Определение № 650 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2797/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на М. Л. Ж. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 280 от 06.03.2023 г. по гр.д.№ 2360/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 837/ 2020 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против Министерство на правосъдието на Република България /МП/ и Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ /ГДИН/ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/, за установяване на дискриминационното му третиране, през периода от месец 01.2007 г. до 23.04.2017 г., във връзка с въведената в затвора - Варна система за телефонни услуги „Контел”; за осъждане на ответниците да преустановят това дискриминационно третиране, ако все още съществува, както и да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения; и за осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от дискриминационното третиране, представляваща разликата в цената на заплатените от ищеца телефонни разговори за период от месец 01.2007 г. до 23.04.2017 г. и цената на телефонните разговори на мобилните оператори в страната за същия период, както и сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от дискриминационното третиране в периода от м.01.2007 г. до 23.04.2017 г., изразяващи се в търпени дискомфорт, неудобства по-големи от обичайните, унижение, чувство за безпомощност, дезориентация какво се случва с близките му, безпокойство, ведно с лихвата за забава върху двете главници, считано от 24.04.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, като е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят, чрез назначен по реда на ЗПП представител, претендира допускане на обжалвания акт до касационен контрол, като постановен по непредявени искове. Поддържа, че не е заявявал претенции за установяване на факта на нарушението и преустановяването му, а само за осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за вреди. Като се е произнесъл по непредявени искове, въззивният съд постановил недопустим акт. Освен това счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, касационният съд уточнява в следния смисъл: процесуалноправен въпрос длъжен ли е въззивният съд да изясни спора от фактическа страна и да даде правилна правна квалификация на иска; и материалноправен въпрос при преценка дали има неравенство в третирането на лица, лишени от свобода, съпоставката на сравнимите сходни обстоятелства следва да се прави само в мястото, където твърдящият дискриминация изтърпява наказание лишаване от свобода или тя следва да обхване всички места за лишаване от свобода в страната. Според касатора процесуалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а материалноправният има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ГДИН оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема изрично становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Ответната страна МП не взема становище. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, поизнасяйки се по доводите в жалбата на ищеца срещу първоинстанционното решение, счел за неоснователно оплакването за произнасяне по непредявен иск за установяване на дискриминационно третиране от страна на ответниците в периода от м.01.2007 г. до 23.04.2017 г. Посочил, че делото първоначално е разгледано от административен съд, а в проведеното на 08.11.2017 г. по адм.д.№ 1441/ 2017 г. на Варненски административен съд открито заседание назначеният по реда на ЗПП представител на ищеца изрично заявил, че поддържа исковата молба, така, както е предявена - по установителен иск и осъдителен иск по ЗЗДискр, както и по иск за обезщетение. Тези искови претенции били с правно основание чл.71 ал.1 т.1, 2 и 3 ЗЗДискр. В този смисъл първоинстанционният съд изготвил и проекта си за доклад по чл.140 ГПК, като в съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е заявил изрично, че не възразява срещу този проект и моли той да бъде приет за окончателен. В хода на устните състезания пред първата инстанция представителят на ищеца пледирал, че ищецът бил поставен в по-неравностойно положение от другите лица, които се намират в подобно положение, т.е. излежават присъда „лишаване от свобода“. Следователно му било ясно било какви претенции са заявени с исковата молба и срещу кои оспорвания на ответниците възразява, поради което оплакването във въззивната жалба, че съдът от първа инстанция се е произнесъл по непредявени искове, било неоснователно. По съществото на спора съдът установил, че началният момент на исковата претенция е месец 01.2007 г., но телефонната система „Контел“ била приложена в Затвора - Варна реално на 31.10.2007 г., поради което за периода месец 01.2007 г. - 31.10.2007 г. исковите претенции следвало да бъдат отхвърлени само на това основание. За периода от 31.10.2007 г. до 30.03.2010 г. исковите претенции за установяване на дискриминационно отношение от страна на ответниците също били неоснователни, тъй като за този период ищецът не е бил поставен под специален режим на изпълнение на наказанието. В периода от 30.03.2010 г. до 23.04.2012 г. исковите претенции били погасени по давност, тъй като исковата молба постъпила в съда на 23.04.2017 г. Като релевантен за разглеждане съдът приел само периода от 23.04.2012 г. до 23.04.2017 г., за който претенциите не били погасени по давност. В този период обаче не се установявало по-неблагоприятно третиране на ищеца на основата на личното му положение на осъден на доживотен затвор спрямо останалите лица в сходно положение в Затвора – Варна. Той не бил с по-ограничени възможности от другите затворници да ползва телефонни услуги, предоставяни до 31.12.2015 г. по системата „Контел“, а след тази дата до 23.04.2017 г. - от „БТК“ ЕАД. При желание да ползва телефон е следвало да се съобразява с въведеното изискване в нормата на чл.79 ал.1 ППЗИНЗС, че лишените от свобода провеждат телефонни разговори за своя сметка чрез телефонен апарат от доставчик на телефонни услуги, с който има сключен договор и в определеното от затворническата администрация време за това. Заплащането ставало по тарифа, значително по-висока от тези на други оператори, работещи на свободния пазар, но нямало никакво основание ищецът да бъде сравняван с останалите лица в страната, които не търпят наказание „лишаване от свобода“, нито с тези, които изтърпяват наказание в затворническите общежития от затворен и отворен тип, като тези към Затвора-Варна и в [населено място]. Тези лица не се намирали в сходно положение с лишените от свобода в Затвора – Варна. Не следвало ищецът да се сравнява и с лишените от свобода лица, настанени в другите затвори в страната, защото според установената практика по-неблагоприятно третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл.4 ал.1 ЗЗДискр и не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. При престоя си на територията на Затвора-Варна ищецът разполагал с възможността да ползва телефонни услуги както всички други лишени от свобода, поставени под идентичен с неговия режим, не се установявало субективно отношение на затворническата администрация спрямо него, което да бъде окачествено като пряка или непряка дискриминация. Затова предявените искове били неоснователни и следвало да се отхвърлят. Касационната инстанция не открива вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Твърденията на касатора, че не е предявявал искове по чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр, са били заявени още с въззивната жалба, надлежно са обсъдени от въззивния съд и са отхвърлени с подробни мотиви. Съобразена е установената практика, според която какъв иск е предявен се определя въз основа на правопораждащите фактически твърдения и формулирания петитум в исковата молба, като неговата квалификация е задължение на съда. Когато страната е заявила, че е била обект на неравно третиране, поискала е това да бъде признато и ответниците да бъдат осъдени да преустановят нарушението, надлежната квалификация на предявените искове е по чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр. Тя е дадена още с доклада на първата инстанция, няма съмнения, че произнасянето както на тази инстанция, така и на въззивния съд по тези искове, е допустимо. Затова няма основание касационният контрол да бъде допуснат по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Няма такова основание и по формулираните правни въпроси. Процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да изясни спора от фактическа страна и да даде правилна правна квалификация на иска е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, при разрешаването му въззивния съд е съобразил установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова по процесуалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Материалноправният въпрос също е обуславящ, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпросите има установена съдебна практика, която е цитирана в обжалваното решение и която не се нуждае от промяна. Според тази практика преценката налице ли е дискриминация по някой от признаците на чл.4 ал.1 ЗЗДискр, следва да се направи при сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4 ал.1 ЗЗДискр, не е налице дискриминация. Не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4 ал.2 ЗЗДискр /виж решение № 101/ 02.08.2021 г. по гр.д.№ 1871/ 2020 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Затова по материалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК и по него също няма основания за допускане на касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд