Определение № 1101 от 26.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2005/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Б. А. и Н. Х. А., чрез адв. М. К., срещу въззивно решение № 515/10.12.2013 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 555/2013 г. Излага доводи за неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Насрещните страни Б. М. И., Л. Б. А., Л. Б. М. и Г. Б. М., всички чрез адв. П. Г., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявен е иск с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд, като обезсилил в една част първоинстанционното решение, е прекратил производството по делото като недопустимо – поради предявен иск в защита на чужди права. В останалата част е потвърдил решението на първата инстанция, с което искът е уважен. Съдът приел, че приобретателите по алеаторния договор не са изпълнявали в пълен обем и ежедневно задълженията по него – лично или чрез трети лица. Установено е и, че от 2011 г. отношенията им с прехвърлителя Б. И. се изключително обтегнати, като съдът е изложил съображения, че не е установено той да е създавал пречки или да е отказвал да приеме престирани му грижи и издръжка. Съдът, също така, изяснил, че дори и при забава на кредитора, длъжникът, за да се освободи, следва да е поискал трансформиране на натуралната издръжка в парична. Посочено е, че осигуряването на пожизнено ползване на една стая от жилището, уговорено в договора, не изчерпва задълженията на приобретателите. В изложението към касационната жалба е посочено, че „изложените в касационната жалба доводи за неоснователност на обжалваното решение дават основание да считаме, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, имащи основно значение за изхода на делото.” Следва твърдение, че крайното заключение на въззивната инстанция за неизпълнение на договора от страна на ответниците, е неправилно, както и оплаквания за допуснати процесуални нарушения – необсъдени възражения, направени с отговора по чл. 131 ГПК, многобройните писмени доказателства за възпрепятстване достъпа на жилището от Б. И. през последната година и необсъдени гласни доказателства за превеждани парични средства чрез пощенски запис. От последвалия коментар след всяко оплакване, става ясно, че касаторите на практика не са съгласни с фактическите заключения на въззивния съд относно релевантни за спора факти – т.е. оплакването е за необоснованост в изводите. Независимо от правната квалификация, оплакванията за неправилност на въззивното решение са основания по чл. 281 ГПК, по които касационната инстанция се произнася с касационно решение, след като е допуснала до касационно разглеждане касационната жалба. Уредбата на касационното обжалване като селектирано, а не задължително, възлага в тежест на касатора да мотивира интереса от допускане на касационно обжалване, като посочи по кой/кои материалноправни и/или процесуалноправни въпроси се е произнесъл въззивния съд, за да постанови крайния резултат по спора и съответно, че неговото разрешение противоречи на задължителна съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, или въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата в страната, без да е изтълкуван по задължителен за тях начин – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, или разрешаването на въпроса е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо, съставът на Върховния касационен съд, за да извърши селекцията по чл. 288 ГПК, трябва да е наясно кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, след това да прецени дали той има отражение върху постановения резултат, и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на която в случая се основава касатора, дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на съдилищата, на която се позовава. Това налага, първо, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, да е изяснен в изложението.Касационната инстанция може само да уточни и преформулира поставените правни въпроси, но не може, при липса на такива, сам да ги извлича, с което би нарушил съществено принципа на диспозитивното начало – чл. 6 ГПК (срв. разясненията в ТР 1-2009-ОСГТК). В случая съдът няма възможност да прецени дали евентуално има противоречие в разрешението, прието от въззивната инстанция, с това по приложените към касационната жалба съдебни актове, след като няма повдигнати правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от казаното, представените преписи по невлезли в сила решения на Пазарджишки окръжен съд, Варненски районен съд и Старозагорски окръжен съд, нямат белезите на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК /срв. разясненията по ТР 1-2009-ОСГТК ВКС/. Приложеното решение № 88/16.04.2013 г. на Върховни касационен съд, ІV ГО на ВКС по гр.д. № 528/2012 г. разглежда въпроса за значението на предоставените издръжка и грижи преди сключването на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за минали и бъдещи издръжка и грижи, при развалянето му поради неизпълнение, а случаят изобщо не е такъв. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът