговите праводатели да са упражнявали непрекъснато владение именно върху процесните имоти в продължение на десет години, така и че след установяването на фактическа власт върху имотите от страна на ответниците през м. януари 2020 г., който факт е безспорно установен по делото, до предявяването на иска през 2021 г. са изминали повече от шест месеца, с което владението е прекъснато преди касаторът да се е позовал на изтеклата в негова полза давност чрез иск, възражение или снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, респ. че правните му последици се заличават. Във връзка с този решаващ мотив на въззивния съд правен въпрос не е формулиран, като следва да се посочи, че той е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 355 от 14-07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г., II г. о.; решение № 73 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 3771/2018 г. II г. о.; решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., в които също е прието, че с загубване на владението за повече от шест месеца владелецът не може да се ползва от правните последици от изтеклия преди това давностен срок, ако преди това не се е позовал на придобивна давност по някой от посочените по-горе начини. В същия смисъл е приетото в т. 3 на ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, с която е прието, че ако едно лице е владяло един имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, неговите наследници могат да се позоват на изтеклата давност, но само ако са продължили владението. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че първите два въпроса са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на посочените по-горе съображения за постановяване на обжалваното решение, а освен това те са поставени във връзка с един съпътстващ, а не решаващ мотив на съда. По отношение на третия и четвъртия въпрос жалбоподателят неоснователно се позовава на противоречие на въззивното решение с приетото в т. 2 на посоченото тълкувателно решение, а именно, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В неговите мотиви изрично е посочено, че това не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок, тъй като съгласно чл. 120 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС придобивната давност не се прилага служебно. Защитата на правата на владелеца може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен срещу него такъв иск или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, до какъвто извод е стигнал и въззивният съд. По последните два поставени въпроса не се констатира противоречие със сочената в изложението практика на ВКС, нито касаторът е изложил съображения в какво се изразява то. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В тази насока следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с резултата от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК, които и не се релевирт от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация Х. М. А. и Б. Х. А. по 600 лв. разноски, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,