Определение № 3563 от 15.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1440/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от БАНКА ДСК АД касационна жалба срещу решение № 78 от 18.03.2025 г. по в. т. д. № 322/2024 г. по описа на Апелативен съд Варна, в частите, с които е потвърдено решение № 28 от 17.01.2024 г. по т. д. № 816/2022 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на иска на Банката по чл. 422 ГПК, предявен срещу съдлъжника К. Д. А., относно установяване съществуването на следните вземания, произтичащи от Договор за жилищен и ипотечен кредит от 23.04.2008 г. и Допълнително споразумение от 29.10.2009 г., а именно: 7 073.47 евро – главница, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2022 г. до изплащането на сумата; 36 442.60 евро – договорна лихва за периода от 20.07.2013 г. до 28.04.2019 г.; 1 003.85 евро – лихва за забава за периода от 21.08.2013 г. до 28.04.2019 г. и 86.60 евро – законна лихва за забава върху главницата за периода от 16.03.2022 г. до 28.04.2022 г., относно които е издадена заповед № 3667 от 14.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5467/2022 г. на Варненския районен съд. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението на всички основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. По подробно изложени съображения, основно срещу незаконосъобразно и необосновано формирания извод на въззивния съд, че в първите три отхвърлителни части вземанията на банката са погасени по давност, се моли въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго по същество, с което искът по чл. 422 ГПК да бъде уважен. В изложението на по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/. Прилага ли се чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД по отношение на вземане, за което е предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, ако искът е процесуално допустим, но е отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна изискуемост; 2/. В хипотезата на процесуално допустим установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, който е отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна изискуемост счита ли се, че кредиторът е бездействал за периода на съдебния процес и следва ли да се приложи чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Поддържа се, че по отношение на първия въпрос е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (като разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 50017 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ІV г. о.), а по отношение на втория – че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, със становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. По приложеното поле на касационното обжалване съдът намира, че релевираните основания за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице, по следните съображения: Съобразно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба и в тази връзка е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В случая поставените от касатора въпроси, сравнени с мотивите на въззивния съд, са неясно и непрецизно формулирани и освен това се съотнасят единствено с правилността на обжалваното решение, доколкото решаващият съдебен състав не е формирал правни изводи по тях при постановяване на акта си по същество. Въпросите реферират към това, че при обсъждане на възражението за изтекла погасителна давност съдът е пропуснал да отчете правното значение и последиците на предходното влязло в сила решение между страните по чл. 422 ГПК, описано в обстоятелствената част на съдебния акт, с което, поради необявена своевременно предсрочна изискуемост на вземането на банката по договора за кредит, е установена (в рамките на поисканите главница и лихви) дължимостта на вноските с настъпил падеж до приключване на съдебното дирене – 20.07.2020 г. В резултат на този пропуск въззивният съд е приел, че погасени по давност с изтичане на общия петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД са съответните части от главницата, включени във вноските по погасителен план за периода от 20.08.2013 г. до 29.04.2017 г. в общ размер от 7 073.47 евро. На следващо място, освен че формулираните въпроси не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, не са доказани и кумулативно изискуемите допълнителни селективни предпоставки, посочени от касатора. Цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебно решение на ІV г. о. на ВКС е неотносимо към разглеждания казус, липсва и надлежно – т. е. направено в съответствие със задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед горното касационна проверка на въззивното решение на заявените от касатора основания не следва да бъде допусната. Настоящият съдебен състав обаче счита, че е налице самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, за което касационният съд следи служебно. От мотивите на въззивното решение следва, че отхвърлянето на иска за съответната част от главницата касае дължимостта на вноски, които не са включени в предмета на спора (видно от данните в приложеното по делото заповедно производство, определящо и обективните рамки на исковия процес, исковата сума е формирана от вноски с падеж от 20.08.2020 г. насетне). Поради това въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта относно отхвърлената претенция за главница по договора за кредит в размер на 7 073.47 евро, за извършване на преценка относно неговата допустимост. За разглеждане на касационната жалба БАНКА ДСК АД следва да представи доказателства за предварително внесена държавна такса в размер на 277 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение