Определение № 452 от 08.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 244/2012 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. В. Д. против решение от 30.11.2011г. по гр.д.№ 8601/2010г. на СГС, с което е оставено в сила основното решение от 11.11.2008г. по гр.д.№ 12713/2006г. на Софийски РС и е обезсилено постановеното на 19.05.2010г. допълнително решение по същото дело. С първото решение е отхвърлен предявеният иск по чл. 108 от ЗС, предявен от касаторката и С. С. П. против М. П. Т. за отстъпване на собствеността и предаване на владението върху апартамент № 11, находящ се в@@3@[жк], бл. 204а ет.3 с площ 70,36 кв.м., заедно с избено помещение № 35 и 2,494% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл. 108 от ЗС, тъй като не е отчетено, че този иск съдържа и установителна част, за нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не е взел предвид свидетелските показания и обстоятелството, че ответницата не се е явила, за да отговори по чл. 114 от ГПК на зададените й въпроси. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е формулиран въпроса следва ли по иск по чл. 108 от ЗС да се признае за установено правото на собственост, ако то се докаже, а иска да се отхвърли само в осъдителната му част ако не се установява, дали ответницата владее имота. По този въпрос се твърди противоречие с трайно установената практика на ВКС, като се сочи Р от 16.02.2004г. по гр.д.№ /960/2003г.ІV гр.о., Р № 957/2212.20009г. по гр.д.№ 1687/2008г.ІV гр.о. Ответницата по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като поставения въпрос не е свързан с предмета на делото и не е точно формулиран. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Между бившите съпрузи В. Д. П. и Д. А. В. е сключена съдебна спогодба по гр.д.№ 7418/1976г., по силата на която процесния апартамент е предоставен в неин дял. Д. В. и дъщеря им Е. В. са живели в Германия. Д. умира на 03.10.1996г., а дъщерята. на 29.02.2000г. и двете в Германия. Наследник по закон на дъщерята Е., която не е имала сключен брак и няма низходящи, е баща й В. П.. Той умира на 14.04.2005г. и негови наследници са ищците Ю. В. Д. – негова дъщеря от втори брак и С. С. П. – втора съпруга. Представено е удостоверение за наследници, издадено от немски нотариус, в което е посочено, че единствен наследник на Е. е юридическо лице- корпорация Дружество за защита на животните за Б. и околността. По делото не е представено завещание в полза на тази организация. Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици по наследство по закон. Представеното удостоверение не установява наследствена трансмисия в полза на ЮЛ, тъй като не е представен акт на завещание, или друга форма на прехвърляне на права за след смъртта. Потвърдено е решението за отхвърляне на иска по чл. 108 от ЗС, тъй като не е установено от доказателствата, че ответницата ползва имота. По отношение на постановеното допълнително решение, с което съдът е признал за установено правото на собственост, възивният съд е приел, че не е предявен установителен иск наред с осъдителния иск по чл. 108 от ЗС. Поставения въпрос “следва ли по иск по чл. 108 от ЗС да се признае за установено правото на собственост, ако то се докаже, а иска да се отхвърли само в осъдителната му част ако не се установява, дали ответницата владее имота” е пряко свързан с предявения иск и приетото от съда, за да отхвърли иска. Този въпрос формира общото основание за допускане до касация. По този въпрос с Р от 16.02.2004г. по гр.д.№ /960/2003г.ІV гр.о. и Р № 278 от 17.08.2011г. по гр.д.№ 1081/2010г. І гр.о., постановено по чл. 290 от ГПК се приема, че ако се установи, че в хода на процеса той е освободил имота, но оспорва правото на собственост на ищеца, искът по чл. 108 от ЗС следва да се уважи в установителната му част, като се отхвърли в осъдителната за предаване на владението. Установеното противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика е основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК. Въпросът за допустимостта на допълнителното решение на РС зависи и е свързан с отговора на поставения въпрос, поради което по него, съдът ще се произнесе в решението. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение