Определение № 303 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2261/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № I-71/ 29.05.2020 г. по гр.д. № 323/ 2020 г., с което Бургаски окръжен съд, изменяйки решение № 3610/ 16.12.2019 г. по гр.д. № 224/ 2016 г. на Бургаски районен съд, е осъдил военно формирование 32890 - Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната, да заплати на П. И. А. следните суми: · 16 203.83 лв. – обезщетение на военнослужещ, положил труд в периода 01.11.2007 г. – 20.10.2015 г. повече от нормативно определената продължителност на работното време при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка (4 288 часа), ведно със законната лихва от 18.01.2016 г.; · 410.34 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 25.02.2015 г. – 31.03.2015 г., а този иск е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 317.71 лв. Решението се обжалва от Военното формирование с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, чието обобщаване и конкретизиране в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС се свежда до следните: В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка; от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено трудово правоотношение. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, които цитира. По същество се оплаква, че материалният закон е приложен неправилно, включително институтът на погасителната давност с оглед релевираното възражение за това. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация П. И. А., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските в настоящото производство. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по трудово дело с цена на лихвоносната главница над 5 000 лв.), подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна (касатор е осъденият ответник) и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост. Повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението, но производство следва да се спре. Съображенията са следните: За да уважи изцяло иска за главница, ведно с последицата по чл. 214, ал. 2 ГПК, частично – иска за законни лихви върху главницата в периода 20.10.2015 г. (датата, на която е било прекратено трудовото правоотношение между страните) до 18.01.2016 г. (на предявените искове), а да отхвърли възражението за погасителна давност, въззивният съд е приел, че вземането за обезщетение поради положените от военнослужещия ищец дежурства в повече от нормативно определената продължителност на работното време, некомпенсиран с почивка (4 288 часа), е изискуемо към 20.10.2015 г. и е в размер на сумата 16 203.83 лв.; ответникът дължи сумата 410.34 лв. - законни лихви върху главницата в обезщетение вредите от забавата от датата на прекратеното трудово правоотношение до тази на предявените исковете, а периодът 20.10.2015 г. - 18.01.2016 г. е недостатъчен, за да е изтекъл 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД, с която се ползва вземането за главница. При тези мотиви на въззивния съд, повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението. По тях има противоречива практика на Върховния касационен съд, поради която е образувано и е висящо тълкувателно дело № 6/ 2017 г. ОСГК на ВКС. Следователно е излишно касационният състав повторно да отнася същите въпроси до ОСГК на ВКС, но е длъжен да спре производството до приключване на тълкувателното дело (арг. от чл. 292 ГПК). При тези мотиви, съдът