Определение № 917 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2786/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуалния представител Х. касационна жалба против въззивно решение № 748 от 14.04.2020г. по в.гр.д.№ 3679/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено разпореждане от 9.06.2014г. по гр.д. № 4920/2014г. на Софийски градски съд и вместо това е постановено друго, с което е допуснато изпълнение на територията на Република България на разпореждане/заключение от 19.04.2013г., по гр.д.№ 16498/299/2013г.на Първи районен съд Букурещ, Румъния, с което се дава съгласие за принудително изпълнение на основание изпълнителен документ- писмо за банкова гаранция № 000 LG-L-003539 от 24.09.2012г.за плащане на сумата от 278 192.60евро и разноски в размер на 19 000 румънски леи, плюс разходи по изпълнението /определени по предвидения в румънския закон ред/ в размер на 22 402.58 румънски леи и се оторизира APIA да събере принудително задълженията, съдържащи се в изпълнителния документ, като са присъдени дължимите в производството по делото разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Производството е започнало на 4.04.2014г., когато Министерството на земеделието и селското развитие /МЗСР/на Румъния, чрез специализирания си орган - Агенция за плащане и участие в земеделието /наричана по-долу APIA/ е поискало от българския съд да допусне принудително изпълнение по ускорената процедура за екзекватура по чл.38-56 от Регламент № 44/2001 на постановеното разпореждане/заключение от 19.04.2013г., по гр.д.№ 16498/299/2013г. на Първи районен съд Букурещ, Румъния. С разпореждане от 9.06.2014г. по гр.д. № 4920/2014г. на Софийски градски съд е оставил без уважение така направеното искане като е преценил, че липсва съдебен акт, ползващ се с изпълнителна сила, а при евентуалност – не се касае до акт, постановен в производство в което ответникът да е бил призован и да му е предоставена възможност да защити правата си /каквото е изискването на чл.34, ал.2 от Регламент № 44/2001/. Този акт е потвърден от мнозинството на състава с решение № 486 от 12.03.2015г. по в.гр.д.№ 3427/2014г.на АС София. След допускане на касационно обжалване, с решение № 325 от 7.01.2016г. по гр.д.№ 3166/2015г., състав на ІV г.о. на ВКС, е отменил решението на въззивния съд и вместо това е постановил друго, с което е допуснато исканото принудително изпълнение на територията на Република България на чуждестранното съдебно решение. След подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД молба за отмяна, състав на І г.о. на ВКС, с решение№ 82 от 2.08.2017г. по гр.д.№ 3156/2016г., на основание чл.303, ал.1, т.3 ГПК, е отменил постановеният касационен акт и е върнал делото за ново разглеждане на друг състав на ВКС, въз основа на представено пред него решение от 22.06.2016г. на Съд в Букурещ,по гр.д.№ 34100/229/2013 ІV гр.о., с което е анулирано принудителното изпълнение, което е предмет на изпълнително дело ST 49/2013 на кантората на съдебни изпълнители съдружници Ш. и Т. и всички извършени по делото изпълнителни действия. За изясняване на възникналият спор относно действието на това решение според румънското право, е назначена експертиза. В своето заключение, вещото лице е посочил, че решението от 22.06.2016г. е окончателен акт, а съдържащият се в него текст: „анулиране на принудителното изпълнение и на всички изпълнителни действия по изпълнителното дело“ е равнозначно на отмяна на разпореждане /заключение от 19.04.2013г. С решение № 77 от 16.07.2018г. по гр.д.№ 3180/2017г.на ІІІ г.о., ВКС е отменил решение № 486 от 12.03.2015г. по в.гр.д.№ 3427/2014г.на АС София, на когото е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, за събиране по надлежния ред на относимото за решаването на делото доказателство – решение № 2295 от 22.06.2016г. на Съд в Букурещ,по гр.д.№ 34100/229/2013. При новото разглеждане на делото, освен че е приел като доказателство посоченото решение, още съдът е изискал - по реда на чл.3 и чл.4 от Европейската конвенция за обмен на правна информация между държавите, информация относно приложимите норми на гражданското процесуално право на Румъния относно започването на принудителното изпълнение /документи, ред, основание за образуване, съдебен контрол/, относно процесуалните възможности да спиране и за актовете, с които се произнася съда и тяхното обжалване, както и при какви условия се възобновява или прекратява спряно изпълнително производство от съдия изпълнител. Получен е отговор от МП на Румъния от 27.05.2019г. с приложени текстове от румънския ГПК. Съобразно тях и след съвкупна преценка на всички ангажирани доказателства по делото, въззивният съд с постановеното от него решение № 748 от 14.04.2020г. по в.гр.д.№ 3679/2018г., е достигнал до извода, че са налице изискуемите се предпоставки по Регламент № 44/2001 за допускате изпълнение на чуждестранния съдебен акт. Приел е, че същият не е отменен с последващо решение на РС Букурещ, поради следното: В заключението си, дадено в производството по отмяна, експертът не е посочил какви източници е използвал, поради което същото не може да се кредитира в частта, че решение № 2295 от 22.06.2016г. е окончателен акт. Изводът, че посоченото решение не е окончателен акт се потвърждава и от представено искане от APIA за преразглеждането му, което е достатъчно за да се породи съмнение, че същото подлежи на извънинстанционен контро. Приложимото право е румънското, а от представеният в превод румънски ГПК следва, че оспорването на последващите действия по изпълнение /съгласно чл.711 и сл.от Румънския ГПК/ не съвпада с оспорването на предварителното одобрение за започване на това изпълнение по чл.665 от Румънския ГПК, каквото е процесното разпореждане, чието изпълнение се иска да бъде допуснато. Освен това е установено по делото /с представен /вж.сертификат, находящ се на стр.628/, че изпълнителното дело, в рамките на което е поискано и е дадено одобрение от съда с процесното разпореждане от 19.04.2013г., е висящо и към 2019г., т.е. три години след постановяване на решението от 22.06.2016г., което също е в противоречие с категоричния извод на проф.Натов, че анулиране на принудителното изпълнение е равнозначно на отмяна на акта /заключение /разпореждане/, с което то е осъществено. При сравнение на диспозитивите на решение № 2295 от 22.06.2016г. на Съд в Букурещ, по гр.д.№ 34100/229/2013 ІV гр.о. и процесното разпореждане от 19.04.2013г., се установява, че самото изпълнително основание – банковата гаранция, не е отменено /макар и да е обсъдена в мотивите, тя не е анулирана, въпреки предвидената законова възможност за това в чл.720, ал.1/, както и не е отменено изрично разпореждането, чието допускане на изпълнението се иска, също не е отменено /Неговата отмяна въобще не е искана в жалбата, подадена от Първа инвестиционна банка/. Тезата на ПИБ, че след като е отменено изпълнението, е отменено и разпореждането не може да бъде споделена, защото дори и да е логична от гледна точка на българското право, то в случая тази логика е ирелевантна, защото е приложимо румънското право и то не може да бъде тълкувано от българския съд. Относно мотивите на ВКС в производството по отмяна, въззивният съд е посочил, че тя нямат задължителна сила, освен относно необходимостта да се приобщи към доказателствения материал на делото на посоченото решение от 22.06.2016г. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава както на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3, ал.2 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. Когато по реда на извънредният способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.3 ГПК е отменен един акт, може ли въззивният съд, на когото делото е върнато за разглеждане, да прави самостоятелна преценка за същите обстоятелства? 2. След като е върнато делото за ново разглеждане на друг състав на САС с указания за съобразяване на конкретен акт, обвързан ли е съдът от констатацията на ВКС относно преценката на обстоятелствата, свързани с отмяната на чуждестранното съдебно решение?, 3. Каква е доказателствената сила на документа по чл.303, ал.1, т.3 ГПК в производството по чл.308 ГПК – като влязло в сила съдебно решение по преюдициален спор или като писмено доказателство?, 4. Представлява ли разпореждането от 19.04.2013г. съдебно решение по смисъла на чл.32 от Регламент 44/2001?, 5. Разпореждането, обвързано ли е от конкретното изпълнително дело и подлежи ли на изпълнение, след като с влязло в сила решение е отменено изпълнително дело, за одобрението на което е издадено разпореждането?, 6. Допуска ли се до изпълнение съдебно решение, което е постановено в отсъствие на страната, ако на ответникът не е връчен документът за образуване на изпълнителното дело, но въпреки това ответникът се е защитил като е инициирал двустранно, спорно производство, в което е представил своите доказателства, доводи и възражения, в резултат на което изпълнителното дело в страната на произход е анулирано?, 7. Когато съдът е сезиран с молба за допускане на изпълнение на територията на страната на чуждестранен акт, с който е одобрено започнато принудително изпълнение, а впоследствие е представено друго съдебно решение на по-висш съд, с което окончателно е отменено започнатото изпълнение, допустимо ли е съдът да тълкува съдържанието на второто решение?, 8. Когато съдът не кредитира заключение на вещо лице по приета експертиза, без да притежава знания в дадената област, следва ли да назначи експертиза, след като и страните са поискали това? и 9. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото, да извърши съвкупна преценка на всички представени доказателства и да се произнесе по всички възражения и оспорвания на тези доказателства? Счита въззивният акт и за недопустим, и очевидно неправилен поради незачитане на дадените указания за съобразяване на решение № 2295 от 22.06.2016г.на Съд в Букурещ, поради превишаване от САС на пределите на проверката предвидена в чл.269 ГПК и поради това, че съставът на ВКС, разглеждащ гр.д.№ 3180/2017г., не е спазил задължителните указания, дадени от състава, произнесъл се в производството по отмяната /по гр.д.№ 3156/2016г./ и вместо да реши спора, е върнал делото на САС. Позовава се практика на СЕС: решения по дела С - 456/11, С – 619/10, С – 420/07, заключение на генералния адвокат по С -221/10Р Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Министерство на земеделието и селското развитие на Румъния, чрез неговия представител Агенция за плащания и участие в земеделието /APIA/, чрез процесуалните представители адвокатите С. и Б., с който се оспорват нейните допустимост и основателност. Развиват подробни доводи по всеки един от поставените въпроси. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото за част от тях не са налице изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а за всички, не са налице посочените от касатора специални основания. По първите три въпроса: Съгласно чл.307, ал.3 ГПК, когато Върховният касационен съд отмени влязло в сила решение, той го връща за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, посочвайки откъде да започне новото разглеждане на делото. В чл.308 ГПК изрично е посочено, че при новото разглеждане на делото, решението по което е отменено, се прилагат общите правила. Следователно, указанията на съставът постановил отмяната имат значение само относно посочването откъде да започне новото разглеждане на делото. Многократно, в съдебната си практика, съдът е посочвал, че производството по отмяна е специално и извънинстанционнно, поради което не е част от инстанционния контрол по обжалване на съдебните актове. Затова правните изводи, изложени в акта по чл.307, ал.3 ГПК не обвързват съдебните състави, които следва да се произнесат по предявеното искане съобразно общите правила за разглеждане и решаване на делата. В конкретният случай, след отмяната на постановения касационен акт, делото е върнато от състав на ВКС, на друг състав на ВКС. Последният е отменил въззивния акт /решение № 486 от 12.03.2015г. по в.гр.д.№ 3427/2014г.на АС София/ и пред вид невъзможността да събира доказателства, е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, за: приобщаване по надлежния ред на прецененото като относимо за решаването на делото доказателство – решение № 2295 от 22.06.2016г.на Съд в Букурещ по гр.д.№ 34100/229/2013 ІV гр.о. и за „да даде възможност и на насрещната страна да изрази становище и да ангажира своите доказателства“. С този акт други задължителни указания на въззивния съд не са давани. Затова, след изпълнението им /което е безспорно/, въззивният съд, като инстанция по същество, която следва да разреши материално-правния спор, дължи самостоятелна преценка на доказателствата по делото и установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и в този смисъл е неговото произнасяне. Положителният отговор на четвъртият поставен от касатора въпрос, следва от разпоредбата на чл.32 от Регламент 44/2001, съгласно която: „за, целите на настоящия регламент „съдебно решение“ означава всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава –членка, както и да се нарича съдебното решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед аз изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда“. Касае се за автономно понятие, което цели да уеднакви и приравни издаваните в различните държави-членки съдебни актове, за да се постигне предназначението на Регламента за „хармоничното упражняване на правосъдие“, чрез „ опростяване на формалностите с оглед бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения от държавите-членки, които са обвързани по настоящия регламент“/ т.2/ В този смисъл е и цитираната от касатора практика: „Понятието за съдебно решение включва „всяко“решение, постановено от юрисдикция на държава-членка, без каквато и да е разлика в зависимост от съдържанието на съответното решение“ и „Не се допуска стеснително тълкуване на понятието съдебно решение“/вж.т.23 и т.30 решение по дело С-456/11/. Разпореждането от 19.04.2013г. по гр.д.№ 16498/299/2013 на І РС Букурещ е акт на съд, с него е налице произнасяне по повод отправена до него молба за разрешаване на въпрос, в рамките на неговата компетентност, въпросът доколкото касае гражданско правен спор /дава се съгласие за принудително изпълнение и има изпълнителна сила/, попада в обхвата на Регламента. Доколкото сезиращото искане по чл.623 ГПК, е само за допускане на изпълнение /не и за признаване/ на чуждестранен съдебен акт, то съгласно чл.41 от Регламент 44/2001 – „съдебното решение следва да се обяви за изпълнение веднага след завършване на формалностите по чл.53, без да се прави преразглеждане по чл.34 и 35. Страната, по отношение на която се иска изпълнение няма право през този етап от производството да прави изявления по молбата“. От цитираната норма следва, че единственото, което се изисква /и в рамките на което се ограничава проверката на съда/ е за наличието на условията, изброени в чл.53 – молба от страната, която иска признаване, копие от постановеното чуждестранно решение, което да отговаря на необходимите условия за автентичност /в случая това е безспорно/ и наличие на сертификат, съгласно стандартният формуляр, указан в приложение V. Тези условия са изпълнени. Както беше посочено, при разглеждане на процесното искане, при произнасянето си съдът не може да се произнася дали са налице предвидените в чл.34 и 35 от Регламента основания за отказ. Затова, следва да се приеме, че шестият поставен от касатора въпрос – относно допустимостта до изпълнение на съдебно решение, постановено в отсъствие на страната, ако на ответникът не е връчен документът за образуване на изпълнителното дело, но въпреки това ответникът се е защитил като е инициирал двустранно, спорно производство, в което е представил своите доказателства, доводи и възражения – доколкото не е от значение за изхода на спора, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост. Същият довод важи и за петият и седмият, поставени от касатора въпроси, доколкото в съдържанието си съдържат условия, които не са приети за установени от въззивния съд /че с влязло в сила решение е отменено изпълнително дело, за одобрението на което е издадено разпореждането, чието изпълнение се иска да бъде допуснато/. Точно обратното е прието от въззивиня съд – че по делото са налице данни, че решение № 2295 от 22.06.2016г. на Съд в Букурещ, по гр.д.№ 34100/229/2013 ІV гр.о. не е влязло в сила /подлежи на отмяна/ и че от съпоставката на неговия диспозитив с този на разпореждането от 19.04.2013г. не следва безспорен извод, че разпореждането е отменено, както и не се установява и банковата гаранция, като изпълнително основание, да е отменена. Доколкото, в производството по допустимост, касационната инстанция не извършва проверка за правилност, а само за наличие на посочените от касатора основания за допустимост, релевантни могат да са само тези поставени от касатора въпроси, които са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд /вж.т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. Независимо от изложеното, във връзка със шестият поставен от касатора въпрос, следва да се посочи, че от начина по който е поставен следва, че касаторът признава, че на него – като ответник, макар и да не е бил връчен документ за образуване на изпълнителното дело, той се е защитил като е инициирал двустранно, спорно производство, в което не само е имал възможност, но и е представил своите доказателства, доводи и възражения. Следователно, дори и да се приеме, че в конкретния случай са приложими разпоредбите на чл.34 и 35 от Регламента, то техните основания за непризнаване на съдебното решение не са налице, включително и това по т.2 на чл.34 – когато съдебното решение е постановено в отсъствие на страната тя да не е имала възможност да организира защитата си /защото ответникът признава, че е имал възможност да започне дело за оспорване на съдебното решение/. По осмият поставен от касатора въпрос също не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно чл.195, ал.1 ГПК експертиза се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания. Съгласно чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, но е длъжен да го обсъди заедно с другите доказателства по делото и в случая това е направено. Относно последният въпрос, касаещ същественото задължение на съда -при решаване на делото - да извърши съвкупна преценка на всички представени доказателства и да се произнесе по всички възражения и оспорвания на тези доказателства, то същото е изпълнено. Следва да се има пред вид, че съгласно установената практика - производството по признаване на изпълняемостта на постановено в друга държава членка съдебно решение изисква само формална проверка на документите, необходими за издаване на декларация за изпълняемост в държавата членка, където се иска признаване /вж.решение по дело С-139/10, т.28 С -619/10/. В това производство не могат да се разглеждат обстоятелства от правен и фактически характер по делото, по което е постановено решението, чието изпълнение се иска./т.29 С-619/10/. По силата на принципа на взаимно доверие, процедурата предвидена в Регламент 44/2001 следва да осигури възможност за „ефективна, бърза процедура за превръщане на едно съдебно решение, което е постановено в една държава, в изпълняемо в друга. За тази цел декларацията, че едно съдебно решение е изпълняемо, трябва да бъде издавана на практика автоматично, след изцяло формална проверка на представените документи, без съдът да има възможност да повдига по свой почин някое от основанията за неизпълняемост, които са установени по силата на настоящия регламент“ /вж. т.17 решение по дело С-456/11/. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав не намира постановеният въззивен акт нито за недопустим, нито за очевидно неправилен, в какъвто смисъл има изложени от касатора доводи, тъй като не се установява порок, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. По изложените съображения, като счита, че не са налице посочените от касатора основания за допустимост по чл.280 ГПК, настоящият състав на Върховен касационен съд