Определение № 4987 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3001/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 1183 от 28.02.2025 г. по в. гр. д. № 9940/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 6717/01.05.2023 г. по гр.д. № 72002/2021г. на Софийски районен съд, 79 състав, с което е допусната делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 79,76 кв. м., състоящ се от 3 стаи и кухня, ведно с мазе № 23, между съсобствениците и при квоти: 1229,33/10260 идеални части за М. П. Д.; 7801,34/10260 идеални части за С. З. Д. и 1229,33/10260 идеални части за П. П. Д.. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, като е добавил следното: Страните по делото са наследници на П. Г. Д., починал на 12.06.1989 г. - преживяла съпруга С. З. Д. и низходящи - М. П. Д. – син, и П. П. Д. – дъщеря. Гражданският брак между П. Г. Д. и С. З. Д. е сключен на 22.10.1983 г., т. е при действието на СК от 1968 г. отм., но е прекратен при действието на СК от 1985 г. отм., при което на основание § 4 ал. 1 от ПЗР на СК /1985 отм./ относно имуществените отношения между съпрузите намират приложение правилата на СК от 1985 г. По време на брака П. Д. и С. Д. са придобили процесния недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност – получен като обезщетение срещу отчужден по ЗТСУ /отм./ друг имот от бащата на С. Д. - З. А. М., като по реда на чл.102 от ЗТСУ /отм./ З. М. е прехвърлил правото си на обезщетение за един от имотите на своята дъщеря С. Д.. Прието е, че съгласно заповед РД-41-1336/04.11.1985 г. стойността на общата сума за доплащане на двата апартамента, отстъпени в обезщетение срещу отчуждения имот на З. М., е 18917 лв., от която за процесния апартамент № * доплащането е 10 260 лв. В заповедта изрично е посочено, че за „второто жилище“ /апартамент */ е прехвърлена сумата от 1500 лв., което обстоятелство се установява и от записванията в копието на спестовните книжки – сумата е прехвърлена от З. М. на С. Д., както и още сумата 1384 лв., които са усвоени за погасяване на вноска по жилищния кредит от ДСК на С. Д.. Прието е, че наличието на трансформация на лични средства в придобиването на имот по време на брака се преценява към точно определен момент - моментът, в който настъпва вещнотранслативният ефект на съответния придобивен способ. В случая това е станало по силата на заповед № 41 1336/04.11.1985 г. Прието е също, че по въпроса възниква ли съпружеска имуществена общност върху недвижим имот, придобит през време на брака чрез средства, получени по договор за заем, сключен само от единия съпруг, е налице формирана константна практика на ВКС, според която ако продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем, заемател по който е само единият съпруг, влагането на тези средства не обуславя извод за наличие на трансформация по смисъла на чл.21 СК от 1985 г., съотв. на чл. 23 СК. Средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите с негови лични средства не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може на основание чл.127 ал.2 ЗЗД да претендира от другия заплащане на припадащата се част от платеното. Към момента на пораждане на вещно-правния ефект на придобивния способ е налице частична трансформация на лично имущество на съпругата С. Д., съответстваща на 2884/10260 идеални части от имота, доколкото е установено направеното дарение от нейния баща на сумата 2884 лв., реално послужила за изплащане на жилищния кредит към момента на издаване на заповедта. Прието е, че когато договорът за дарение е сключен между единия съпруг и неговите родители, т.е. изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля да приеме дарението, по силата на този договор другият съпруг не придобива права, съответно придобитото срещу прехвърлените права е изключителна собственост на този съпруг. Следователно 7736/10260 идеални части от процесния апартамент са придобити в режим на СИО между С. Д. и П. Д., като след смъртта на последния и прекратяване на СИО съпругата се легитимира като собственик на своята 1/2 част от прекратената бездялова собственост, т. е. 3688/10260 ид.ч., а разликата се поделя по равно – по 1/3 между нея и низходящите на наследодателя М. Д. и П. Д. Така квотите на страните са по 1229,33/10260 ид.ч. за М. Д. и П. Д. и 7801,34/10260 ид.ч. за С. Д.. Прието е за спорно между страните обстоятелството дали за периода след смъртта на П. Д. – 1989 г., до момента на предявяване на иска за делба, в полза на ответницата С. Д. е изтекла придобивна давност за разликата над собствените й 7801,34/10260 ид.ч от процесния апартамент и съответно дали за останалите 2458,66 ид.ч. същата е придобила собствеността на основание давностно владение. Като се е позовал на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, съдът е приел, че преживялата съпруга не е придобила по давност правата на другите таследници. След смъртта на П. Д. /1989г./ до настоящия момент имотът се ползва от С. Д. заедно с дъщеря й П. Д., като тя стопанисва имота, респективно плаща и текущите задължения за същия. Както преди, така и след смъртта на общия наследодател П. Д., ищецът М. Д. не е живял в процесния апартамент, а в [населено място], като в [населено място] е посещавал своята баба по бащина линия. Нито има твърдения, нито се установява ищецът М. Д. е заявявал желание да ползва процесния апартамент, да живее в него или по друг начин да упражнява правомощието си на ползване и служене със съсобствената вещ. Неупражняването на едно от правомощията, включени в обхвата на правото на собственост - лично ползване, обаче, не е тъждествено на отказ от права, респективно това поведение на ищеца не може да се приеме, че е съгласие и непротивопоставяне на заявени пред него собственически права и променено намерение за държане на неговата собствена идеална част от страна на съсобственика, ползващ веща – в случая С. Д.. Следва да се има предвид, че при наличие на съсобственост и упражнявана фактическа власт само от единия съсобственик, съответно наследник, се предполага, че владее собствената си идеална част и държи останалите идеални части. Именно поради това и изрично в ТР №1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело №1/2012 г. на ВКС, ОСГК, е посочено, че един от съсобствениците може да измени основанието на фактическата си власт, като започне да владее частта на свой съсобственик, така че да я придобие при изтичане на придобивната давност, но е необходимо съсобственикът, в чиято полза се твърди да е изтекла придобивната давност, да има фактическата власт върху частта на другия съсобственик (corpus), да държи вещта като своя (animus domini) и да е манифестирал това свое намерение по начин, че то да е възприето от съсобственика, чиято идеална част е завладяна. В конкретният случай след смъртта на П. Д. процесният имот остава съсобствен между страните по делото. За да промени фактическото положение относно държаните от С. Д. идеални части на М. Д. и на П. Д., тя е следвало да манифестира промененото намерение за своене спрямо останалите съсобственици, т.е да извърши действия, които недвусмислено показват собственическото отношение и другите съсобственици имат възможност да ги възприемат. Такива действия не са обикновеното управление на имота и съответно непротивопоставянето от другия съсобственик. Свидетелските показания, ангажирани от С. Д., установяват безпротиворечиво само необезпокояваното и непрекъсното упражняване на фактическа власт върху имота, но съвместно с дъщеря й – П. Д.. Показанията на свидетелите на ищеца – М. и Г., макар и съдът да им дава вяра, не установяват релевантните обстоятелства, свързани с манифестиране на промененото намерение на С. Д. да свои наследените идеални части на другите наследници. Обстоятелствата, които посочените свидетели установяват – начин на придобиване на имота, извършване на текущи ремонти, отношения между М. Д. от една страна и П. и С. Д. от друга, са ирелевантни с оглед фактическия състав по чл.79 от ЗС, на който се позовава С. Д.. От друга страна свидетелката Б. посочва, че преди „три-четири години“ /разпита е в открито съдебно заседание проведено на 27.10.2022г./ са водени преговори между ищеца и ответницата П. Д. относно продажбата на дяла на ищеца в собствеността на процесния апартамент, но не се разбрали за цената. Същото обстоятелство посочва и свидетелят М.. Показанията на свидетелите не внушават и не издават предубеденост, от друга - кореспондират с останалите доказателства по делото, напр. справки от Агенцията по вписванията, които установяват, че М. Д. и П. Д. съвместно са се разпореждали с правото на собственост върху недвижими имоти в обл. Я.. Посоченото обстоятелство – водене на преговори между ищеца и ответника П. Д. относно продажбата на дела на ищеца от процесния имот около 2018 г., оборва твърдението на ответниците, че С. Д. е придобила имота по давност, т. е. от една страна ответницата П. Д. е манифестирала качеството си на съсобственик в процесния имот, от друга – е акт на признаване правата на ищеца като съсобственик, чийто дял желае да изкупи. Затова съдът е приел, че С. Д. не е установила момент, от който от съдържател или обикновен ползвател е станала владелец на идеалните части на М. Д. и дъщеря си П. Д.. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. З. Д.. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при преценка на писмените и гласните доказателства, в резултат на което неправилно е отхвърлил направеното от нея възражение за придобиване на процесния имот по давност. Сочи, че не е без значение обстоятелството, че наследодателят на страните е бил в изключително тежко здравословно състояние. Той, жалбоподателката С. Д. и дъщеря им П. Д. започнали да живеят в процесното жилище от датата на въвода във владение – 09.06.1997 г., а на 13.05.1989 г. той е починал след заболяване от рак и прекаран инсулт. Изплатените през този период средства за погасяване на заема към ДСК били незначителни спрямо общата сума на заема – 800 лв., а останалата част жалбоподателката изплащала след неговата смърт. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си събраните доказателства, което произтича от правомощията му на инстанция по същество и е възникнало тогава, когато в жалбата е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, І-во г. о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Налице ли е съвместен принос и съответно налице ли е съпружеска имуществена общност в случаите, когато недвижим имот, придобит като обезщетение за отчужден имот, е придобит по време на брак, но бракът е прекратен поради смърт на единия съпруг непосредствено след придобиването, след като основната част от стойността на придобития срещу отчуждаване по реда на ЗТСУ имот е изплатена след прекратяване на брака поради смърт. Ответникът в производството М. П. Д. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането й до разглеждане от ВКС. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1 и ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос. С него се цели промяна на практиката на ВС и ВКС за определяне на момента, в който един имот се включва в съпружеската имуществена общност, по отношение на една частна хипотеза, каквато е настоящата, при която по причина на скорошната смърт на единия от съпрузите изплащането на заема, теглен по време на брака за закупуване на жилище, основно е изплатен от преживелия съпруг. Такава промяна в практиката обаче не може да бъде допусната, тъй като тя е константна и няма основание за друго виждане, приложимо само към настоящата хипотеза. Последователно ВС и ВКС приемат, че недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, ако придобиването е станало, докато трае бракът, както и че моментът на придобиването следва да се определи съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. В този смисъл са т.2 на ППВС № 5/1972 г.; решение № 1360 от 24.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4810/2007 г., IV г. о., решение № 324 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4884/2007 г., III г. о., решение № 594 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2009 г., IV г. о., решение № 463 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2007 г., IV г. о. и др. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС и след като собствеността в случая е придобита с влизане в сила на заповедта за обезщетяване срещу отчужден имот по ЗТСУ /отм./, което е станало по време на брака между наследодателя П. Д. и жалбоподателката С. Д., то и онази част от придобития имот, която съответства на погасените със заем суми за заплащане на имота, се е включила в тяхната съпружеска имуществена общност. Съобразена е и практиката на ВС и ВКС - решение № 209 от 28.IV.1988 г. по гр. д. № 127/88 г., I г. о., решение № 674 от 3.07.2000 г. на ВКС по гр. д. № 288/2001 г., II г. о., решение № 904 от 2.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3167/2007 г., I г. о. и др., че ако само единият от съпрузите погаси банковия заем, послужил за придобивания по време на брака, това поражда само облигационни вземания спрямо другия съпруг, но не влияе на възникването на съпружеска имуществена общност върху придобитото. Тази практика се прилага независимо от това на какво основание е прекратен бракът – с развод или със смърт на единия от съпрузите. Обстоятелството, че в случая поради преждевременната смърт на наследодателя П. Д. основно жалбоподателката С. Д. е погасявала заема към ДСК, теглен от двамата за придобиване на процесното жилище, не влияе на извода за съвместния принос по смисъла на чл.25 СК 1985 г. /отм./, сега чл.32, ал.2 СК и за възникването на съпружеска имуществена общност, тъй като и в този случай облигационното задължение на починалия съпруг във връзка със заема преминава върху неговите наследници. Ето защо по втория въпрос в изложението не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос. В съответствие със закона и с практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че след смъртта на П. Д. неговите права върху процесния имот са преминали в наследниците му, при което имотът е станал съсобствен между тях. Въззивното решение съответства на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение, презумпцията по чл.69 ЗС следва да се счита оборена; че в такава хипотеза съсобственикът, който упражнява фактическата власт върху общата вещ, е владелец на своята идеална част, но държател на идеалните части на останалите съсобственици; че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; че тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици; че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в намерението за своене трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. При изследване на въпроса дали в конкретния случай жалбоподателката С. Д. е отблъснала владението на другите сънаследници върху процесния имот въззивният съд не е нарушил практиката на ВКС по чл.12, чл.235 и чл.236 ГПК. Свидетелските показания са преценени през призмата на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и по-конкретно – изследвано е дали жалбоподателката е извършвала действия, с които да демонстрира пред другите наследници намерението си да завладее техните наследствени части от имота. Преценено е, че макар от момента на смъртта на съпруга си тя да е живяла в процесния имот заедно с дъщеря си П. Д., с това тя не е преобърнала държането на идеалната част на ищеца М. Д. във владение, независимо от това, че той не е живял в имота. Прието е в съответствие с практиката на ВКС, че неупражняването на едно от правомощията на собственика – личното ползване на вещта, не изразява съгласие и непротивопоставяне на ищеца на заявено пред него намерение за промяна на държането на неговата собствена идеална част от страна на С. Д.. Съобразена е практиката, че действията на обикновено управление на имота и непротивопоставянето от другия съсобственик с тях не сочат на преобръщане на държането във владение. Изложеният от въззивния съд мотив, с който жалбоподателката не е съгласна – че според свидетелите Б. и М. децата на наследодателя са водили преговори за продажбатна дела на ищеца М. Д. в полза на ответницата П. Д., с което се признавали неговите права, не е решаващ и сам по себе си, дори да не е верен /ако преговорите са били за друг имот/, не може да промени другите съображения на въззивния съд, които съответстват както на практиката на ВКС по чл.235 и чл.236 ГПК, така и на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Също така и фактът, че ищецът повече от 30 г. не е живял и не се е интересувал от процесния апартамент, не сочи нито на отказ от неговите права, нито на възможност за придобиване на тези права по давност от страна на жалбоподателката, ако не е налице хипотезата на отблъскване на неговото владение по смисъла на тълкувателното решение – въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл при съвкупна преценка на доказателствата по делото. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1500 лв. /766,94 евро/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 25.07.2025 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,