Определение № 2414 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 282/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Р., чрез адв. С., срещу решение № 271/23.10.2025 г. по гр. д. № 542/2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С въззивното решение е потвърдено изцяло постановеното на 29.05.2025 г. решение по гр. д. № 12009/2024 г. от Районен съд – Чирпан, с което по иска на Д. Н. Д. е признато за установено на основание чл. 439, ал.1 ГПК, че не дължи сумата 7221.52 лв., предмет на изп. дело № 780/2023 г. на ЧСИ М. Д. за издръжка на малолетното му дете Д.. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1 т.3 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Може ли съдът да кредитира експертиза, изготвена при лишаване на страна от участие и без да й е осигурена възможност за възражения, въпроси и доказателства? 2.Допустимо ли е съдът да приеме, че ответникът е редовно призован, когато призовката е получена от лице, което не живее на адреса, не е посочило в какво качество я получава и липсва доказателство за връзката му с адресата? 3.Длъжен ли е съдът да спре производството по чл. 229, ал. 1, т.5 ГПК, когато има висящо досъдебно производство за престъпление по чл. 183 НК, чиито факти са идентични с предмета на гражданския спор за издръжка? 4.Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доказателствени искания на страната, вкл. искането за конституиране на ЧСИ като трето лице-помагач, когато спорът е свързан с действия по изпълнителното дело? 5.Допустимо ли е въззивният съд да потвърди решение, прието въз основа на експертиза, изготвена без знанието и участието на страната поради нередовно връчване? и 6.Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, които поначало служебно се събират от съда, когато са необходими за изясняване на делото от фактическа страна? Ответникът по касация Д. Д. чрез адв. Ч. в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен със съдебно решение на 02.10.2018 г., с което упражняването на родителските права над роденото от брака дете Д. е било предоставено на майката, а бащата е осъден да му изплаща месечна издръжка в размер на 127.50 лв., считано от 05.04.2018 г., увеличена с решение от 19.10.2023 г. на 300 лв. След разтрогването на брака страните отново заживели заедно на съпружески начала и това продължило до 2021 г., но както преди, така и след окончателното прекъсване на връзката им, ищецът изплащал периодично, на различни интервали от време, различни по размер суми за издръжка на сина си чрез неговата майка. На 11.07.2023 г. по молба на майката Р. бил издаден изпълнителен лист въз основа на решението за издръжка, по който било образувано изп. дело № 780/2023 г. на ЧСИ М. Д. с предмет – събиране на вземанията за издръжка на малолетния Д. от неговия баща, считано от 01.05.2018 г., в общ размер на 16 598.80 лв. Длъжникът по изпълнението Д. възразил пред съдебния изпълнител, че не дължи част от сумата, позовавайки се на извършените от него плащания и представяйки доказателства за тях, но с постановление от 20.11.2023 г. на ЧСИ Д., потвърдено при обжалването му по реда на чл. 435 и сл. ГПК с решение № 55/21.02.2024 г. по гр. д. № 83/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора, молбата му за прекратяване на изпълнението за съответната заплатена част от дълга е оставена без уважение. Със съдебния акт е указано, че единственият път за защита на длъжника е този по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението по исков ред, тъй като погасяването чрез плащане на задълженията за издръжка е извършено от него след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. За изясняване на въпроса, каква част от периодичното задължение за издръжка е било изпълнено от длъжника, въззивният съд се е позовал на заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-икономическа експертизата, от която се установява, че заплатените в периода от 29.01.2018 г. до 27.03.2024 г. от бащата Д. Д. на майката Д. Р. за издръжка на детето им Д. суми, с основание „издръжка“, възлизат на 7221.52 лв. При тези данни въззивният съд е счел, че отрицателният установителен иск за недължимост на вземането, предмет на изпълнителното производство, е основателен до посочения размер, до който задължението за издръжка е било надлежно погасено чрез плащане. По направените с въззивната жалба оплаквания окръжният съд е посочил, че всички съобщения и призовки до ответницата Р. са били връчени редовно, а по отношение на отказа да бъде конституиран съдебния изпълнител като трето лице-помагач е приел, че в случая не са налице предпоставките на чл. 218 и сл. ГПК за това. При тези изводи на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Първият, вторият и петият процесуалноправни въпроси касаят редовността на призоваването в общия исков процес и обезпечаването на равното участие на страните в производството, вкл. и при допускане и събиране на доказателствата по делото. Поради това, те имат значение за правилността на съдебния акт и са обуславящи. Даденото от въззивния съд разрешение по тях, обаче, не противоречи на съдебната практика, в това число и на задължителната такава. За да счете, че всички процесуални действия пред първата съдебна инстанция са били извършени при редовност на призоваването, въззивният съд е посочил изрично, че преписът от исковата молба с приложенията към нея е бил връчен редовно при условията на чл. 45 ГПК на ответницата Р. лично на 26.11.2024 г.; по същия ред й е връчен препис от определението от 16.01.2025 г., с което е оставена без уважение молбата й за привличане на съдебния изпълнител като трето лице-помагач, а за първото открито съдебно заседание тя е призована редовно по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК при отбелязване на качеството на лицето, приело призовката със задължението да я предаде на адресата. С оглед на тези данни жалбоподателката Р. не е била лишена от участие в процеса, а напротив, такова е било обезпечено, като неучастието й при събиране на доказателствата не се е дължало на нередовност при призоваването й. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне по тези въпроси. Третият формулиран в изложението процесуалноправен въпрос, отнасящ се до преценката на съда за наличие на предпоставките за спиране на гражданското исково производство по делото при наличие на досъдебно наказателно производство, също се явява обуславящ изхода на спора. По него е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в определение № 134 от 2.04.2020 г. по ч. т. д. № 468/2020 г., I т. о., определение № 290 от 01.09.2020 г. по ч. т. д. № 1303/2020 г., I т. о., определение № 440 от 16.06.2023 г. по ч. т. д. № 796/2023 г., ІІ т. о., определение № 493 от 28.06.2023 г. по ч. т. д. № 882/2023 г., ІІ т. о. и мн. др., в която последователно е застъпено становището, че в хипотезата на чл. 229, ал.1, т.5 ГПК пречка за надлежното упражняване на правото на иск, налагаща производството по гражданското дело да бъде спряно, е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза, а в досъдебната – само когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. Както това е прието в определение по ч. т. д. № 6790/2013 г. на ВКС, І т.о. и определение по ч. гр. д. № 7165/2013 г. на ВКС, ІV г.о., самото наличие на прокурорска преписка за разследване на престъпление не е основание за спиране на гражданско съдопроизводство, предмет на изследване в което е същото деяние. Необходимо е в хода на гражданското производство разглеждащият иска съд да е попаднал на обстоятелства, относими към евентуално престъпление, установяването на което е от значение за правилното разрешаване на правния спор и което не би могло да се извърши в самото гражданско съдопроизводство. При това следва да се държи сметка, че основанието по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е различно от това по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране поради наличие на преюдициалност. Тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд, който не се е отклонил от нея. По четвъртия и шестия въпрос последователната и непротиворечива практика на ВКС приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите към решението си всички доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях са основателни и кои не са. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В такива случаи въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно /експертиза, оглед, освидетелстване/ и без да е наведено оплакване в жалбата. Въззивното решение не противоречи на това разбиране. Съдът е обсъдил подробно възраженията във въззивната жалба, свързани с редовността на призоваването, както и това относно участието на подпомагаща страна и е обосновал изводите си, като е взел предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните по тях. Тъй като заключението на приетата пред първоинстанционния съд експертиза е достатъчно пълно и ясно, обосновано е и не повдига съмнения за неговата правилност, в случая не се е налагало съдът служебно да допуска нито допълнителна, нито повторна съдебно-счетоводна експертиза. Несъгласието на жалбоподателката с тези изводи на въззивния съд се свежда до оплакване за неправилност, попадащо в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, което не мое да бъде разглеждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация Д. следва да бъдат присъдени сторените разноски пред касационната инстанция, в размер на 639.55 евро, равняващи се на заплатените от него 1250 лв., възнаграждение за един адвокат. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,