Определение № 1283 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3055/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ученически отдих и спорт“ ЕАД, [населено място] против решение № 338 от 28.02.2023 г. по гр.д.№ 503/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260235 от 14.12.2021 г., постановено по гр.д. № 570/2020 г. по описа на Районен съд Несебър. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК против “Х. 27“ О., [населено място], С. К. К. и Г. К. К. от [населено място] за признаване за установено, че ответниците не притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор [№] с адрес [населено място], м.“Хендек Т.“, кв. •••, с площ от 2971 кв.м. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства, които не са анализирани в съвкупност и взаимовръзка. Съдът неправилно приел, че незаконосъобразното реституционно решение е поставило началото на добросъвестно владение на имота от ответниците. Твърди се едностранчиво кредитиране само на представените от ответниците писмени и гласни доказателства, които се опровергават от ангажираните от ищеца доказателства, установяващи владение върху имота от касатора в периода 2005-2012 г.; необсъждане на установени от заключението по съдебно-техническата експертиза обстоятелства: че процесният имот не е цялостно ограден, следователно достъпът до него не е бил ограничен и не може да се предполага безпрепятственост на владението на ответниците, респективно не е имало пречки за касатора да владее имота; че към момента на огледа сградите и теренът на лагера са необитаеми и в неподдържано състояние. Сочи се необсъждане и игнориране на гласните доказателства (показанията на свидетеля М. П.), установяващи упражняване фактическата власт върху имота от касатора. Не са обсъдени доказателствата за непрекъснато владение от касатора на имота като комплекс от сграден фонд, терен и прилежаща инфраструктура в периода 2005-2017 г. Вследствие посочените нарушения съдът достигнал до неправилния извод за изтекла в полза на ответниците придобивна давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите: 1/ При проверка законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, и всички събрани доказателства имащи значение за решаването на спора? 2/ Имот частна държавна собственост или части от него, в който е реализирано мероприятие по изграждане на комплекс от сграден фонд, съоръжения и обслужващите ги терени с прилежаща инфраструктура подлежи ли на придобиване по давност? 3/ Дали всяко явно извършване на действия по общо управление на имот, в който е реализирано мероприятието изграждане на почивна база, като комплекс от сграден фонд, съоръжения и обслужващите ги терени с прилежаща инфраструктура, води до прекъсване на придобивната давност? Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по този начин ще се достигне до точното прилагане на закона. Наред с това касаторът се позовава и на очевидна неправилност на постановеното решение. Ответниците по касация оспорват допускането до касационно обжалване като считат, че формулираните в изложението въпроси не кореспондират с мотивите на съда и са поставени общо, както и че касаят разглеждане на доказателствата по делото. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от законов срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предявените от касатора отрицателни установителни искове за признаване, че ответниците С. К., Г. К. и „Х. 27“ О. не са придобили право на собственост върху поземлен имот в [населено място] с идентификатор [№], са обосновани със следното: Ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху Почивна база „Р.-Стара З.“ по реда на чл.17а от ЗППДОП отм. Същата е апортирана в капитала на дружеството, учредено по силата на Решение на Министерски съвет на Република България № 1005 от 20.12.2004 г. За част от територията на почивната база в полза на ответниците физически лица е издадено решение на ПК/ОСЗ Н., с което им е възстановено правото на собственост по реда на земеделската реституция върху процесния поземлен имот. Това решение било издадено в нарушение на чл.10б от ЗСПЗЗ, тъй като реализираното мероприятие пионерски лагер било пречка за възстановяване правото на собственост в реални граници. Възстановеният имот на С. К. и Г. К. е нанесен в кадастъра като ПИ с идентификатор [№]; ответниците се снабдили с констативен нотариален акт за правото си на собственост, а през 2014 г. прехвърлили това право на ответника „Х. 27“ О.. Ответниците оспорват исковете. Г. К. и С. К. се позовават на земеделската реституция, а в условията на евентуалност - на придобивна давност в периода 04.11.2009 г.-19.11.2014 г., тъй като решението на органа по земеделска реституция, с което правото на собственост върху имота им се възстановява в стари реални граници, е поставило началото на добросъвестно владение: трасирали, оградили и охранявали имота до продажбата му на „Х. 27“ О., плащали данъци, заявили се като собственици във всички публични регистри, провели процедура за изготвяне на ПУП - ПРЗ за имота. Ответникът „Х. 27“ О. също се позовава на кратката придобивна давност, изтекла в полза на праводателите му, и продължилото от него добросъвестно владение. Исковете са отхвърлени от РС Несебър, който след като приел, че не е налице първото посочено от ответниците придобивно основание, разгледал възражението им за придобиване на имота по давност, което намерил за основателно. Решението е обжалвано пред въззивната инстанция и е потвърдено. Против това решение е подадена касационна жалба. Във въззивната си жалба ищецът е оспорил извода на районния съд за придобиване на имота от ответниците физически лица по давност с оплакване за необоснованост на този извод, както и за липса на мотиви относно наличието на всички признаци на придобивната давност. Изводът за спокойно и несмущавано упражняване на фактическа власт от ответниците съдът направил на база показанията само на ангажираните от тях свидетели, въпреки противоречието им със заключението на вещото лице и показанията на другите свидетели: за липса на трасировка на имота, за липса на ограждане на имота от страна на ответниците, за наличие на огради на лагера и пропускателни портали за влизане в него. Посочил е, че нито документите за собственост, нито строителните книжа за имота доказват установяване фактическа власт от ответниците върху него, а инцидентното посещение на имота за показването му на потенциални купувачи, трасиране и поставяне на колчета (които действия не са и доказани) не сочат на упражнено непрекъснато владение. Не е такова действие и назначаването на пазач, който да обхожда имота два пъти седмично, без работното му място да е в имота или по друг начин да манифестира владение, ограничавайки фактическия достъп на ищеца до имота. Сочил е, че не е установено ищецът да е загубил фактическа власт върху имота – да е възникнала трайна обективна фактическа невъзможност да упражнява властта си поради действия на ответниците. Твърдените от последните действия на упражняване на владение са еднократни и анонимни, не са от естество да достигнат до знанието на собственика; липсва установяване на фактически действия, които да са достигнали до знанието на ищеца и чрез които ответниците да са отрекли правото на собственост на ищеца. Изводите на съда за необезпокоявано владение на имота в периода 2009 - 2014 г. противоречали на показанията на свидетелите С. П. и М. П., които неправилно били игнорирани, както и не били обсъдени писмени доказателства, установяващи ползването от ищеца на процесния имот и изградената в него база. В обжалваното решение е прието, че процесният имот е част от територията на изграден пионерски лагер, което е пречка по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ за реституирането му в стари реални граници. При разглеждане на второто посочено от ответниците придобивно основание е съобразено, че са налице данни за извършено през 2009 г., след влизане в сила на решението на ОЗС - Н. за реституиране на процесния имот на наследниците на С. К. С., трасиране и ограждане на имота с телена ограда с бетонни колове. Установено било, че ответниците К. посещавали имота, за да водят купувачи на огледи; че през 2012 г.- 2013 г. те предприели действия, свързани със застрояването на имота, като започнали процедура за ПУП ПРЗ на имота. Въз основа на тези установени обстоятелства въззивният съд е направил извод, че от момента на реституцията на имота ответниците К. не са имали съмнения, че са единствени негови собственици, а правата им не са били оспорвани. Те проявили явно и необезпокоявано намерение да подготвят имота за застрояване и да го продадат. На това основание съдът заключил, че по делото се установявало по безспорен начин, че ответниците явно, необезпокоявано и продължително владяли имота в периода от 19.11.2009 г. (датата на влизане в сила на решение № 124-Р от 04.11.2009 г. на ОЗС - Н., вписано в Службата по вписвания на 04.01.2010 г., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на С. К. С. в стари реални граници) до 26.11.2014 г. (датата на продажбата на имота на ответното дружество) като добросъвестни владелци на възстановения имот, а след тази дата владението продължило в лицето на ответното дружество, което охранявало имота, плащало данъци, афиширало се като собственик във всички публични регистри, довършило процедурата по изготвяне и одобрения на ПУП - ПРЗ за имота. Направен е извод, че ищецът е изгубил правото на собственост върху имота, а ответното дружество по силата на вещнотранслативния ефект на сключената сделка от 26.11.2014 г. е придобило това право, тъй като закупило имота от собствениците му. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е извършил преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че ответниците физически лица са придобили правото на собственост върху имота чрез упражняване на добросъвестно владение. При това съдът е направил извод за неоснователност на исковата претенция. Въпросът е свързан с доводите в касационната жалба, че съдът не е обсъдил установени обстоятелства, имащи значение за установяване владението на ответниците и отблъскване фактическата власт на ищеца. Следователно по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички правни доводи е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, установена с постановени по реда на чл.290 от ГПК решения (например решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 по т. д. № 2156/2019 г., ІІ т.о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о. и други). В тях е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Наличието на практика по правния въпрос относно задълженията на въззивния съд изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото с постановените по чл.290 ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на посочените процесуални правила. Поради това касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, а не на посоченото от касатора основание - чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК. По втория и третия въпрос не е налице общото основание за допускане до касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал въпроса дали имот частна държавна собственост може да бъде придобит по давност – прието е, че след включване на имота в капитала на търговското дружество, което е самостоятелен правен субект, имотът може да бъде обект на давностно владение. Третият въпрос също не е обсъждан от въззивния съд, който не е отговорил изчерпателно на оплакванията във въззивната жалба. Въз основа на горните съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. По този въпрос се констатира противоречие с решение № 39/30.06.2022 г. по гр.д.№ 56/2021 г. на ВКС, І т.о.; решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, ІV гр.о.; решение № 60300/23.08.2022 г. по гр.д. № 599/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и много други, с които се дава положителен отговор на този въпрос. В случая ищецът е оспорил пред въззивната инстанция извода за спокойно и несмущавано упражняване на фактическа власт от ответниците с доводи, че нито документите за собственост, нито строителните книжа за имота доказват установяване фактическа власт; че инцидентното посещение на имота за показването му на потенциални купувачи, обхождането му два пъти седмично от пазач не съставлява манифестиране на владение, тъй като са еднократни и анонимни, не са от естество да достигнат до знанието на собственика. Посочил е във въззивната жалба, че действия като трасиране и поставяне на колчета не сочат на упражнено непрекъснато владение; че липсвала трасировка на имота, както и ограждане на имота от страна на ответниците, че целият лагер бил ограден и имало пропускателни портали за влизане в него, поради което било установено, че фактическият достъп на ищеца до имота не е ограничен. Въззивната инстанция не е обсъдила тези доводи и доказателствата относно тях. Затова следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по първия поставен въпрос. Основанието „очевидна неправилност“ е наведено поради същите оплаквания в касационната жалба, поради което съдът не обсъжда и него. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение