Определение № 3719 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 996/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Х. Г., чрез процесуален представител адв. В. Р., против решение № 1289 от 17.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2944/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено изцяло решение № 161 от 27.04.2023 г., постановено по гр. д. № 718/2021 г. по описа на Районен съд - Асеновград, с което е отхвърлен предявеният от Д. Х. Г. иск против К. Р. Б., Т. П. Б. и Р. П. Б., в качеството им на наследници на П. Н. Б., починал на 14.05.2021 г., да му заплатят общо сумата 5850,74 лв., претендирани разноски/подобрения в поземлен имот с идентификатор ....... по КККР на [населено място], както и в построената в имота четириетажна жилищна сграда с идентификатор № ...... за периода от 20.10.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане. С решението касаторът е осъден за съдебно-деловодни разноски. Касаторът обжалва решението, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, моли същото да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен. Счита, че е налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни по касация К. Р. Б., Т. П. Б. и Р. П. Б., подаден чрез процесуалния представител адв. Г. Н., в който поддържат, че касационната жалба е недопустима, евентуално не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението и същото е допустимо и правилно. Претендират разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е изложил, че се касае за извършени ремонтни дейности в съсобствената сграда в режим на етажна съсобственост, при липса на твърдения за взето решение на ОС за тяхното извършване, както и последващо заплащане, поради което предявените искове следва да се разгледат като такива с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на подобрения в чужд имот, както е приел и първоинстанционният съд. Посочил е, че по делото е установено от събраните гласни доказателства и две СТЕ, че в периода 2016 – 2017 г. ищецът е извършвал СМР в сградата и дворното място – бетонова настилка между жилищната сграда, гаражите и оградата в северна посока, три шахти за отводняване от повърхностни води и водосточна тръба, отвеждаща дъждовните води от покрива, както и отпадни води от двата гаража, облицовка на ограда и цокъла на къщата, измазване и изпълнение на парапет на стълбище, обработка на стъпала, подмяна на входна врата, подмяна на улуци и водосточни тръби, за които безспорно е било заплатено от ищца. Заявеното в исковата молба наличие на знание и съгласие от страна на наследодателя на ответниците е недоказано поради непреките впечатления затова на св. Д. П., общите показания на св. А., липса на знание у св. О. и отричането от страна на св. Г. за наличие на съгласие от страна на ответника П. Б., тъй като страните са били във влошени отношения. С оглед безспорно установения характер на съсобствеността на страните в режим на ЕС, приложимият режим на ЗУЕС, липса на твърдение за наличие на решение на ОС за извършване на ремонтни дейности в общите части, следва приложение на разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а именно дължима е сумата, с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца. За размера на последното обаче не са били събрани доказателства, доколкото с депозираното заключение по първата СТЕ / в. л. Х./ не е установен размерът на увеличената стойност на имота, доколкото е направено изчисление чрез сборуване на извършените разноски за материали и труд, без извършване на оценка. При ангажираната от страните СТЕ и пред въззивната инстанция от депозираното заключение на в. л. инж. З., неоспорено от страните, е отразена общата стойност на изпълнените СМР в поземлен имот с идентификатор № ..... и сграда с идентификатор № ....... при сумарно изчисление на стойност на материалите /9165,42 лв./, труда /7144,01 лв./, без начисление на ДДС, да възлиза на общата сума от 16 309,42 лв., за която сума е посочено, че с нея се е увеличила стойността на имота вследствие изпълнението на всяко СМР. Този подход при определяне на един от базовите критерии за определяне размера на обезщетението по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, не съответства на посочените разяснения в ППВС № 6/1974 г. за определяне на увеличената стойност на имота. Претендираното от страна на ищеца определяне на тази стойност по реда на чл. 162 ГПК е неуместен, тъй като в случая е налице необходимост по смисъла на чл. 199 ГПК от специални знания за определяне на увеличената стойност на имота по начина, по който това е разяснено с посочената задължителната тълкувателна практика. Действително, с оглед оплакванията на ищеца, едни и същи разноски в една част могат да бъдат обезщетени при условията на чл. 30, ал. 3 ЗС, като необходими /довели до възстановяване или запазване на вещта без да увеличават стойността й/, в друга част като подобрения /довели до увеличаване стойността на вещта/, а в трета част – да не се обезщетяват като луксозни /защото са увеличи стойността на имота над пазарната/. Преценката се извършва съобразно пазарната стойност на имота към момента на постановяване на съдебното решение, която следва да се установи в процеса от страните, съответно от страната, черпеща благоприятни правни последици съобразно правилото на чл. 154 ГПК в случаите на предявен иск за обезщетяване на направени изцяло и отчасти в чужд имот разноски – от ищеца. Искът е останал недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Редовна ли е искова молба, с която се претендират необходими разноски за поддържането и запазването на обща вещ – общи части на сграда в режим на етажна собственост, без да съдържа същата твърдения за фактическото им състояние наложило извършването им? Редовна ли е искова молба с която едни и същи разноски за ремонти се претендират кумулативно, като полезни разноски /подобрения/ и необходими разноски?“; 2. „Каква е правната квалификация на иска за заплащане на полезни разноски /подобрения/ и необходими разноски при твърдяно съгласие съсобственика ответник, по чл. 41 ЗС или чл. 30, ал. 3 или чл. 61, ал. 2 ЗЗД?“; 3. „За доказване на размера на иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, следва ли да се доказва увеличена стойност на имота?“; 4. „В решение по предявен иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, следва ли съдът да се произнесе, дали удачно предприета и добре свършена ли е чуждата работа?“ и 5. „Длъжен ли е съдът да изиска повторна експертиза при липса на оспорване от страните?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с решение № 193 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 842/2016 г., III г. о. и решение № 85 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г., II г. о., вторият с решение № 193 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 842/2016 г., III г. о., решение № 751 от 15.12.2025 г. по гр. д. № 3685/2024 г., IV г. о., решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012 г., IV г. о., решение № 85 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г., II г. о. и решение № 50135 от 06.01.2025 г. по т. д. № 1621/2022 г., I т. о., третият с решение № 85 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г., II г. о., решение № 751 от 15.12.2025 г. по гр. д. № 3685/2024 г., IV г. о., решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012 г., IV г. о. и решение № 50135 от 06.01.2025 г. по т. д. № 1621/2022 г., I т. о., четвъртият с решение № 85 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г., II г. о. и решение № 751 от 15.12.2025 г. по гр. д. № 3685/2024 г., IV г. о. и петият с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 34 от 28.03.2017 г. по гр. д. № 2858/2016 г., I г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Същото е валидно и допустимо. Поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. По първия процесуален въпрос за редовността на исковата молба, не се констатира произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с цитираните от касатора решения. В исковата молба се съдържат твърдения на вида на строителните и ремонтните дейности, като някой от тях според ищеца следва да се отнесат, като такива необходими за запазването на вещта /например осъщественият ремонт на покрива на сградата/, а други, като полезни разноски, водещи до увеличаването на стойността на имота. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а следва да направи такава съобразно въведените в исковата молба и в отговора фактически твърдения. Въззивната инстанция е квалифицирала предявения иск, като такъв по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, при спазване на материалния и процесуалния закон. В хода на проведеното доказване е установено, че СМР са извършени без съгласието на наследодателя на ответниците, като последният от своя страна не се противопоставил изрично на извършването им. Ето защо, вторият поставен правен въпрос за така дадената от съда квалификация на предявения иск, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос, с който се пита: „по предявен иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, следва ли съдът да се произнесе, дали удачно предприета и добре свършена ли е чуждата работа“ е неотносим, предвид изложените от въззивния съд мотиви за неоснователност на иска. Третият и петият въпроси са относими към изводите на съда, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора. Неправилно касаторът се позовава на практика отнасяща се до обезпечаването на приложението на императивна правна норма /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая не е налице такава, прилагат се общите правила за доказването в процеса по чл. 154 ГПК. Видно от фактите по делото са допуснати и приети от съда две експертизи. Във връзка с втората съдебна експертиза, допусната от Окръжен съд - Пловдив адвокатът на ищеца не е възразил, нито е поискал допълването й; с писмена молба до съда е поискал приемането й и е заявил, че няма други доказателствени искания. Допълнителна задача на вещото лице не е поставена и от насрещната страна в о. с. з., след направените от вещото лице разяснения. При това положение съдът не е следвало да формулира служебно такава задача до вещото лице. Противното виждане би нарушило диспозивното начало в процеса. В заключение по въпросите не се разкриват поддържаните общо допълнително /по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ селективни основания. Решението не е и очевидно неправилно, каквото е настояването на касатора. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация К. Р. Б., Т. П. Б. и Р. П. Б. /на всеки от тримата/ следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 200 евро, с включен ДДС, платими от касатора Д. Х. Г.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение