Определение № 482 от 18.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 1588/06.03.2019 г. по гр. дело № 3803/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Народното събрание евентуален деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от касатора-ищец и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а - чл. 35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд, като е прекратено исковото производство по делото в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавата обективно съединени искове, както следва: главен деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за горепосочените имуществени вреди; и евентуален иск за неоснователно обогатяване (квалифициран от първата инстанция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД) за заплащане на същата сума 217 284.34 лв., претендирана за връщане като получена без основание, и съставляваща общия размер на горепосочените такси; 3) в тежест на касатора са възложени разноските по делото. С определение № 75/16.04.2020 г. касационното производство по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК, до приключване на производството по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд (КС). Спирането е постановено тъй като предмет на разглеждане по това конституционно дело е правният въпрос: какво е действието на решението на КС, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ; и тъй като разрешаването на този въпрос от КС е от съществено значение за разрешаването на формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, правни въпроси, обуславящи решаващите мотиви към обжалваното въззивно решение, а именно: 1) Държавата или Народното събрание (НС) е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на НС; 2) в случай на приемане на закон, чиято противоконституционност е установена с решение на КС, и настъпване на вреди от така приетия противоконституционен закон, налице ли е процесуална легитимация на законодателния орган (НС) да отговаря пряко за вреди, причинени на юридическите лица и гражданите, и налице ли е процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вреди, причинени от бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма; и 3) налице ли е противоправност на деяние, изразяващо се в приемане на закон, който впоследствие е бил обявен за противоконституционен с решение на КС, и бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил, произтичащо от разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. КС е постановил решение № 3/28.04.2020 г. по посоченото конст. дело № 5/2019 г., което решение е обнародвано в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г. Следователно, пречките за движението на настоящото дело са отпаднали и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК. В същото решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), по цитирания по-горе правен въпрос по тълкуването на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ е прието, че по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага; НС урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. В мотивите към това разрешение КС е разяснил следното: Докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с КРБ. Това доверяване произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за несъответни на КРБ закони губят своето действие занапред (ex tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се запазват, освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Ефектът от решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да уреди последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо и за нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на правната сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен принцип на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно проявление. При контрола за конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Самата Конституция съдържа механизъм, чрез който да се постигне нужното равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на правовата държава. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му правни последици. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Ищцовото дружество-касатор е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници (слънчева енергия) чрез собствена фотоволтаична централа. За изкупуването на произведената от него електрическа енергия, през 2012 г. то е сключило договор с крайния снабдител „ЧЕЗ електро България“ АД. С § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет (ЗДБ) за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 01.01.2014 г., е бил допълнен ЗЕВИ, като е бил създаден раздел V в глава IV, включващ разпоредбите на чл. 35а - чл. 35в, с които е въведена процесната такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. В течение на процесния по делото период 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ищцовото дружество по този ред са удържани процесните такси по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер 217 284.34 лв., които са били преведени от крайния снабдител по сметка на КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния държавен бюджет. С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (обн. в ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. При така установените обстоятелства по делото, съвпадащи с твърденията в исковата молба, апелативният съд е приел, че главният деликтен иск срещу Държавата и евентуалният деликтен иск срещу НС са идентични по предмет и са насочени към ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица, съобразно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие. Излагайки подробни съображения, въззивният съд е достигнал до изводите, че отговорността по чл. 7 от КРБ може да се реализира както пряко срещу Държавата, като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в двата случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на държавата; следователно – когато са ответници по подобен иск, държавните учреждения не защитават собствената си правна сфера, а тази на държавата, поради което те участват в съдебния процес като процесуални субституенти на Държавата – във формата на процесуална суброгация. Съдът е приел, че по тази причина е правноневъзможно едновременното предявяване на два иска с един и същи предмет – един срещу процесуалния субституент и друг – пряко срещу субекта, в чиято правна сфера ще рефлектира съдебното решение; ако носителят на материалното право или задължение пряко участва като страна в исковия процес, то не е необходимо подобно участие и чрез процесуален субституент, тъй като на практика засегнатият заинтересован субект е само един – този, в чиято имуществена сфера ще настъпят последиците от съдебното решение. В този ред на разсъждения въззивният съд е приел, че предявеният евентуален деликтен иск срещу НС би бил допустим, ако на същото основание не бе предявен предметно идентичен главен иск срещу самата Държава, но тъй като в случая се касае до предметно и субектно идентични искови претенции, съдът е намерил, че евентуалният иск срещу НС е недопустим, което води и до недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение в тази му част. За да намери за неоснователен главния деликтен иск срещу Държавата, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че по аргумент от действието ex nunc на решението на КС, уредено в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, действието на закона за предходен период не може да се счита за неправомерно, което означава, че самият закон, преди обявяването му за противоконституционен, не може да се счита за противоправен акт, а липсата на противоправност означава и че липсва част от фактическия състав на обективната отговорност по чл. 7 от КРБ. Въззивният съд е намерил, че подобна противоправност не може да се изведе и от неизпълненото задължение на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, която разпоредба предвижда, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, като за това е регламентиран срок до 2 месеца от влизане в сила на решението на КС – чл. 88, ал. 4 от ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). В тази връзка съдът е приел, че законът предвижда задължение за уреждане на последиците, но не задължава как точно те да бъдат уредени и по-специално – не задължава НС да приеме закон за възстановяване на паричните суми, събрани от правните субекти в периода на действие на закона, преди обявяването на неговата противоконституционност. В заключение, отново е изтъкнато, че не е налице противоправност като елемент от основанието за възникване на отговорността по чл. 7 от КРБ и по тази причина, събраните от касатора-ищец суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, доколкото същите са събрани въз основа на валидно действащ закон. Препращайки към така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че е налице е и валидно правно основание за събиране на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ, а именно – действащият закон за периода преди обявяването му за противоконституционен, поради което съдът е приел, че тези такси не подлежат на връщане, и като неоснователно получени от Държавата – по евнтуалния кондикционен иск срещу нея, който също е отхвърлен като неоснователен. Видно от изложеното, в противоречие с цитираните по-горе задължителни разяснения, дадени с решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), въззивният съд е разрешил третия правен въпрос, формулиран в изложението на касатора, който въпрос – уточнен и конкретизиран от настоящия съдебен състав (т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свежда до следната формулировка: налице ли е противоправност на законодателна дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Следователно, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по този правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК. Както вече беше посочено, в цитираното решение на КС е прието, че задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС, се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт (в случая – на ответното НС). Решението на КС обаче не дава конкретен отговор на въпроса, дали в тези случаи държавата следва да отговаря пряко или чрез процесуалния си субституент – НС, когато те са ответници по искове за обезщетяване на вреди, предявени срещу тях в едно и също производство, в какъвто смисъл следва да бъдат обобщени, уточнени и конкретизирани първият и вторият правни въпроси, формулирани в изложението на касатора, а именно: когато искове за обезщетения за вреди, причинени от законодателна дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и от бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон, са предявени в едно и също производство срещу държавата и НС, кой от тях е надлежният, процесуално легитимиран ответник да отговаря по тези искове. При това положение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по този правен въпрос, на наведеното от жалбоподателя основание – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 4 345.70 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение