Определение № 230 от 16.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7417/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Т. К. Х. и Т. И. И. срещу въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 416 от 28.07.2014 г. по гр.д.№ 456/ 2014 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 8043/ 2012 г. и по този начин в отношенията между „Д.-к. ц. І -П.” Е. и Т. И. е признато за установено, че И. дължи 7 244,19 лв по акт за начет № 11040025/ 05.07.2011 г., 3 863,10 лв лихви до 18.04.2012 г. и законната лихва върху главницата след тази дата до окончателното й изплащане. В отношенията между „Д.-к. ц. І - П.” Е. и Т. Х. е признато за установено, че Х. дължи солидарно с Т. И. 3 850,38 лв, представляваща част от сумата 7 244,19 лв, получена без правно основание, със законната лихва от датата на причиняването на вредата. Въззивното решение е допълнено в частта за разноските с определение № 783/ 03.10.2014 г. по гр.д.№ 456/ 2014 г. на Пернишки окръжен съд, като „Д.-к. ц. І - П.” Е. е осъдено да заплати на Т. Х. 430,83 лв разноски. Това определение също е обжалвано от Т. Х., но частната жалба е отделена в самостоятелно производство (по ч.гр.д.№ 7416/ 2014 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV гражданско отделение). От изложението на жалбоподателката Т. Х. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъдат уточнени (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., т.1) материалноправните въпроси за предпоставките, при които може да се счита основателно възражението за добросъвестност по чл.21 ал.2 изр.2 ЗДФИ и може ли да се счете опровергана презумпцията по чл.21 ал.2 изр.3 ЗДФИ с оглед приложението на презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД. Освен това е повдигнат процесуалноправният въпрос ползват ли се с материална доказателствена сила фактическите констатации в акта за начет, ако не са документирани съгласно изискванията на чл.22 ал.2 ЗДФИ. В изложението на тази жалбоподателка освен това са формулирани доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и за необоснованост на решението му, които обаче не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. От изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на жалбоподателката Т. И. следва да бъде уточнен материалноправният въпрос възниква ли отговорност за длъжностно лице за начисляване и изплащане на недължими трудови възнаграждения, ако работодателят знае за това и подписва платежните нареждания, с които плащането е извършено. Следва да бъдат уточнени и процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд да назначи служебно експертиза и да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото; както и за допустимите доказателствени средства за опровергаване на констатациите в акт да начет. Поддържа, че по тези въпроси са налице всички допълнителни основания по т.1 - т.3. на ал.1 на чл.280 ГПК. Ответната по касация страна, „Д.-к. ц. І - П.” Е., не взема становище по жалбите. ВКС намира жалбите за допустими, а налице са и основания за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да го постанови, въззивният съд е посочил, че Т. И. е работила в ответното дружество по трудово правоотношение като касиер, а Т. Х. – като счетоводител и икономист. За 2007 г. и 2008 г., съгласно условията на трудовия договор, Т. Х. е имала право да получи от дружеството в по-малко от това, което Т. И. и начислила в качеството й на касиер, в размер 7 244,19 лв. От тази сума Т. Х. получила реално 3 850,38 лв, без да има за това основание. Съдът отхвърлил възраженията на Т. И., че вредата не е причинена умишлено като посочил, че по делото липсват писмени доказателства управителят на ищцовото дружество да е наредил начисляване на заплатите в по-голям размер от този, посочен в трудовия договор. Устното разпореждане на управителя за плащане на допълнителни възнаграждения не освобождава Т. И. от отговорност, тъй като тя не е възразила писмено срещу него, съгласно чл.28 ЗДФИ. По отношение на Т. Х. съдът посочил, че получените от нея в повече суми са за трудово възнаграждение и такова за платен отпуск, но връщането им се дължи, тъй като отговорността е деликтна и вината се презумира. С оглед тези мотиви на въззивния съд обуславят обжалваното решение материалноправните въпроси може ли да се счете опровергана презумпцията по чл.21 ал.2 изр.3 ЗДФИ с оглед приложението на презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД; и възниква ли отговорност за длъжностно лице за начисляване и изплащане на недължими трудови възнаграждения, ако работодателят знае за това и подписва платежните нареждания, с които плащането е извършено. Въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по тях няма данни за установена практика. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а останалите формулирани от жалбоподателите въпроси ще бъдат разгледани като касационни доводи. Поради обстоятелството, че спорът ще бъде разгледан от касационния съд, частната жалба срещу допълващото определение в частта за разноските също следва да се разгледа в настоящето производство. По изложените съображения Върховният касационен съд