Определение № 60282 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 734/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 260023/ 0 4.01.2021 г. на Г. К. Е., чрез процесуалния представител адвокат Г. Г. П., срещу въззивно решение № 260121/27.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 639/2020 г. по описа на Окръжен съд - Русе. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за очевидна неправилност на решението, както и за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор; 3. Следва ли да се считат за възражения от заинтересована страна твърденията на ищеца в исковата молба за нищожност на относими към правния спор сделки; 4. Трябва ли в производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС ли ответникът да докаже възражението си за изтекла в негова полза придобивна давност; 5. Неоспорването на нищожността на сделки от страна на ответника, изключва ли от предмета на спора тези обстоятелства и следва ли те да бъдат доказани от ищеца в производството по чл. 108 ЗС.Твърди, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 609/15.01.2009 г., постановено по т. д. № 323/2008 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о.; т. 2А на ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 152/13.09.2011 г. на II т. о. на ВКС по т. д. № 950/2009 г.; решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр. д. № 669/2009 г. на I г. о. на ВКС; решение № 9 от 23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г. на I г. о. на ВКС.Касаторът сочи наличие и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – П. В. В. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260049/27.08.2020 г., постановено по гр. д. № 7276/2019 г. на Районен съд - Русе, с което е отхвърлен предявеният от Г. К. Е. против П. В. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху недвижим имот, представляващ магазин № 22, находящ се в търговско-административен комплекс „Х.“ в [населено място], [улица], първи подземен етаж, състоящ се от търговско помещение и тоалетна, със застроена площ от 25,50 кв. м. Въззивният съд е приел за установено по делото, че придобитият от ищеца имот по предварителен договор от 17.02.2000 г., обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение и придобитият от публична продан при ЧСИ Г. от ответника имот са идентични. Към момента на предявяване на иска ответникът П. В. осъществява фактическата власт върху имот с идентификатор *****, с площ от 27,42 кв. м., находящ се в търговско-административен комплекс „Х.“, [улица] [населено място]. С влязло в сила решение № 114 от 22.06.2007 г. по гр. д. № 827/2005 г. по описа на Районен съд – Русе, допълнено с решение № 190 от 02.10.2007 г. по същото дело, сключеният предварителен договор е обявен за окончателен, т.е. ищецът е придобил собствеността върху процесния имот. Безспорен е фактът на владение на ответника върху процесния имот. Фактическата власт е установена след като ответникът е закупил имота на публична продан, а владението е явно, непрекъснато и необезпокоявано от датата на вписване на постановлението за възлагане в СВ-Русе (24.10.2014 г.) до предявяването на иска (04.12.2019 г.). При това положение ответникът е придобил имота с изтичането на петгодишна давност, доколкото ищецът не твърди и не е доказал, че купувачът е знаел, че придобива имота от несобственик. Ако длъжникът по изпълнението не е бил собственик на възложения имот, купувачът може да придобие правото на собственост на оригинерно основание с непрекъснато владение в продължение на пет години, което в случая е налице. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Липсва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е постановил необосновано и немотивирано решение. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя допускане до касационен контрол. Не е налице соченото основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставените от касатора въпроси. По първия въпрос следва да се има предвид, че въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извел решаващите си правни изводи след обсъждане на релевантните за спора доказателства. Касаторът не сочи и кои конкретни негови оплаквания и относими доказателства не са обсъдени от въззивния съд, поради което и така поставеният въпрос не може да послужи като въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Прието е, че имотът е придобит от ответника с изтичане на кратка петгодишна давност, започнала да тече от датата на вписване на постановлението за възлагане в СВ-Русе (24.10.2014 г.) след извършена публична продан на процесния имот. Следователно, вторият въпрос относно задължението на съда да следи служебно за нищожността на правни сделки не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, поради което същият се явява неотносим и по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Неотносими са и формулираните от касатора трети, четвърти и пети въпрос. Извън предмета на спора пред въззивния съд, а оттук и в мотивите на решението, са въпроси за нищожност на правни сделки и необходимостта същите да бъдат доказани от ищеца, когато не са оспорени от ответника. Тези въпроси са изцяло ирелевантни от една страна, а от друга – въззивният съд е обсъдил и зачел правните последици от влязлото в сила съдебно решение по проведения иск по чл.19,ал.3 ГПК, легитимиращо ищеца като собственик на имота. Решаващите му изводи са за осъществен фактически състав по чл.79,ал.1 ЗС и придобиване на имота от ответника по давност с оглед събраните по делото доказателства. В тази връзка е прието, че по делото е доказано твърдението на ответника за придобиване на имота на това оригинерно правно основание. Четвърти въпрос и посоченото ТР№4/2016г. по тълк.д.№ 4/2014г. касаят различна от разглежданата хипотеза на предявен иск по чл.108 ЗС, а именно, когато искът е основателен само в установителната си, но не и в осъдителната си част. В случая е прието, че той е изцяло основателен, поради което е без правно значение дали решението съдържа отделен установителен диспозитив. След като въпросите не отговарят на изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, те не представляват основание за допускане на решението до касационно обжалване. С оглед на изложените по-горе съображения, съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.