Определение № 4317 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1997/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „БГ Консулт Инвест“ ЕООД, против решение № 1121 от 25.02.2025 г. по в. гр. д. № 14185/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20195478 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 59748/2019 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от него срещу „Алианц България“ АД искове по чл. 49, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - неправилно приложение на материалноправните разпоредби на чл. 49 ЗЗД и чл. 183 от Директива 2009/138/ЕО на ЕО и Съвета. Иска отмяна на решението и уважаване на исковите претенции. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Формулира следните правни въпроси:

1. Какъв е характерът на отговорността по чл. 49 ЗЗД и какви са предпоставките за възникване на тази отговорност? По него твърди противоречие с ППВС № 7 от 29.12.1958 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г.;

2. Може ли застрахователят да се позовава на съображения за правна сигурност, за да избегне последиците от собственото си неизпълнение. Излага противоречие по този въпрос с решение от 19.12.2013 г. по дело C-209/12 – Endress, и

3. Може ли неизпълнението на облигационно задължение да причини вреди, респ. да представлява основание за ангажиране на деликтната отговорност на причинителя на вредите. Въпрос, по който се поддържа, че е налице противоречие с ТР № 4 о4 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Алианц България“ АД е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка доводите на страните, намира следното:

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и отговора и извърши преценка на основанията по чл. 280 ГПК, обосновани в изложението, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че е сезиран с предявен от „БГ Консулт инвест“ ЕООД (сега касатор) срещу „Алианц България“ АД иск по чл. 49, вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно неизпълнение на задълженията му по чл. 106, ал. 4 и 5, чл. 108, ал. 1 и 2 и чл. 405, ал. 1 КЗ, довело до погасяване по давност на прехвърлено на дружеството с договор за цесия от 08.05.2015 г. вземане на „Аутодор Медия“ ЕООД към ответното дружество по заведена на 03.04.2015 г. щета, на основание сключен между тях договор по застрахователна полица № 14-0300/234/5000064/24.04.2014 г. с клауза „Пълно каско“, както и с иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на 588.94 лева – мораторна лихва за периода 03.07.2019 – 16.10.2019 г. Посочил е, че според твърденията на ищеца противоправното поведение на ответното дружество се изразява в изискване на вече представени документи и липса на произнасяне по образуваната щета, неопределяне и неизплащане на застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие - кражба на МПС, вследствие на което е изтекла погасителната давност по чл. 378, ал. 1 КЗ (чл. 197 КЗ-отм.) и са настъпили претендираните на деликтно основание имуществени вреди, представляващи незаплатеното застрахователно обезщетение.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, въззивният съд е приел, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и възниква при наличие на противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложена работа, причиняване на вреда при или по повод нейното изпълнение и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, Софийски градски съд е възприел извода, че договорното правоотношение не изключва деликтната отговорност, предвид възможността страна по договора да увреди другата чрез неизпълнение на задължения извън уговорените, но едни и същи поведение и вреди не могат да бъдат едновременно основание за договорна и деликтна отговорност, като неизпълнението на договорни задължения води само до договорна отговорност и изключва деликтната. Изложил е самостоятелни мотиви, че, независимо дали към процесното застрахователно правоотношение по арг. на § 22 ПЗР на КЗ намира приложение КЗ (отм.) или действащият КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), неизпълнението на задължението на застрахователя да определи и изплати застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие не представлява противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, а договорно неизпълнение, което може да породи само договорна, но не и деликтна отговорност. Посочил е, че това неизпълнение има за последица изпадане на застрахователя в забава и възможност застрахованото лице да предяви по съдебен ред претенцията си за заплащане на застрахователно обезщетение.

Въззивният съд е намерил за неотносими към настоящия случай постановките на ТР № 4 от 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Посочил е за неприложима и разпоредбата на чл. 183, пар. 1 от Директива 2009/138/ЕО на ЕП и Съвета от 25.11.2009 г., тъй като тя урежда задължения за предоставяне от застрахователното предприятие на информация на титуляря на застрахователна полица, само когато последният е физическо лице и нейното нарушаване не е пречка за съдебно предявяване на претенцията.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че поведението на застрахователя не е в причинна връзка с претендираните от ищеца имуществени вреди. Настъпването на такива вреди е прието за недоказано, тъй като изтичането на погасителната давност за цедираното вземане за застрахователно обезщетение по договора за продажба на вземане от 08.05.2015 г, от което се твърди, че произтичат, е последица единствено от бездействието на кредитора да го предяви по съдебен ред.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не са налице. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК.

Първият въпрос, свързан с характера на отговорността по чл. 49 ЗЗД и предпоставките, включени във фактическия състав на разпоредбата, е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с ППВС № 7 от 29.12.1958 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г. При формиране на своята воля, въззивният съд се е съобразил с даденото в двата тълкувателни акта задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, според което отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и възниква при кумулативно наличие на следните предпоставки: да са причинени вреди на ищеца; тези вреди да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата; вредите да са причинени при или по повод изпълнение на възложената от ответника работа и работникът да има вина за тяхното причиняване. В случая въззивният съд е изследвал наличието на така изброените предпоставки, като е приел, че твърдяното от ищеца неизпълнение на вменени на застрахователното дружество задължения не нарушава забраната по чл. 45 ЗЗД да се вреди другиму, поради което липсва противоправно поведение, обуславящо претендираната деликтна отговорност, а представлява договорно неизпълнение. Ето защо, във връзка с доводите на касатора, изложени в подкрепа на този въпрос, следва да се посочи, че установяването на обстоятелството дали ответното дружество, съответно неговите служители, действително не са предоставили дължимия резултат не би могло да промени крайния извод на съда за липса на деликт.

Отхвърлянето на иска е обусловено не само от липсата на противоправност в поведението на ответника, но и на причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Въззивният съд е приел, че неизпълнението на задължението за определяне и заплащане на застрахователно обезщетение не е довело до погасяване по давност на вземането за него, съответно до претендираните имуществени вреди в равен на стойността му размер, а че въпреки възможността да защити субективното си материално право, правоимащият е бездействал и сам е допуснал правото му на иск да се погаси. Същото е в унисон с константните разбирания на теорията и на практиката на ВКС за характера на погасителната давност като санкция за бездействието на кредитора.

Вторият въпрос относно позоваването от застрахователя на съображения за правна сигурност с цел избягване последиците от собственото си неизпълнение, по който се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е изцяло неотносим, поради което не може да обуслови допускане на касационния контрол. В цитираното по него решение на Съда на Европейския съюз от 19.12.2013 г. по дело C-209/12 – Endress е дадено задължително преюдициално тълкуване на разпоредби на общностното право в областта на животозастраховането, според което не се допуска национална разпоредба, съгласно която правото на притежателя на полицата на отказ от застрахователен договор се погасява най-късно с изтичането на една година от плащането на първата застрахователна премия, когато притежателят на полицата не е бил уведомен за правото си на отказ. В този контекст е посочено, че застрахователят не би могъл да се позовава на съображения за правна сигурност, за да избегне последиците от собственото си неизпълнение на произтичащото от правото на Съюза изискване да предостави информация относно правото на притежателя на полицата да се откаже от договора.

Настоящият спор не е свързан с погасяване на правото на отказ от договор за застраховка „Живот“, нито крайните изводи на въззивния съд са основани на съображения за правна сигурност, аналогични на разгледаните в решение C-209/12 – Endress. Що се отнася до довода за установеното с Директива 2009/138/ЕО на EП и на Съвета задължение застрахователното предприятие да информира титуляра на полицата и относно режима за разглеждане на жалби на титулярите на полица, касаещи договори, въззивният съд е намерил, че в случая ответното дружество не само не е имало такова задължение, предвид че титулярят на полицата не е физическо лице, но и че неизпълнението му не съставлява пречка за предявяване на иск за вземането по застрахователния договор. Доводите на касатора за неправилно тълкуване и прилагане на чл. 183, пар. 1 от Директивата представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване на някое от селективните основания, тъй като от съдържанието на въззивния акт не се установява противоречие с правото на ЕС, което да обуслови очевидната му неправилност. Освен това директивата няма хоризонтален директен ефект, поради което частноправен субект не може да се черпи права директно от нейна разпоредба в отношенията си с друг частноправен субект.

Последният трети въпрос за възможността неизпълнението на облигационно задължение да причини вреди и да обуслови ангажиране па деликтната отговорност е обуславящ за правните изводи на въззивния съд, но по него въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с ТР № 4 от 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 т. на ОСГТК на ВКС. В мотивите му е обоснована конкретната възможност договорно неизпълнение да причини неимуществени вреди, освен имуществени, като е направено ясно разграничение между договорната и деликтната отговорност. Разяснено е, че неизпълнението на задължение по съществуващо облигационно отношение между страните е основание за договорна отговорност, а при деликтната вредите са причинени от нарушаване на общото правило да не се вреди другиму, т. е. от източника на задължението зависи квалифицирането на отговорността. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е безспорно отречена възможността двата вида гражданска отговорност да се кумулират за покриване на едни и същи вреди, т. е. не може отговорността за вреди, произтичащи от един и същи факт, да се ангажира на различни правни основания. Определянето дали отговорността за увреждането е договорна или деликтна, е в зависимост от накърнения интерес на кредитора: позитивен при договорната и негативен при деликтната, а от там и от обезщетителната цел. Позитивният интерес при договорните правоотношения е за изпълнение на задължение, уговорено между съконтрахентите, съответно техните правоприемници, в договора. Преследваният резултат е желан и от двете страни. Договорна е отговорността, когато дължимият резултат не е осъществен въобще или е осъществен неточно (лошо, късно, частично), поради което за кредитора са произтекли неблагоприятни последици – вреди (имуществени и неимуществени). Противоправността на поведението произтича от това, че не е изпълнено задължение към контрагента, а не от общо задължение, което е насочено към всички. Вредите, за да се обезщетят, трябва да са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и да са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като при недобросъвестност на длъжника – обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди. При деликта се нарушава общото правило да не се вреди другиму. Причинените вреди са нежелани, променят съществуващо положение, като промяната нито е желана, нито е предвидима при сключване на договора, тя не е адекватна последица от неизпълнение на договорно задължение. С причиняването на вредата между субектите се поражда облигационна връзка, чиято цел е да заличи нежелана промяна в правната сфера на пострадалия, като възложи на причинителя задължението да я поправи. По силата на чл. 51 ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, в който смисъл деликтната отговорност се явява по-строга от договорната (решение № 50199 от 11.10.2022 г. по гр. д. № 2461/2021 г. на ВКС, IV г. о.).

В случая въззивният съд не е отрекъл възможността неизпълнението на облигационното задължение да причини вреди, но изцяло в съответствие с разясненията на ВКС е приел, че след като източникът на задължението е сключеният между ответника и цедента застрахователен договор, отговорността за непредоставяне на дължимия резултат е само договорна, т. е. причинените вреди подлежат на обезщетяване само на договорно основание, не и на деликтно, поради което е намерил иска по чл. 49 ЗЗД за неоснователен.

При осъществяване на служебните си правомощия, касационната инстанция не констатира да е налице порок и по чл. 280, ал. 2 ГПК, обуславящ служебно допускане на касационното обжалване.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 2 640 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, равняващи се на 1 349.81 евро, съобразно представените доказателства.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.