Определение № 1679 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 14703 от 22.05.2025 г., подадена от името на Т. Р. П. и С. П. П. чрез адв. Д. против решение № 289 от 18.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2564/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което след частична отмяна и частично обезсилване на решение № 1592 от 08.05.2024 г., постановено по гр.д. № 11675/2022 г. по описа на РС – Варна, е отхвърлен предявеният от Т. Р. П. и С. П. П. срещу Община Варна отрицателен установителен иск за приемане за установено, че не е собственик на реална част с площ 968 кв. м. от ПИ № *** по КК на [населено място], целият с площ 5879 кв.м., отразена със син щрих в комбинирана скица № 5 към СТЕ и заключена в границите между т. А, Б, В и Г, заедно с построената в нея едноетажна сграда от 13 кв.м. с идентификатор ПИ №***. В касационната жалба се поддържат оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост. Неправилно било прието, че през 1992 г. имотът бил с неидентифициран собственик, а в действителност правото на собственост било придобито от ищцата по давност. Сочи се, че имотът не е бил земеделска земя, а е имал селищен характер към момента на установяване на фактическа власт от ищцата и не е имало пречка за придобиването му по давност преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. За имота не се прилагали нормите на ЗСПЗЗ, тъй като е бил урбанизирана територия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите: 1/ Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск за собственост и при оспорен акт за общинска собственост, съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС - в тежест на ищеца ли е доказването на правото си на собственост върху процесния имот /както е прието в обжалваното решение на лист 7 абзац 2 от долу нагоре/ или ищците следва да установят спорните факти, с които обосновават правния си интерес да оспорят правото на ответника, а последният следва да докаже наличието на елементите от фактическия състав на конкретния придобивен способ, на който се позовава, в случая това е нормата на чл. 25 ЗСПЗЗ? 2/ Съставеният акт за частна общинска собственост с отразено в него правно основание чл.2 ЗОбС без посочване на фактическите основания за придобиване на собствеността достатъчен ли е, за да се приеме, че имотът е общинска собственост? 3/ При оспорване на представения по делото АОС следва ли ответната община да установи наличието на фактическите основания за съставянето на акта като докаже всички елементи от фактическия състав на чл.25 ЗСПЗЗ? Извън поставените въпроси касаторите се позовават и на очевидна неправилност на обжалваното решение като основание за достъп до касация. Ответникът по касация не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е разгледал отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, с който се иска да бъде прието за установено, че ответникът Община Варна не е собственик на реална част с площ от 1000 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № *** по Кадастралната карта на с.о.“З.“, район А., [община], целият с площ от 5879 кв.м., при граници на реалната част: ПИ № ***, ПИ № ***, останалата част на ПИ № *** и ПИ № ***. Ищците обосновали правния си интерес с твърдения, че владеят процесната част от 1978 г., но ответната община актувала имота като общинска собственост, което препятствало възможността им да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост. Ответникът оспорил иска с твърдения, че е собственик на поземления имот на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ – същият бил земеделска земя; попадал в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ; ползвателите не са го заплатили и правото на ползване не се е трансформирало в право на собственост. Въззивният съд приел, че ищците са обосновали правния си интерес от провеждане на отрицателния установителен иск с твърденията, че владея имота, но актуването му като общински е пречка да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост. От фактическа страна съдът установил, че имотът попадал в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и бил предоставен за ползване на Г. Е. Н., наследодател на майката на ищцата Д. Ц.. Посочено е, че въпросът дали имотът е бил изкупен от ползвател, на когото е бил предоставен, е от значение за установяване твърдяното от ответната община придобивно основание по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ. Изложено е, че в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и §4б ПЗР ЗСПЗЗ. За да придобие Общината имота по реда на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, следва да установи, че процесният имот е имал земеделски характер, не е реституиран, не е изкупен от ползвателите по предвидения в §4 ПЗР ЗСПЗЗ ред, както и че не е държавен. Съдът приел въз основа на доказателствата, че до 29.05.2000 г. имотът е имал земеделски характер по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, а след посочената дата бил включен в околовръстен полигон. Прието е също така, че имотът не е бил реституиран – липсват данни за подадено заявление за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ; попадал в територия, от която през периода 1963-1989 г. държавата предоставяла земя „за вечно ползване“, но ползвателите на се упражнили правото си на изкупуване. Изложени са съображения, че правото на собственост не е придобито от държавата при условията на чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ. Въз основа на горния анализ съдът приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ за придобиване правото на собственост върху имота от общината, като правото е възникнало от влизането в сила на ПНИ на 20.09.2002 г. С оглед този анализ въззивният съд посочил, че основателността на отрицателния установителен иск е предпоставена от обстоятелството дали ищците са придобили правото на собственост върху имота по давност. Посочено е, че след изменението на чл.6 ЗС през 1996 г. е отпаднала забраната за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост, но с оглед началния момент, от който е прието, че имотът е надлежно индивидуализиран и определен като обект на правото на собственост, върху който може да тече давност – влизане в сила на ПНИ на 20.09.2002 г., упражняваното от ищците владение следвало да се зачете от този момент. За периода 20.09.2002 г. – 29.08.2022 г. (датата на исковата молба) давностният срок не е текъл от 01.06.2006 г. (поради въведения от тази дата мораториум за придобиване по давност на имоти частна държавна и общинска собственост) до 08.03.2022 г. (влизане в сила на решението на КС по к.д. № 16/2021 г., с което нормата на §1, ал.1 ЗДЗС е обявена за противоконституционна). Общата продължителност, през която е текъл давностният срок, била недостатъчна за придобиване на право на собственост от страна на ищците при условията на чл.79, ал.1 ЗС. По тези съображения е прието, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането й до касационен контрол. Първият поставен въпрос относно доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която в тежест на общината е да докаже по пътя на главното доказване основанието да придобие спорното право, т.е. релевираното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В съответствие с тази практика въззивният съд е изследвал елементите от фактическия състав на нормата и като установил наличието на всички тях, приел, че правото на собственост върху имота е придобито от общината на посоченото основание. Вторият въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е приемал, че съставеният акт за частна общинска собственост е достатъчно основание да се приеме, че собствеността е общинска. Както се посочи, съдът е изследвал и е приел за установени материално-правните предпоставки за възникване на правото в полза на ответната община. В този смисъл третият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, цитирана от касаторите. В обобщение – за нито един от поставените от касаторите въпроси не е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсват основания за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване и по съмнения за очевидна неправилност, която според касаторите произтичала от необосноваността на въззивния акт. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи на закона и на правилата на формалната логика. По тези съображения съдът