Определение № 220 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1373/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Пиринска туристическа компания“ АД срещу решение №10100 от 21.01.2021 г. по в.т.д.№5415/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №1208 от 03.07.2019 г. по т.д.№826/2018 г. на СГС, „Пиринска туристическа компания“ АД е осъдено да заплати на „Ортанна“ ЕООД на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 31 105.72 лв., заплатен, но неусвоен и невъзстановен остатък от аванс по три договора за хотелско настаняване, споразумение №1/10.02.2016 г. и Анекс 1 „кик-бек“ за сезон 2016 г., ведно със законната лихва от 30.04.2018 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 388.82 лв., обезщетение за забавено плащане на сумата по главницата в размер на законната лихва за периода 16.03.2018 г. - 29.04.2018 г., както и сумата 4691.34 лв., разноски за двете съдебни инстанции. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – чл.20, чл.20а и чл.55 от ЗЗД, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с Постановление №1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС: Сумите заплатени от туроператора на хотелиера в изпълнение на ангажимент по договори на база на контингент за туристически услуги и споразумение към тях, в случай, че бъдат третирани като аванс, следва ли да бъдат възстановени на основание чл.55, ал.1, пр.2 от ЗЗД или връщането следва да се претендира на друго правно основание. Ответникът по касация „Ортанна“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спорен между страните е въпросът, налице ли е, съобразно действителните им уговорки по сключените между тях три броя договори на база контингент за туристически услуги за 2016 г. без дата, допълнително споразумение №1/10.02.2016 г. и „Анекс 1 Кик-бек за сезон 2016“, неусвоен остатък /процесната сума/ от заплатения от страна на ищеца във връзка с процесните отношения между страните по настаняване на туристи през сезон 2016 г. аванс, и ако да – подлежи ли на връщане поради неосъществяване на основанието за получаването му или не. Съдът не е възприел доводите на ответника, че заплащането на уговорената в споразумение №1/10.02.2016 г. авансова сума е дължима за т.нар. „гарантирана заетост“ на 20 бр. двойни стаи от хотела с изглед към морето за периода от 10.07.2016 г. до 27.08.2016 г., фиксирана цена за нощувки и изхранване на пълен пансион за договорена гарантирана заетост и цени за периодите извън това и не подлежи на връщане, извън случаите на форс мажор. Установил е, че понятието „гарантирана заетост“ не е дефинирано нито в уреждащите процесните отношения между страните, двустранно сключени договори и споразумения между тях, нито има някаква легална и/или друга нормативна дефиниция. Доколкото отношенията по търговските сделки, каквито са и процесните са принципно и винаги възмездни, и позовавайки се: 1. На общия принцип за забраната на неоснователното разместване на блага; 2. На действителните уговорки в обвързващите страните договори; 3. На разменената между страните електронна кореспонденция; 4. На заключението на назначената по делото ССЕ и 5. На признанието на ответника, чрез частично възстановяване на неусвоения аванс с две платежни операции през 2017 г., въззивният съд е достигнал до извод, че платен, но неусвоен аванс подлежи на връщане във всички случаи, само че в случаите на форс мажор подлежи на връщане, както това е изрично уговорено в тази специална разпоредба за случаите на форс мажор – „незабавно“, а не при окончателно уреждане и разчитане на финансовите взаимоотношения в срок до 5 ноември 2016 г. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираният в изложението въпрос, освен че е израз на поддържаната от касатора, но невъзприета от съда теза, че заплатената от ищеца сума не подлежи на връщане, тъй като представлява цена за гарантирана заетост, е свързан с преценка на уговорените между страните клаузи на процесните договори и споразумение, респ. е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за всеки конкретен спор /предвид съдържанието на визираните уговорки/, поради което този въпрос е фактически и по него, при липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. В този смисъл и тъй като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед липсата на представени доказателства за направени от ответника по касация пред ВКС разноски, такива не му се следват. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,