Определение № 6014 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1049/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №632/10.01.2024г. на адв. В. С. срещу решение №1420 от 07.12.2023г., постановено по гр. дело №20231000501452 по описа на Апелативен съд София. Жалбоподателката счита, че са нарушени нейните права, гарантирани от Конституцията на РБ, ГПК и КЗПЧОС. Твърди, че апелативният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като е разгледал делото в о.с.з., проведено на 23.11.2023г. в нейно отсъствие. Подала молба да бъде отменено определението за приключване на съдебното дирене, както и молба за привличане на двама нови субекта като съответници, но вместо това разбрала, че по делото е постановено решение. Моли Върховният касационен съд да се произнесе, че правомерно е поискала да бъде отменено определението за приключване на съдебното дирене. Моли САС да бъде задължен да допусне исканите от нея доказателства, както и да приеме двете молби за привличане на съответниците. В изложението по чл. 281 ГПК касаторката посочва, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане до касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: 1. Дължат ли съдиите на особен представител на отсъстваща по делото надлежна страна възнаграждение? Могат ли да му откажат заплащане на положен труд, след като са го назначили, той се яви и положи своя труд поради конституционното задължение по чл.56 от КРБ, без възражение? 2. Длъжни ли са били през посочения период съдиите да определят възнаграждението при условията на Наредба №1/2004г. на ВАдвС и да съдействат за неговото изплащане своевременно, след като знаят, че всяко парично задължение се дължи с лихва при забава? 3. Дължи ли адвокатът- особен представител при подаване на жалба държавна такса? Длъжни ли са съдиите да спазват тълк. д. №6/2012г. ОСТГК на ВКС и какво следва ако не спазват същото? 4. Могат ли съдиите да използват неверни фактически твърдения в своите актове и какво следва за съдията ако заради тях на особения представител не му се изплаща положеният труд? 5. Допустимо ли е съдиите да използват прийоми и похвати, които не им принадлежат, за да отказват заплащане труд на особения представител и знаят ли, че така уронват неговия престиж и снижават значително неговия икономически статус? 6. Знаят ли съдиите, че ще причинят и морални и психически страдания на юриста и имат ли познание кой изплаща тези нанесени вреди и щети /посочени да са дължими дори в становището на първия ответник държавата, който изрично твърди в своето становище, че за дейността на съдиите носи отговорност ВСС/ в определен размер, ведно законна лихва и разноските за тяхното събиране? 7. Разбират ли, че всъщност са принудили особеният представител да работи безплатно в нарушение на пряка норма от Конституцията, като не са го предупредили, че неговият труд не ще бъде заплатен за всяка инстанция поотделно и не съобразно Наредбата на ВАдвС? 8. Кой може да променя реда на дейността на адвокатурата и техните наредби относно възнагражденията на особения представител ако тяхната дейност е определена като конституционно независима и гилдията като самоуправляваща се, и то в глава съдебна власт в КРБ, като имат предвид мястото на тази норма чрез логическото й тълкуване? Знаят ли, че нормите на КРБ имат пряко действие и те нямат необходимост да бъдат опосредявани от закон? Касаторката твърди, че въззивният съд не ги е „забелязал“ и обсъдил в решението си и така е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, което води до отмяна на съдебния акт. Счита, че отговорите на въпросите имат значение за формиране на волята на съда и обуславят неговите решаващи изводи, а произнасянето по тях е в противоречие на практиката на ВКС, на Конституционния съд и на Европейския съюз. Касаторката счита, че е нарушено и правото ѝ на справедлив процес, гарантирано в КЗПЧОС. С допълнителна молба вх. №5023/21.03.2024г. касаторката моли на основание чл.628 и сл.от ГПК да бъде отправено запитване до съда на СЕС за приложимото право по следните въпроси: 1. Дължи ли държавата обезщетение солидарно с втория ответник СГС и третите лица, привлечени като съответници -ВСС и САС, когато са нарушени основните професионални права на адвокат-особен представител, назначен от съда да закриля отсъстваща по делото надлежна страна, когато се отказва заплащане на положен труд без да бъде уведомен адвоката, че ще работи безплатно в полза на съда, за да може да реши делото с окончателно съдебно решение, и безвиновна ли е тяхната отговорност? 2. Националните правни норми, основани на общото правило „не вреди другиму“ имат ли аналогичен обективен обхват в правото на ЕС?; 3. Какви са елементите на фактическия състав на отговорността по отношение на съдебен орган и съдия, както и на орган на съдебна и административна власт ВСС, при съотносимо тълкуване с правото на ЕС? 4. Как се съотнася тази отговорност по отношение на адвокат с права по КРБ и ЗА, задължението на съдия да му осигури уважение, заплащане на труда, а Държавата да създаде чрез правни механизми нов правопорядък на хармонизация и интеграция в правораздаването, за да отстрани вредите?; 5. Виновно извършени и противоправни ли биха били, които не са очертани нито в националното, нито в Европейското право, техните деяния, когато не са част от тяхната функционална дейност. Къде се поставя границата? Какъв е характерът на извършеното нарушение? 6. Прилагат ли се норми на Общностно право при установяване елементите на извъндоговорната отговорност на ДЧ при национални съдебни дела, за нарушени основни и професионални права? 7. При твърдението в исковата молба от Български адвокат, че пряко и професионално е засегнат от липсата на създаден ред за контрол от държава-членка на ЕС спрямо нарушения от съда на задължения, поети чрез ДЕС и ДФЕС и протоколите за хармонизирането на законодателството във вр. ’’споделената компетентност в областта на принципите, критериите и интеграционен правов ред”, и създаване в ЕС на “ пространство на свобода, сигурност и правосъдие”, изведени от нормата на чл.4, т.2. буква “Й”от ДФЕС, и от решенията на СЕС, каква е отговорността на държавата и каква на правораздавателните органи?; 8. Каква правна норма е валидна и приложима при твърдението за пряко и косвено нарушаване на правото на достойнство в чл. 1 от Хартата НА ЕС, след като знаем, че това основно право е гарантирано с факта на раждането на всеки гражданин, че то е неотменяемо и е фундамент на всички права? Поради което нито съдебен орган, нито в общ план държавата, не могат да го нарушават. И когато нарушаването е извършено спрямо ищеца- адвокат, част от правосъдната система на ДЧ на ЕС, която съблюдава за спазването на основните права, и съдът, като орган на власт по занятие не може да ги нарушава, отговорността лична и конкретна ли е, или обективна? 9. Съществуват ли общи принципи, обективирани в решения в практиката на Съда на ЕС, които са приложими към настоящият казус и как следва да мотивират съда за правилното решаване на делото? 10. В каква степен се презюмира да достигне долният праг на търпимост на Европейската комисия, която е “пазителка на договорите”, когато Държава-Членка не предприема законодателни и изпълнителни мерки за преустановяване на нарушенията от съда спрямо ищеца- Адвокат, което допринася до увеличаване на моралните неимуществен вреди, след като съдебните органи в СГС, СОС И САС “пречат” на развитието на процеса? Моли се да бъде изискан от СЕС отговор могат ли тези личности да заемат поста държавни европейски съдии, след като така драстично са нарушили своите съдебни задължения и по този начин са възпрепятствали събирането на доказателства по делото. Ответникът по касационната жалба – Софийски градски съд е депозирал писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на същата. Счита за неоснователно възражението на касаторката за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага, че доказателствените искания на въззивницата са били оставени без уважение поради липсата на предпоставките по чл. 266 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. В становището по касационните основания излага, че касационната жалба е нередовна, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК, а отделно от това не е посочена и съдебна практика на ВКС, ВС, КС или СЕС, в противоречие, с която да се е произнесъл въззивния съд. Искането за преюдициално запитване счита за неоснователно поради липсата на предпоставки за отправяне на такова. Ответникът - Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез писмения отговор също изразява становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускане до касационно обжалване. Твърди се, че така формулираните въпроси се отнасят до правилността на решението, доколкото самата касаторка твърди, че по тях въззивният съд не се е произнесъл, предвид което се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Изложени са съображения и за неоснователността на жалбата, като се твърди, че съдът не е допуснал посочените нарушения на процесуалния и материалния закон. Моли се за присъждане на юрисконсулстко възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба против решението е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. За да се произнесе по наличието на касационни основания, съдът съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от адв. В. С. с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен срещу СГС и Държавата за осъждането им да заплатят на ищцата сумата от общо 1 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи в нарушено достойнство, увредено здраве и уронен престиж, вследствие на неправомерното поведение на съдиите и деловодителя от СГС. Ищцата твърди, че е адвокат, чиито права по чл. 48, ал. 4 и ал. 5 от Конституцията, чл. 4, т. 2, чл. 6, т. 1 и чл. 13 КЗПЧОС били нарушени, тъй като била назначавана за служебен адвокат или особен представител по редица съдебни дела пред СГС и била принуждавана от съдии да полага безвъзмездно принудителен труд, но не ѝ било осигурено законосъобразно заплащане съгласно нормативно установените размери за всички инстанции, като били нарушени и други нейни права. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение №179/12.03.2023г. по гр. д. №180/2022г. по описа на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от В. С. С. срещу Държавата и срещу Софийски градски съд искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане в условията на пасивна солидарност на сумата от общо 1 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимущeствени вреди - нарушено достойнство, уронен престиж, увредено здраве - заболяване от бронхит и разрушен зъбен статус, предизвикани от противоправни действия на съдии и съдебни служители, както следва: 1. По в. гр. д. №6438/2010г. на СГС, по което съдията отправял думи към ищцата, почти крещейки, от което претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 2. По ч. т. д. №1933/2013г. на СГС претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 3. По в. гр. д. № 14313/2015г. на СГС, по което съдиите се отнасяли неуважително към ищцата, като прекъсвали изложенията й, отнасяли се с насмешка, а съдията-докладчик не й разрешил да чете делото в адвокатска стая, от което претендира обезщетение в размер на 200 000 лева; 4. По гр. д. № 12658/2013г. на СГС, по което съдът се произнесъл с определение от 19.11.2013г., в което съзнателно били допуснати правописни грешки, „променящи смисъла на изказа“, претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 5. По ч. гр. д. № 13965/2014г. на СГС претендира обезщетение в размер на 200 000 лева; 6. По в. гр. д. № 14744/2010г. на СГС, по което деловодителят на състава публично обидил ищцата, че не се е потрудила да намери изпълнителния лист по делото, с който й било присъдено възнаграждение, претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 7. По в. гр. д. №7875/2010г. по описа на СГС, по което не й бил осигурен достъп да се запознае с делото, а от това последвала жалба срещу нея от страна по делото - П. М. Н. - и било образувано дисциплинарно дело №4/2012г., което било прекратено, но ищцата депозирала обяснения и понесла огорчения, претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 8. По ч. гр. д. №5929/2014 г. по описа на СГС, по което ищцата три пъти прилагала платежно нареждане за платена държавна такса от 15 лева, но платежното нареждане все изчезвало, претендира обезщетение в размер на 100 000 лева; 9. По в. гр. д. № 12658/2013 г. по описа на СГС претендира обезщетение в размер на 100 000 лева. Въззивният е констатирал, че СОС е дал правилна правна квалификация на предявения при условията на субективно съединяване иск – чл. 49 ЗЗД и правилно е разпределил доказателствената тежест в първоинстанционното производство. Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, очертаващи претендираното право, и формулирания петитум, е прието, че е предявена осъдителна претенция с правна квалификация чл. 49 ЗЗД - за ангажиране на имуществена /гражданска/ отговорност на ответника СГС в качеството му на „възложител на работата” на определени лица във връзка с причинени при изпълнение на работата им при ответника вреди на ищцата. Доколкото твърдените от ищцата вреди не произтичат от правораздавателната дейност на съда, то съдът е счел, че отговорността на Държавата не може да бъде реализирана по специалния закон – ЗОДОВ. За неоснователни са приети възраженията на Държавата, че претенцията срещу нея е недопустима по съображения, че надлежната процесуална легитимация на държавата за отговорността й за вреди на основание чл. 49 ЗЗД, се основава на твърденията на ищеца, че я намира за длъжник по деликтно вземане. В тази насока е счел за обоснован изводът на СОС, че е въпрос на материалноправна легитимация дали е основателна предявената деликтна претенция срещу Държавата. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд нарушения относно доклада по делото и неправилно разпределена доказателствената тежест. Посочил е, че по делото -както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, не са ангажирани доказателства, установяващи противоправно поведение на съдии и съдебни служители, осъществено при или по повод на изпълнението на техните служебни задължения. Не се е установило член на съдебния състав по в. гр. д. №6438/2010г. на СГС да е „крещял“ на ищцата, нито членовете на съдебния състав по в. гр. д. №14313/2015г. на СГС да са се отнасяли неуважително и с насмешка към ищцата. Изложил е, че недоказани са останали твърденията, че деловодителят по в. гр. д. №14744/2010г. по описа на СГС публично е заявил, че ищцата не се е потрудила да намери изпълнителния лист по делото, с който й било присъдено възнаграждение. Не се е установило също, че ищцата е била лишена от достъп до материалите по в. гр. д. №7875/2010г. по описа на СГС, както и, че по ч. гр. д. №5929/2014г. по описа на СГС са били изгубени книжа. Въззивният съд е констатирал, че представените в първоинстанционното производство многобройни молби от ищцата до различни институции, заявления, жалби, писма, призовки и съдебни книжа, сред които преписи от протоколи от съдебни заседания и съдебни актове, са напълно неотносими към предмета на доказване по делото, поради което основателно същите не са били обсъждани детайлно от СОС. Посочил е, че представените документи дори не се отнасят конкретно до съдебните производство, по които ищцата твърди, че е понесла вреди от поведение на съдии или съдебни служители. Представените във въззивното производство от адв. В. С. многобройни молби, заявления, жалби и писма до различни институции, призовки, съдебни книжа, преписи от протоколи и съдебни актове, не са приети по делото, тъй като съдът е счел, че нямат връзка с предмета на производството. Искането на въззивницата за разпит на всички съдии и съдебни служители, без посочването на техните имена, конкретни обстоятелства, за чието установяване следва да бъдат разпитани, както и липсата на изложение на основания по чл. 266 ГПК, с определение от 30.05.2023г. е оставено от въззивния съд без уважение като преклудирано. В мотивите на решението е посочено също, че несъгласието на въззивницата с действията на съдиите от съответен съд, включително несъгласието с определения размер на възнаграждения на назначените по делата особени представители на страните, не е достатъчно да ангажира деликтната отговорност на съда, съответно Държавата по реда на чл. 49 ЗЗД. Същото се отнася и до неудовлетворението от поведението на съдебните служители, което В. С. С. твърди, че е изпитвала. При липсата на доказано противоправно поведение на съдии и съдебни служители от състава на СГС и съобразно изложените правни съображения, въззивният съд също е достигнал до категоричния правен извод, че предявеният иск е неоснователен. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по следните съображения: Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по конкретно формулираните от касатора въпроси, тъй като те не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с този тълкувателен акт задължителни за всички съдилища указания, материалноправният или процсуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първите три въпроса касаят заплащането на адв. възнаграждение на особен представител, или дължимостта на държавна такса от негова страна. Така поставени, въпросите не отговарят на посочените изисквания, доколкото същите изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, не съответстват на мотивите на обжалвания акт, и не са относими към правилността на направените в него правни изводи. Предявеният от касаторката иск по чл. 49 ЗЗД е отхвърлен не по съображения, касаещи недължимостта или размера на възнагражденията на назначен от съда особен представител, а поради липсата на доказателства за наличието на поведение, противоречащо на конкретно нормативно задължение на съдии и съдебни служители от СГС, както и за претърпени от ищцата вреди, които са причинени при или по повод изпълнението на работата, нито е установен размер на вредите и наличието на причинно-следствена връзка. Останалите въпроси изобщо не са процесуално- или материално-правни такива по смисъла на разясненията, съдържащи се в т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС изисквания, доколкото същите или изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, или съдържат в себе си твърдения, които не съответстват на мотивите на обжалвания акт, или изразяват несъгласие с изложените в него изводи и съображения. Следва да се посочи, че тези въпроси са поставени реторично, като съдържат в себе си отговора, който касаторката счита за правилен, но не са въпроси, обосноваващи допустимостта до касация по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторката не е посочила и практика на ВКС/ВС, с която счита, че по тези въпроси има противоречиво произнасяне от въззивния съд, поради което отсъстват както общото, така и допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси. Във връзка с посочените в касационната жалба процесуални нарушения, твърдяни за допуснати от въззивния съд, в изложението на касационните основания лисват както формулирани процесуално правни въпроси, така и посочване на решение на ВКС, ВС, КС или СЕС, в противоречие, с които да е действал апелативния съд. Независимо от това, следва да се посочи, че за о.с.з. на 23.11.2023г. касаторката е била редовно уведомена с оглед разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ГПК, тъй като е присъствала лично в проведеното на 05.10.2023г. предходно съдебно заседание. В о.с.з. на 23.11.2023г., проведено в отсъствието на въззивницата, съдът е докладвал всички нейни молби, постъпили по делото, като се е произнесъл по всички искания, съдържащи се в тях, включително и по доказателствените такива, като е развил подробни мотиви за тяхната недопустимост. Не са били налице основания и за отмяна на определението за даване ход на устните състезания, тъй като привличане на нови ответници в производството пред въззивната инстанция е недопустимо предвид посочените в процесуалния закон преклузивни срокове. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице този порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на същото, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради недопускането на касационен контрол на атакуваното въззивно решение, не следва да бъде уважено и направеното от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните съображения: Преюдициалното запитване се отправя от компетентна юрисдикция по смисъла на чл. 267 от ЗФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки, в рамките на висящо производство по съществуващ, действителен спор между страните, като прекратяването на главното производство би съставлявало пречка за постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕС. На следващо място поставените въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор, без значение дали то намира пряко приложение или се прилага по силата на препращане в националното право към правото на Съюза. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл. 629, ал. 3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по чл. 629 ГПК е обусловено от допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, предвид необходимостта от тълкуване на конкретна, приложима към разглеждания правен спор разпоредба от правото на Съюза. Следователно, доколкото в случая по изложените по- горе съображения, изчерпателно установените от процесуалния закон предпоставки за достъп до касация и разглеждане на касационната жалба по същество не са налице, то отсъства и основание за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. Само в рамките на допуснато касационно обжалване Върховен касационен съд може да обсъжда релевираните в касационната жалба оплаквания, във връзка с които е и искането по чл. 629 ГПК и съответно да преценява наличието на предпоставките на чл. 628 ГПК, т. е. доколко тълкуването на дадена разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Независимо от горното, следва да се отбележи, че формулираните от касаторката въпроси не мотивират необходимост от отправяне на преюдициално запитване, тъй като част от тях касаят изцяло тълкуването и прилагането на българското законодателство, не са свързани с тълкуване на конкретна разпоредба от правото на ЕС, и нямат пряко значение за правилното разрешаване на настоящия спор. Чрез отправянето на такова запитване се цели тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, или тълкуване и валидността на акт на ЕС, релевантни за висящия спор. В рамките на това производство СЕС не се произнася относно тълкуването и приложимостта на националното право, не може да контролира правораздавателната дейност на българския съд, нито отговаря на въпроси дали има общностни принципи и действащи норми от правото на ЕС, които могат да намерят приложение към съответния казус. По изложените съображения искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по реда на чл. 628 от ГПК следва да бъде оставено без уважение. При този изход на спора, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от по 200.00лв. за всеки от тях. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,