Определение № 698 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1038/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно решение № 73 от 24.01.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1310 по описа на съда за 2023 г.

Ответникът в производството “ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО “АРМЕЕЦ” АД обжалва въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на постановеното по делото първоинстанционно решение № 985 от 28.02.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 14788 по описа на съда за 2021 г., този касатор е осъден да заплати на П. Л. Д., ЕГН: [ЕГН] сумата 56653 лв. - застрахователно обезщетение за имуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 29.05.2020 г., ведно със законната лихва от 19.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производство.

В касационната жалба на този ответник се излагат оплаквания за недопустимост, очевидна неправилност и неправилност на обжалваното решение, последната – поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

В обосноваване претендираната недопустимост на решението се сочи, че е предявен косвен иск по чл. 134 от ЗЗД, с който ищецът П. Д. (лизингополучател) иска осъждане на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД да заплати на основание чл. 405 КЗ застрахователно обезщетение, на „УниКредит Лизинг“ ЕАД (лизингодател) във връзка с настъпило на 29.05.2020 г. ПТП, при което е увреден л.а. ЛЕКСУС (лизингов актив). Цитира се част от мотивите на въззивния съд, в която въззивният съд посочва, че от заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза се установява, че в хода на производството „УниКредит Лизинг“ ЕАД е прехвърлил процесния автомобил на П. Л. Д. с договор за покупко-продажба на МПС на 14.12.2021 г., т.е. след образуване на делото на 28.05.2021 г., поради изплащане на дължимите суми по договора за лизинг, при което следва да се приеме, че застрахователното обезщетение се дължи на ищеца П. Л. Д., а не на лизингодателя „УниКредит Лизинг“ ЕАД. Според касатора на първо място е налице произнасяне extra petitum - липсва отправено подобно искане от страна процесуалния субституент, респективно от конституирания съищец, в чиято полза се иска осъждане. На второ място, според касатора, изводът за липса на активна процесуална легитимация на лизинговото дружество е формиран въз основа на правни изводи на вещо лице по допусната СИЕ. Правният извод на въззивния съд не е базиран на изследване нито на лизинговото, нито на застрахователното правоотношение. Отделен е въпросът налице ли е какъвто и да било транслативен ефект върху несъществуваща вещ (процесното МПС е увредено тотално).

Очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава с твърдения, че същото е в пълно противоречите с разпоредбите на чл. 384, ал. 2, т. 2 и чл. 413, ал. 1 КЗ. Но дори и да се приеме, че вземането за обезщетение е прехвърлено, то съдебното решение е в явно противоречие с нормата на чл. 226, ал. 1 ГПК. Извън всичко изложено, според касатора остава неясна процесуалната съдба и легитимация на конституираното като съищец лизингово дружество.

Оплакванията за неправилност на въззивното решение се обосновават с твърдения, че: в противоречие със събрания доказателствен материал по делото, въззивният съд е достигнал до извод, че поведението на водача в процесното ПТП не представлява груба небрежност, която, съгласно уговореното в застрахователния договор, е определена като изключен застрахователен риск – това според касатора е резултат от допуснати, описани в две подточки, процесуални нарушения; не са обсъдени възраженията на касатора в насока на това, че поведението на водача не само е изключен риск „груба небрежност“ по смисъла на Общите условия, но и не представлява покрит застрахователен риск по смисъла на § 1, т. 3 ДР КЗ, тъй като при възникването на вредоносното събитие (ПТП) липсват елементите несигурност, неизвестност, независимост от волята на застрахования, респективно водача, както и това за редукция на претендираното застрахователно обезщетение; неправилно въззивният съд е отхвърлил като недоказано възражението за намаляване на обезщетението с BGN 5 318.76, представляващи общия размер на изплатените по застрахователния договор обезщетения преди процесното ПТП, при положение, че това обстоятелство не е оспорено от ищцовата страна; в противоречие с материалния закон въззивният съд е уважил акцесорното искане за лихва с начало 19.08.2020 г, което е оспорено в отговора на исковата молба, и което според касатора е неоснователно в контекста на разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ, доколкото в конкретния случай не е представено удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което да е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета - константната съдебна практика приема, че задължението на застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение в случаите на тотална загуба на МПС, става изискуемо след представяне на документ за прекратена регистрация, а видно от приложеното СРМПС - част I, автомобилът не е „свален от отчет“.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд за извършването на нови съдопроизводствени действия.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът-ответник формулира, като общо основание за допускане на касационно обжалване въпросите:

1.1. При формиране на правния извод за неоснователност на правоизключващото възражение за изключен риск „груба небрежност“ и при приети заключения по инициална и повторна експертизи, които са в противоречие, следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо не възприема изводите на вещото лице по приетата в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, респективно защо възприема изводите на приетата от него повторна единична автотехническа експертиза? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана примерно в решение № 114 от 3.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3472/2018 г., II г.о., ГК, решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 107/27.07.2015 г. по т. дело № 4680/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр. дело № 1271/2015 г. на ВКС, III г.о., съобразно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори страните да не са възразили срещу него, а следва да прецени неговата доказателствена сила съобразно обосноваността му, както и да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Независимо дали възприема или не експертното заключение, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. При наличие на няколко противоречиви по смисъл заключения по едни и същи въпроси съдът е длъжен да обсъди всички и да се аргументира защо възприема или не всяко едно от тях. Според касатора, видно от мотивите на обжалваното решение, подобна аргументация липсва.

2.1. При формиране на правния извод за съществуване на вземането за застрахователно обезщетение по имуществена застраховка на МПС „КАСКО“, следва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди дали събитието, въз основа на което се претендира обезщетение, представлява застрахователно събитие съобразно императивно установените в § 1, т. 3 и т. 4 ДР КЗ кумулативни критерии, при положение че такова оспорване е надлежно направено с отговора на искова молба? Твърди се противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 126 от 13.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 2322/2014 г., I т.о., ТК.

В продължение на същия въпрос касаторът счита, че е налице и корелация между основното възражение по делото - наличие на изключен риск „груба небрежност“ и квалифицирането на събитието като застрахователно. Сочи се, че традиционно поведението, осъществено при груба небрежност, се определя като неполагане на грижата, които и най-негрижливият би положил. Доколкото тази квалифицирана липса на грижа се обективира в действия или бездействия, в резултат на които настъпва увреждащо събитие със застрахования обект, то тези действия или бездействия не биха могли да бъдат подведени под изискванията на нормите на § 1, т. 3 и т. 4 ДР КЗ. Излага се, че в действията или бездействията на застрахования, осъществени при груба небрежност, няма нищо несигурно, няма нищо неизвестно, няма нищо независещо от волята му. Поради липсата на практика на ВКС касаторът счита, че следният въпрос покрива селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

2.2. Осъществените от застрахования по имуществена застраховка „КАСКО“ действия или бездействия при условията на груба небрежност, довели до настъпването на увреждащо събитие със застрахования обект, представляват ли застрахователно събитие съобразно дефинираните в § 1, т. 3 и т. 4 ДР КЗ кумулативни критерии?

С оглед неизпълнението, според касатора, от страна на въззивния съд, на задълженията му по чл. 269-271 ГПК – да обсъди правоизключващите възражения, своевременно наведени с отговора на исковата молба, се поддържан наличието и на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие със задължителната съдебна практика /Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК на ВКС/, по въпросите:

3.1. Следва ли определеният размер на застрахователното обезщетение по имуществена застраховка да бъде намален при своевременно направено възражение за редукция с отговора на исковата молба, основано на застрахователния договор и на установено неизпълнение на задължения от страна на застрахования?

3.2. Следва ли определеният размер на застрахователното обезщетение по имуществена застраховка да бъде намален с общия размер на изплатените по тази застраховка застрахователни обезщетения преди настъпването на спорното събитие, при положение, че това е уговорено в застрахователния договор?

3.3. Следва ли въззивният съд да присъжда законна лихва при изрично оспорване на основателността на акцесорния иск за лихва с оглед разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ и при положение, че регистрацията на процесното МПС не е прекратена?

Първоначалният ищец в производството П. Л. Д. – лизингополучател, предявил за съдебна защита правото на лизингодателя си „УниКредит Лизинг“ ЕАД по договор за финансов лизинг на погиналото МПС, обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено постановеното по делото първоинстанционно решение в неговата част, с която е отхвърлен иска по главницата за разликата над 56653 лв. до общо претендирания размер от 80933 лв., ведно със законна лихва от 19.08.2020г. до окончателното изплащане.

Този касатор счита, че постановеният съдебен акт е неправилен в тази му част, поради допуснато неправилно приложение на материалния закон. Излага подробни съображения в насока на това, че независимо, че произнасянето на съда относно стойността на запазени части и тяхното приспадане от застрахователната сума има известно обяснение с оглед на предходни произнасяния на съдилищата, но формираната практика не съответства на изменените обществени отношения, както и на актуалната материалноправна уредба, а от друга страна правните изводи на съда търпят еволюция съгласно промените в обществените нагласи, което е предпоставка за развитието на правото. В жалбата се критикува практиката на съдилищата по въпроса за приспадането на стойността на запазените части, като се поставят въпроси, свързани с конкретната им годност и с начините за определяне тяхната стойност, която бива приспадана от застрахователното обезщетение, включително при съобразяване на периода от време между увреждането /настъпването на тотална щета на МПС/ и евентуалното обезщетяване на щетите от същата. В изложения смисъл се поддържа, че произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение не е съответно на материалния закон, като същевременно въпросът за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение с произволно определен процент, съобразяван единствено с практиката на застрахователите, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В изложения по-горе смисъл се претендира наличието на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите:

1. Следва ли при определяне на застрахователно обезщетение от действителната пазарна стойност на увреденото застраховано имущество да се приспадат суми, определени съобразно обичайния процент на намаление на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно практиката на застрахователните компании в подобни случаи, при положение, че подобно намаляване не е нормативно регламентирано?

2. Доколко при приложение на материалния закон съдът е обвързан от подход на намаляване на действителната пазарна стойност на увреденото застраховано имущество, практикуван от застрахователите, след като този подход не е предвиден изрично в законодателната уредба?

3. Доколко се удовлетворява кредиторовия интерес на застрахованото лице и се изпълнява целта на закона, така както е очертана в разпоредбите на чл. 386, чл. 400 и чл. 405 от КЗ, при намаляване на дължащото се застрахователно обезщетение с процент, определен съобразно практиката на застрахователните компании?

4. При неизясняване в хода на производството на въпроса за техническата и експлоатационна годност на части, за които се твърди че са запазени, следва ли съдът да възприеме изводите на вещите лица, установяващи запазените части като процент от действителната стойност на автомобила или следва да ангажира служебно експертиза с цел изясняване на този спорен по делото факт?

5. Доколкото обезщетяването е всякога равно на пазарната стойност на вещта, то следва ли тази законова постановка да се приложи и към стойността на запазените части?

6. При изясняване на пазарната стойност на запазените части следва ли да се приспадне стойност за разкомплектоване и складиране, ако се счете че същите са присъщи, за да може запазените части да притежават самостоятелна пазарна стойност?

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му от този касатор част и уважаването на предявения от него иск в цялост, със законните последици.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Конституираният като съищец на страната на касатора П. Л. Димитров, негов лизингодател по договора за финансов лизинг на погиналото, процесно МПС – „УниКредит Лизинг“ ЕАД, не взема становище по жалбите.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Двете касационни жалби, като подадени от надлежни страни, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, са процесуално допустими.

По исканото допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

С оглед изложеното по-горе, в случая касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне за проверка на допустимостта му. Както това се излага и от касатора – ответник в касационната му жалба, искът, по който производството е образувано, е предявен от първоначалния ищец П. Д. – лизингополучател по договор за финансов лизинг на тотално увредения при процесното ПТП автомобил /лизингов актив/, в защита на правото на лизингодателя му „УниКредит Лизинг“ ЕАД, да получи процесното застрахователно обезщетение и с ясен петитум – да бъде осъден ответника – застраховател, да заплати исковата сума именно на лизингодателя по същия договор за финансов лизинг, при условията и на основание чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ. Лизингодателят, чието субективно материално право е заявено за съдебна защита от лизингодателя – негов процесуален субституент, е конституиран, на основание чл. 26, ал. 4 ГПК, като съищец на първоначалния ищец в производството - Д. Така предявеният иск, по който производството е образувано, е отхвърлен изцяло от първоинстанционния съд във вида му, в който е предявен – като такъв за осъждане на ответника да заплати исковата сума на лизингодателя „УниКредит Лизинг“ ЕАД. С приключващото въззивното производство, образувано по жалба на ищеца въззивно решение – предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен изцяло, е частично отменено и частично потвърдено. В частта му, с която предявеният иск е уважен от въззивната съдебна инстанция, ответникът е осъден да заплати не на лизингодателя по процесния договор за лизинг /какъвто е петитумът на предявения иск/, а на неговия процесуален субституент – лизингополучателя по същия договор, първоначалният ищец в производството, и по съображения, че имуществото – предмет на договора за лизинг /тотално увреденото МПС/, в хода на процеса е прехвърлено от лизингодателя на лизингополучателя, поради което и според въззивния съд именно лизингополучателят е легитимиран да получи сумата по исковата претенция - процесното застрахователно обезщетение.

Искът представлява неделимо единство от твърдения относно обстоятелствата, на които се основава, и искане – петитум /срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК/, и доколкото в случая с въззивното решение въззивният съд се е произнесъл по иск с петитум, какъвто не е предявен, това обосновава допускане на касационното му обжалване в неговата цялост - за проверка на допустимостта му, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение