Определение № 2266 от 14.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 281/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по три касационни жалби срещу въззивно решение № 724 от 18.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.т.д. № 607 по описа на съда за 2022 г.

Ответниците в производството „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], второто чрез постоянния му синдик А. К. Б., обжалват въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 261489 от 11.11.2021 г., постановено по т.д. № 64/2019 г. по описа на Софийски градски съд /СГС/, VI-15 състав в неговата част, с която са уважени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД /впоследствие с променено наименование на „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, понастоящем с правоприемник „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, искове за признаване за установено, че договорът от 27.12.2018 г., сключен по реда на чл. 718, ал. 1 ТЗ между синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, с нотариален акт № 39, т. Х, рег. № 18237, н.д. № 1606/2018 г., на нотариус с рег. № 040, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в частта, с която са продадени недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1021 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 498 кв.м., с номер по предходен план 1021, квартал 210Б, и недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1022 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 1937 кв.м., с номер по предходен план 1022, квартал 210Б, поради противоречие с чл. 718, ал. 1, вр. §1а, чл. 718, ал. 3 и чл. 717н ТЗ.

В касационните жалби на ответниците, които са със сходно съдържание, а оплакванията в същите, макар и само редакционно различни, по същество са еднакви, се излагат следните оплаквания срещу въззивното решение в обжалваната му от ответниците част:

I. Недопустимост на решението, поради: 1. Липса на правен интерес в лицето на ищеца за предявяване на уважените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; 2. Недопустимост на исковете по чл. 26 от ЗЗД, при наличието на специална правна уредба по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ; 3. Недопустимост поради това, че решението почива на фактически констатации и правни доводи, които не са били релевирани от ищеца в исковата му молба, като основания за нищожност на процесната сделка по чл. 718 от ТЗ.

1. В обосноваване първото основание за претендираната недопустимост на решението в обжалваната му част, се оспорва извода на съда в насока на това, че ищецът е ипотекарен кредитор на недвижими имоти, които са част от масата на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ с твърдение, че при този си извод САС не отчита ключовото обстоятелство, че ищецът е бил, но понастоящем не е ипотекарен кредитор на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), поради доказания според касаторите по делото факт, че ипотечните права на банката – ищец, са били заличени още през 2019 г., на основание чл. 175, ал. 1 във вр. с чл. 179, ал. 1 от ЗЗД.

Излага се, че ищецът извлича правния си интерес и от трите процесни иска от наличието на ипотечни права, противопоставими на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), неговите кредитори и правоприемници, и подлежащи на удовлетворяване по специалния ред на чл. 717н от ТЗ. Сочи се, че на стр. 3 (абзац първи) от уточняващата си молба с вх. № на СГС 13218/31.01.2019 г. ищецът обосновава правния си интерес от предявения иск за нищожност, като заявява че интересът му се заключава в това, че той е кредитор с права по чл. 717н от ТЗ, тъй като с атакувания нотариален акт са осребрени имоти от масата на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, които последният е придобил след като върху тях вече са били учредени ипотеките в полза на банката. Следователно, ищецът обосновава правния си интерес с разпоредбата на чл. 717н от ТЗ и следващото от тази разпоредба негово право да получи цената на ипотекираните имоти след тяхното осребряване от синдика.

Според касаторите цитираната теза на ищеца изхожда от неправилното му и отречено и с обжалваното въззивно решение изходно разбиране, че „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е настоящ ипотекарен кредитор на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.). Както обаче, по твърдения на касаторите, е приел и въззивният съд, ищецът е бил, но считано от 24.04.2019 г., вече не е ипотекарен кредитор - нито на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), нито на учредителя на ипотеката „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД (н.). Ипотеката върху процесните имоти е учредена от „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] с нотариален акт № 155, том III, peг. № 3386, дело № 495/2005 г. по описа на нотариус С. М., вписана в Служба по вписванията в дв.вх. регистър под peг. № 76501, акт № 176, том LIV, дело № 33104/2007 г. Заличаването на горната ипотека формално е извършено на 20.08.2019 г. - видно от записа под пор. № 8 на приложената в кориците на делото справка от персоналната партида на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Съгласно Правилника за вписванията обаче това заличаване има действие от датата на подаване на молбата на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД до Служба по вписванията за заличаването на ипотеката - т.е., от 24.04.2019 г. Ипотеката върху процесните имоти е заличена въз основа на определение от 18.07.2019 г. по в.ч.гр.д. № 9284/2019 г. по описа на СГС, с което е отменен отказ на Служба по вписванията, постановен по молба на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД за заличаване на ипотеката.

Твърди се, че ищецът би могъл евентуално да впише повторно ипотеката си, на основание чл. 179, ал. 3 от ЗЗД, но този факт не е годен да обоснове правен интерес от предявените искове за нищожност, защото ипотеката се учредява чрез конститутивно вписване, и съобразно разпоредбата на чл. 113 от ЗС не може да се противопостави на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот.

Излага се, че в настоящия случай прекият приобретател на първоначално ипотекираните процесни имоти - конкурент на ищеца, е „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД, а „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е последващ приобретател на имотите. И „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД, и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ са вписали придобивните си титули, като тези вписвания по дефиниция ще предхождат по време евентуално вписаната повторна ипотека върху процесните имоти. Следователно, според касаторите, по неизбежен аргумент от чл. 113 от ЗС, повторно вписаната в полза на ищеца ипотека ще бъде непротивопоставима на „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД и на ТОМА СТРОЙ ЕООД (н.). След като повторно вписаната ипотека ще бъде непротивопоставима на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), това от своя страна означава и непротивопоставимост спрямо кредиторите на несъстоятелността, какъвто е и ответникът „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД.

На следващо място, евентуалното повторно вписване на заличената процесна ипотека очевидно следва да бъде извършено по партидата на учредителя на ипотеката (в процесния случай – „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД), който обаче към момента не е собственик на ипотекираните от него (процесни) имоти, защото още на 20.03.2014 г. се е разпоредил с тях в полза на „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД, а последният се е разпоредил с тях в полза на ответника „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./.

Оспорва се приложимостта на разпоредбата на чл. 717н от ТЗ в полза на ищеца, като се сочи, че в случая действително „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е придобило процесните имоти, обременени с ипотеката в полза на ищеца, но тя е заличена на 24.04.2019 г., поради което сочената разпоредба е неприложима, а такава неприложимост би била налице и в случай на повторното вписване на ипотеката от страна на ищеца, по изложените вече съображения.

Според касаторите, недопустимостта на уважените искове за нищожност следва пряко и от защитните ефекти на вписаната на 03.07.2017 г. обща възбрана върху имотите на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.). След като тази вписана обща възбрана по дефиниция ще предхожда евентуалното повторно вписване на ипотечни права на ищеца, това означава, че тези ипотечни права няма да могат да бъдат противопоставени на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и на кредиторите на несъстоятелността, защото функцията на общата възбрана е именно тази. Следователно, защитните ефекти на чл. 715 от ТЗ са още една (трета поред) причина, която изключва дефинирания от ищеца и споделен от САС правен интерес на ищеца.

2. По отношение недопустимостта на исковете по чл. 26 от ЗЗД, при наличието на специална правна уредба по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ се твърди, че ако бъде споделен изводът на въззивния съд, че в процесния случай синдикът на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) е продал съвкупност от имоти, която не отговаря на легалната дефиниция по § 1а от ДР на ТЗ за „обособена част“, то това нарушение би представлявало хипотеза на „сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността“, което е извършено „не по установения в производството ред“ по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, а фактът, че дори да е извършено, релевираното в обжалваното решение „нарушение“ не попада под чл. 26 ЗЗД, а под специалната разпоредба на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, не може да бъде опроверган дори при съобразяване на обстоятелството, че банката-ищец не разполага с активна легитимация да предяви специалния иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Според касаторите видно и от чл. 649, ал. 1 от ТЗ, целта на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ е не само да защити „установения в производството ред“, но и да стабилизира извършените в производството по несъстоятелност сделки, ако те не бъдат своевременно атакувани от легитимираните за това лица. Горната цел на закона е очевидна, тъй като ако не съществуваха специалните разпоредби на чл. 646, ал. 1, т. 3 и чл. 649, ал. 1 от ТЗ, нарушенията на „установения в производството ред“ (които се регулират от императивни правни норми) несъмнено биха попаднали под общата уредба но чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и биха могли да се релевират безсрочно от всяко лице, имащо правен интерес. Фактът, че чл. 646, ал. 1, т. 3 и чл. 649, ал. 1 от ТЗ не допускат подобна безсрочност, като в допълнение ограничават и активната легитимация по съответните искове, е достатъчно красноречив и ясно показва, че законодателят не е искал да остави съдбата на производствата по несъстоятелност на крайната правна несигурност, следваща от исковете по чл. 26 ЗЗД. След като в приложното поле на нарушаването на „установения в производството ред“ исковете по чл. 26 ЗЗД не са достъпни дори за кредиторите на несъстоятелността (които при това трябва да се съобразяват и с преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ), то per argumentum a fortiori тези общи искове не са на разположение и на трети лица, които нямат качеството на кредитори на несъстоятелния длъжник. Противното би означавало трети лица - некредитори да имат повече права и по-интензивен ретроактивен контрол върху производството по несъстоятелност в сравнение с този, упражняван от кредиторите на длъжника.

Наличието според касаторите, на общ правно-технически модел (съотношение между обща и специална разпоредба), както и сходството в бранените от специалната правна уредба ценности (правна сигурност), позволява разрешаването на разглеждания тук тълкувателен проблем по аналогия на Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че специалната правна уредба по чл. 74 от ТЗ изключва приложението на общата по чл. 26 ЗЗД, и единствената позитивно-правна опора за този извод на ОСГК на ВКС, е наличието на специалната разпоредба на чл. 74 от ТЗ.

Все в тази връзка се оспорва извода на съда в насока на това, че не може да има нарушено право без средство за неговата правна защита. Според касаторите средства за защита ипотекарните кредитори в производството по несъстоятелност имат и тези средства са очертани от разпоредбите на чл. 717н, ал. 2, чл. 663 и чл. 663а от ТЗ. При наличието на специалната разпоредба на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ отникъде не следва, че на ипотекарните кредитори следва да бъде предоставен и общия иск по чл. 26 ЗЗД, до който самите кредитори на несъстоятелността нямат достъп. На стр. 8 от обжалваното решение САС е изложил мотива, че „Ищецът е лишен от възможността да участва с вземането си и да получи възлагане на ипотекираните имоти при т.нар. несъщинско разпределение при изготвянето на частична сметка по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ“. За да мотивира допълнително горния свой извод съставът на САС е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на СГС, според което изготвената в процесния случай специална сметка за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ „...изначално препятства определянето на абсолютен размер на сумата, получена от осребряването на ипотекираните имоти, респективно, съставянето на самостоятелна сметка за разпределение на тази сума съгласно изискванията на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ“. Според касаторите въпросът, който се поставя в контекста на цитираните мотиви на СГС и САС е следният: след като според въззивния съд е нарушена разпоредбата на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ и в частност, съдържанието на изискваната от тази разпоредба специална сметка за разпределение, то какъв е процесуалният ред за отстраняване на това нарушение? Дали това е редът по чл. 26 ЗЗД (приложим за пороци в самата сделка) или този но чл. 717н, ал. 2 от ТЗ (приложим за пороци в сметката за разпределение, която темпорално следва сделката по чл. 718 от ТЗ? Отново според касаторите отговорът на този въпрос е очевиден - пороци в сметката за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ следва да се отстраняват чрез нейното обжалване, а не чрез иск по чл. 26 ЗЗД, атакуващ самата сделка по чл. 718 от ТЗ. Правно средство за защита срещу нарушаването на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ ищецът е имал и това средство е било изчерпано с отхвърлянето на жалбата на ищеца срещу обявената в ТРРЮЛНЦ (по партидата на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./), сметка за разпределение и не може правният спор относно законосъобразността на сметката за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ да е бил разрешен с необжалваем съдебен акт, но същия порок в сметката за разпределение, да се релевира като „основание за нищожност“ на сделката по чл. 718 от ТЗ.

3. На трето място по отношение недопустимостта на решението се твърди, че същото почива на фактически констатации и правни доводи, които не са били релевирани от ищеца в исковата му молба, като основания за нищожност на процесната сделка по чл. 718 от ТЗ. В края на стр. 5 от решението си СГС е изложил мотива, че процесното групиране на активи за осребряване „...изначално препятства определянето на абсолютен размер на сумата, получена от осребряването на ипотекираните имоти, респективно, съставянето на самостоятелна сметка за разпределение на тази сума съгласно изискванията на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ“. Тези мотиви на СГС продължават и на стр. 6 от решението му, където се твърди, че липсвала документална основа, въз основа на която да се идентифицира платената цена по чл. 718 от ТЗ за двата процесни имота. Сочи се, че чрез препращането към мотивите на СГС (на стр. 8 от обжалваното решение), съставът на САС е направил горните мотиви на първоинстанционния съд свои собствени.

Според касаторите обаче, твърдения и доводи, че процесната сделка по чл. 718 от ТЗ „изначално препятства определянето на абсолютен размер на сумата, получена от осребряването на ипотекираните имоти, респективно съставянето на самостоятелна сметка за разпределение на тази сума съгласно изискванията на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ“, исковата молба не съдържа. Доводът на ищеца е, че „сумата, получена от осребряването на ипотекираните имоти“ е непазарно ниска (откъдето следват и доводите за противоречие на процесната сделка с добрите нрави), а не че не може да бъде идентифицирана, и според касаторите, чрез залагането в основата на обжалваното решение на фактически констатации, които ищецът не е релевирал като основания за противоречие със закона и СГС, и въззивният съд са постановили недопустимо решение, и са нарушили диспозитивното начало в процеса, превръщайки се от арбитри в адвокати на ищеца.

II. Неправилност на решението.

Посоченото непосредствено по-горе в края на р. I от настоящото изложение, се релевира и като допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, водещо и до неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Сочи се като съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд и препращането към несъществуващи, според касаторите, мотиви на първоинстанционния такъв в частта им, досежно законосъобразността на решението на събранието на кредиторите за процесната продажба, и това дали синдикът се е съобразил с него или не /при приета от СГС незаконосъобразност на решението на събранието на кредиторите, САС бил приел не това, а че синдикът не бил се съобразил с това решение/. Това поведение на въззивния съд в касационната жалба на касатора „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД и по подробно изложени там съображения, се квалифицира и поддържа от този касатор, и като допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон.

Оспорва се като изцяло произволен изводът на въззивния съд, че събранието на кредиторите е дало право на синдика да прецени в коя от трите хипотези да продава, но не и право на преценка как да групира активите. Според касаторите събранието на кредиторите е овластило синдика не за три, а за четири начина на продажба - вкл. на съвкупности, които не представляват „обособена част“ по смисъла на закона. Това решение на събранието на кредиторите на „ТОМА СТРОЙ ЕООД“ е преминало през контрол по реда на чл. 679 от ТЗ и е било потвърдено. Потвърждаването на решението не би могло да означава друго, освен, че същото е законосъобразно. Според касаторите исковият съд не е компетентен да ревизира влязло в сила съдебно решение по чл. 679 от ТЗ, защото подобен последващ „косвен“ контрол за законосъобразност е несъвместим както с правната сигурност, така и с вече упражнения и стабилизиран пряк контрол, осъществен по реда на чл. 679 от ТЗ. След като синдикът е извършил процесната продажба при спазване на дадения му от събранието на кредиторите мандат и след като този мандат (видно от необжалваемото решение по чл. 679 от ТЗ) е законосъобразен, то не би могло да се приеме нито, че решението на събранието на кредиторите на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) е незаконосъобразно (както е направил СГС), нито че синдикът е нарушил това решение (както е направил САС).

Излагат се подробни оплаквания, групирани в няколко групи, за допуснати от съда нарушения на материалния закон. Оспорва се решаващия извод на съда, че договорът е сключен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 717н, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 717д, ал. 2 от ТЗ, като по подробно изложени съображения се твърди, че в случая не е налице никакво нарушение на посочените законови разпоредби, включително с оглед ефекта на стабилизираната сметка за разпределение по чл. 717д, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, която е била обжалвана, но е потвърдена както от съда по несъстоятелността, така и от въззивния съд, и която поради това исковият съд не може да ревизира, приемайки че е незаконосъобразна, ревизирайки по този начин и влезлите в сила съдебни определения по чл. 729 от ТЗ. Независимо от това се сочи, че няма как нарушението на чл. 717д или чл. 717н от ТЗ (дори условно да се приеме, че е налице такова), да обоснове противоречие със закона на сделката по чл. 718 от ТЗ. Нито чл. 717д, нито чл. 717н от ТЗ регламентират елементи на сделката по прякото договаряне. Хипотезата на чл. 717д от ТЗ се осъществява преди сделката по чл. 718 от ТЗ, а тази по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ след посочената сделка. Нито една от двете хипотези не съвпада темпорално със сделката по чл. 718 от ТЗ и не регламентира нейни конститутивни елементи или изисквания за нейната действителност.

Критикува се и изводът на съда в насока на това, че процесната сделка нарушавала чл. 718, ал. 3 от ТЗ, която разпоредба касаторите намират, че е плод на законодателна грешка, тъй като не е съгласувана с принципната идея за идентитет на предмета на всички процедури по осребряване (двата търга и следващото ги пряко договаряне). Какъв да бъде предметът на процедурата по осребряване („начинът“ на осребряване) се определя дефинитивно още с разрешителното определение на съда по несъстоятелността по чл. 717, ал. 2 от ТЗ. Прякото договаряне не може да има друг предмет освен този, дефиниран още с това първо разрешително определение. Този извод следва пряко от хипотезиса на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, според който предмет на прякото договаряне са същите активи, които са предложени по реда на чл. 717 и следващите. След като предметът на прякото договаряне се дефинира от този на предхождащите го две тръжни процедури, а в процесния случай този предмет обхваща съвкупности от активи, които не представляват „обособена част“ по смисъла на закона, то синдикът е спазил, а не е нарушил чл. 718 от ТЗ, тъй като е продал чрез пряко договаряне именно това, което е било неуспешно предложено чрез търговете. Видно от горните доводи и от историята на чл. 718 от ТЗ, според касаторите правилното систематично място на неговата ал. 3 не е в чл. 718 от ТЗ, а в чл. 717, ал. 2 от ТЗ, защото предметът на осребряване изначално се дефинира от разрешителното определение по чл. 717, ал. 2 от ТЗ. Още на този етап, а не едва на фазата на прякото договаряне, следва да бъде дефиниран начинът на осребряване и неговия предмет. На фазата на прякото договаряне вече е късно за това, защото неговият предмет вече е предопределен с определението по чл. 717, ал. 2 от ТЗ и при наличието на изискване предмет на прякото договаряне да бъдат активи, които „са предложени по реда на чл. 717 и следващите“, а ако евентуално издаде разрешително определение с предмет и/или начин на осребряване, различаващи се от тези на тръжните процедури, съдът по несъстоятелността би нарушил закона. Не на последно място, разпоредбата на чл. 718, ал. 1 от ТЗ не би могла да бъде нарушена от синдика и да доведе до нищожност на сделката по пряко договаряне, защото тази разпоредба регулира поведението на съда по несъстоятелността, а не на синдика.

По така изложените в двете касационни жалби на касаторите – ответници съображения, се иска обезсилване на въззивното решение в обжалваната му от тях част, евентуално – отмяната му, като неправилно.

В изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложени към жалбите на ответниците, се преповтарят и поддържат заявените в жалбите оплаквания за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му от тях част. В допълнение се формулират и въпросите:

В изложението към жалбата на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД:

1. Ако изготвената по реда на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ сметка за разпределение на постъпленията от продажба по чл. 718 от ТЗ не позволява идентифицирането на ,,получените суми от продажбата на имущество, ипотекирано или заложено за чужд дълг“ (по смисъла на посочената разпоредба), то какъв е процесуалният ред за защита на ипотекарния кредитор - иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на сделката но чл. 718 от ТЗ поради противоречие със закона или жалба срещу сметката за разпределение?

2. Ако в горната хипотеза ипотекарният кредитор е обжалвал сметката за разпределение по чл. 717н от ТЗ именно с довода, че същата не позволява идентифицирането на ,,получените суми от продажбата на имущество, ипотекирано или заложено за чужд дълг“ и жалбата му е отхвърлена, може ли ипотекарният кредитор успешно да атакува сделката по чл. 718 от ТЗ с иск за нищожност, основан на същите доводи, които съдът по жалбата срещу сметката за разпределение е оставил без уважение?

Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл, като въпреки отхвърлянето на идентични доводи в производството по чл. 717н, ал. 2 във връзка с чл. 728 н чл. 729 от ТЗ и приемайки на стр. 8 от обжалваното решение, че е нарушена разпоредбата на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ, съдът е уважил предявените искове за нищожност.

По отношение на същите въпроси се твърди, че е налице критерият за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не съответства на точното прилагане на закона и развитието на правото тълкуване, според което едни и същи доводи, касаещи законосъобразността на сметката за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ могат да бъдат отхвърлени в производството по чл. 717н, ал. 2 във връзка с чл. 728 и чл. 729 от ТЗ, но впоследствие да бъдат уважени по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД, както и нарушението на чл. 717н, ал. 2 от ТЗ (разпоредба, регламентираща специалната сметка за разпределение) да бъде използвано като „основание“ за нищожност на сделката по чл. 718 от ТЗ - без да бъде съобразен очевидният факт, че темпорално изготвянето на сметката за разпределение следва сделката по чл. 718 от ТЗ, съответно - порок в сметката за разпределение не може да обоснове порок в предхождащата я сделка.

3. В случай, че при сключването на сделка по чл. 718 от ТЗ е било нарушено легалното изискване за осребряване „като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права“, тази сделка представлява ли ,,сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността“, която нарушава „установения в производството ред“ по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?

4. Ако сделката по-горе удовлетворява хипотезиса на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, то могат ли трети лица - ипотекарни кредитори да атакуват тази сделка с общия и неограничен със срок иск за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД (поради противоречие на сделката със закона)?

5. Ако сделката по-горе може да бъде атакувана от трети лица - ипотекарни кредитори с общия и неограничен със срок иск за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД (поради противоречие на сделката със закона), то как тази процесуална възможност се съгласува със заложените в цялата Част IV на ТЗ и в частност, в чл. 646, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 649, ал. 1 от ТЗ идея за бързина при идентифицирането на масата на несъстоятелността и стабилитет на неатакуваните по реда на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ сделки с активи от масата на несъстоятелността?

По отношение на тези въпроси се твърди, че отговорите им са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се сочи изтъкнатата и в касационната жалба на този касатор, тяхна аналогия, като правен модел, с разрешените в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС такива въпроси, при изследването на съотношението между чл. 74 от ТЗ и чл. 26 ЗЗД. Същият критерий за селектиране на касационната жалба се поддържа и поради тълкувателното напрежение между чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ и чл. 26 ЗЗД (и следващата от него неяснота в правоприлагането), както и поради нуждата от съобразяване на специфичните ценности и особености на производството по несъстоятелност при отговора на въпроса за приложимостта на чл. 26 от ЗЗД по отношение на сделките по чл. 718 от ТЗ.

6. В случай, че съдът по несъстоятелността е постановил разрешително определение по чл. 717, ал. 2 от ТЗ, съгласно което предмет на тръжните процедури са съвкупности от активи, които не отговарят на легалното определение за ,,обособена част“ по смисъла на § 1a, т. 1 от ДР на ТЗ, описаната хипотеза:

• Основание ли е за нищожност поради противоречие със закона на последващата сделка по чл. 718 от ТЗ, чийто предмет е бил напълно идентичен с този на разрешените от съда тръжни процедури?

• Ако е основание за нищожност, то какво е конкретното основание за нищожност - противоречие с чл. 717, ал. 2 от ТЗ или противоречие с чл. 718, ал. 1 от ТЗ?

7. Може ли сделката, предмет на въпроса по-горе, да бъде нищожна поради противоречие с чл. 718, ал. 1 от ТЗ (а не с чл. 717, ал. 2 от ТЗ), при положение, че съгласно действащата правна уредба предметът на прякото договаряне по чл. 718 от ТЗ по дефиниция съвпада с този на разрешените по реда на чл. 717, ал. 2 от ТЗ тръжни процедури и следователно, в разглежданата хипотеза би могъл да е нарушен чл. 717, ал. 2, но не и чл. 718, ал. 1 от ТЗ?

Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по горните въпроси в края на стр. 7 от решението си, където е приел, че процесната сделка е нищожна поради противоречие с ,,чл. 718, ал. 1 вр. § la, т. 1 от ТЗ“. Според касатора въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, по тях липсва практика на ВКС, а самият текст на чл. 718, ал. 1 от ТЗ изрично реферира към хипотеза, в която „вещите и имуществените прави като цяло, обособената част или отделната вещ, или имуществено право са предложени по реда на чл. 717 и следващите, но продажбата не е извършена поради неявяване на купувач или купувачът се е отказал“, от което следва принципът на идентитет между предмета на тръжните процедури, от една страна и този на прякото договаряне, от друга. Пита се може ли чл. 718, ал. 1 изобщо да бъде нарушен в хипотезата, предмет на въпросите, при положение, че нарушението е консумирано още в първото разрешително определение на съда по несъстоятелността - това по чл. 717, ал. 2 от ТЗ? И няма ли в подобна хипотеза чл. 718, ал. 1 от ТЗ винаги и неизбежно да е нарушен - поради факта, че нито съдът по несъстоятелността, нито синдикът могат да „избягат“ на фазата на пряко договаряне от вече допуснатото нарушение на чл. 717, ал. 2 от ТЗ и да дефинират друг предмет на продажбата - различен от този на тръжните процедури, при положение, че чл. 718, ал. 1 от ТЗ задължава синдика да поиска разрешение за пряко договаряне за активите, които не са били продадени по реда на тръжните процедури. На следващо място, след като синдикът е провел прякото договаряне (по предмет) в пълно съответствие с разрешителните определения на съда но несъстоятелността по чл. 717, ал. 2 и чл. 718, ал. 1 от ТЗ, то възможно ли е сделката по чл. 718 от ТЗ да нарушава закона, при положение че съгласно чл. 658, ал. 2 от ТЗ „Синдикът осъществява правомощията си съобразно с развитието на производството по несъстоятелност и постановеното от съда“. Може ли именно „постановеното от съда“ всъщност да се окаже основание за нищожност на сделката по чл. 718, ал. 1 от ТЗ? Не регулира ли тази разпоредба преди всичко поведението на съда по несъстоятелността, а не това на синдика! Съответно, не попада ли процесната хипотеза не под чл. 26 ЗЗД, а под чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?

В изложението към жалбата на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./:

1. Процесуалният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни факти, доказателства и доводи на страните по делото и да не извращава доказателства по делото. По отношение на същия се претендира наличието на допълнителния критерий за селектиране на жалбата на този касатор по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитирана практика на ВКС - решение № 192 от 29.01.2018 г. на ВКС по т.д. № 44/2017 г., Първо т.о., решение № 247 от 6.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 540/2018 г., IV г.о., решение № 60164/31.05.2022 г. по т. д. № 1895/2020 г. на II т.о. на ВКС, решение № 91 от 30.06.2022 г. по т. д. № 1369 / 2021 г. на Върховен касационен съд, I т.о., определение № 514/13.06.2019 г. по г. д. № 540/2018 г. на IV г. о на ВКС. Твърди се, че противно на приеманото в цитираната актуална практика на касационната инстанция досежно визираното във въпроса на касатора задължение на въззивния съд, обжалваното в настоящото производство въззивно решение представлява красноречив пример за съдебно решение по дело със значителен материален интерес, при което въззивният съд изобщо не е обсъдил ключовите доводи, развити в т. 21 - т. 22 от сезиралата го жалба на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, същността на които е, че по делото има множество писмени доказателства, от които е видна пълната прозрачност на цените, по които синдикът на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) е осребрил процесните два ипотекирани имота и съответно, че е била налице прозрачна и обективна документална база, въз основа на която да се изготви сметка за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ в полза на ищеца. Според касатора вместо да обсъди тези доводи, въззивният съд е изложил изцяло декларативния мотив (стр. 8 от решението му), че ищецът е лишен от възможността да участва с вземането си и да получи възлагане на ипотекираните имоти при т.нар. несъщинско разпределение при изготвянето на частична сметка по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ, като в допълнение е препратил към мотивите на първоинстанционния съд - които именно мотиви са обект на критика в т. 21 - т. 22 от въззивната жалба.

2. Какво е (в контекста на въпроса за действителността на сделката по чл. 718 от ТЗ) материалноправното съотношение между общото основание за нищожност „противоречие със закона“ по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, от една страна и специалното основание за относителна недействителност, уредено в чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, от друга, в хипотези, в които нарушението на закона се изразява в накърняване на установения в производството по несъстоятелност ред за осребряване?

3. Как следва да бъде квалифицирана сделка по чл. 718 от ТЗ, извършена в нарушение на уредените в чл. 717, ал. 2 от ТЗ начини за осребряване /„като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права“/ и по-конкретно - дали тази сделка е относително недействителна по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ или нищожна erga omnes, поради противоречие със закона, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ТЗ?

4. Допустим ли е иск по чл. 26 ЗЗД на основание „противоречие със закона“ за прогласяването на нищожност на сделка по чл. 718 от ТЗ в хипотези, в които нарушението на закона се изразява в накърняване на установения в производството по несъстоятелност ред за осребряване, при положение, че специалната разпоредба на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ квалифицира подобни сделки само като относително недействителни, а чл. 649, ал. 1 от ТЗ обвързва релевирането на тази относителна недействителност с преклузивен срок и ограничава активната легитимация за предявяването на иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?

5. Отговаря ли на точния смисъл на закона тълкуване, според което кредиторите на несъстоятелността могат да атакуват сделка по чл. 718 от ТЗ, извършена в нарушение на уредените в чл. 717, ал. 2 от ТЗ начини за осребряване /„като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права“/ само в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ и чрез специалния иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, но третите лица - ипотекарни кредитори могат да атакуват същата сделка безсрочно, чрез общия иск по чл. 26 ЗЗД, основан на противоречие на сделката със закона?

По отношение на въпросите се претендира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че по принципните въпроси на съотношението между чл. 646, ал. 1, т. 1 от ТЗ и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД липсва практика на ВКС, а създаването на такава практика е нужно за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото по формулираните въпроси може да има само един законосъобразен отговор, който трябва да бъде било в полза на общото основание за нищожност „противоречие със закона“, било на специалното основание за относителна недействителност по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Според касатора точното прилагане на закона и развитието на правото налагат отчитането на динамиката на правния ред и в частност, на факта, че считано от 1994 г., част от този правен ред е и институтът на търговката несъстоятелност - с всички негови специални правила, вкл. чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Именно поради това развитие на правото чл. 26 ЗЗД отдавна не е единствената разпоредба, регулираща недействителността на сделките по чл. 718 от ТЗ. Тази недействителност е предмет на специална правна уредба и в чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, а призвание на съдебната практика и най-вече, на ВКС, е да изясни съотношението между общата и специалната правна уредба - при това, не само в контекста на правилото lex specialis derotat legi generali, а и на заложените в цялата Част IV на ТЗ и в чл. 649, ал. 1 от ТЗ принципни идеи за бързина на производството по несъстоятелност и за правна сигурност при осребряването на масата на несъстоятелността. Според касатора обаче, именно горните ценности, залегнали в основата на търговската несъстоятелност, биват минирани и компрометирани, ако се приеме възприетото от въззивния съд тълкуване, че сделките по чл. 718 от ТЗ са уязвими безсрочно - чрез общия иск по чл. 26 ЗЗД. Отново се изтъква, че не може в една материя съдът да приема, че наличието на специалната правна уредба по чл. 74 от ТЗ дерогира общата по чл. 26 ЗЗД и изключва приложимостта на общия иск за нищожност (Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. на ОСГК на ВКС), но в друга аналогична област, да приема, че общият иск за нищожност някак си „надделява“ над специалния по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ - взривявайки при това легитимираната от чл. 649, ал. 1 от ТЗ идея за бързо ликвидиране на отношенията и за правна сигурност.

6. „В случай, че съдът по несъстоятелността е дал разрешение на синдика да проведе тръжни процедури, а впоследствие, и пряко договаряне не на „обособена част“ по смисъла на § 1а от ТЗ, а на други съвкупности от вещи и такова пряко договаряне е проведено в съответствие с даденото от съда разрешение, то сключената от синдика сделка по чл. 718 от ТЗ:

а) нищожна ли е поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, относително недействителна ли е по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ или е правно перфектна;

б) ако сделката е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, то кое е конкретното основание за нейната нищожност - противоречието й с чл. 717, ал. 1 и/или ал. 2 от ТЗ или противоречието й с чл. 718, ал. 1 и/или ал. 3 от ТЗ?

7. При положение, че чл. 718, ал. 1 от ТЗ не допуска предметът на прякото договаряне да се отклонява от този на проведените преди това неуспешни две тръжни процедури („вещите и имуществените права като цяло, обособената част или отделната вещ, или имуществено право са предложени по реда на чл. 717 и следващите, но продажбата не е извършена поради неявяване на купувач или купувачът се е отказал“), то урежда ли чл. 718, ал. 3 от ТЗ правна норма, която е част от действащия обективен правен ред, или при действащата редакция на чл. 718, ал. 1 от ТЗ неговата ал. 3 е лишена от разумна основа и е практически неприложима?

Казано с други думи, не е ли чл. 718, ал. 3 от ТЗ плод на законодателна инерция, невнимание и грешка, при които законодателят не е съгласувал идеята си с паралелните изменения в чл. 717 и чл. 718, ал. 1 от ТЗ и е изхождал от неправилното допускане, че синдикът има дискреция да предложи по реда на прякото договаряне нещо различно от това, което е било предмет на тръжните процедури?

8. При проведени две тръжни процедури с предмет, който не отговаря на легалната дефиниция за „обособена част“ по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, нарушава ли закона синдик, който с разрешение на съда по несъстоятелността, провежда пряко договаряне за същия предмет - при положение, че чл. 718 от ТЗ урежда прякото договаряне като единствена опция за завършване на неуспешното осребряване и при положение, че чл. 718, ал. 1 от ТЗ императивно изисква предметът на това пряко договаряне да съвпада изцяло с този на тръжните процедури?

Касаторът счита, че така формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Налице са множество аргументи, че разпоредбата на чл. 718, ал. 3 от ТЗ не е съгласувана с установения в чл. 718, ал. 1 от ТЗ принцип на идентитет между предмета на тръжните процедури и предмета на прякото договаряне - поради което е и практически неприложима, „мъртва“ разпоредба, която не създава реална, а само привидна правна норма. По формулираните материалноправни въпроси липсва практика на ВКС. Нещо повече, тълкувателното напрежение между чл. 718, ал. 1 от ТЗ, от една страна и чл. 718, ал. 3 от ТЗ, от друга все още не е идентифицирано от съдилищата, а тълкуването на ал. 3 на чл. 718 остава повърхностно и изолирано от систематическата му връзка с ал. 1 и с цялостната сложна история на чл. 718 от ТЗ.

Ищецът – насрещна страна по касационните жалби на ответниците в производството, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по същите, по същество намира касационните жалби за неоснователни и моли за отхвърлянето им.

На свой ред касаторът – ищец „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /старо наименование „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД/, с настоящ правоприемник „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК], обжалва въззивното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното такова в неговата част, с която е уважен предявеният от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, иск за признаване за установено, че ищецът има ипотечно право върху процесните недвижими имоти, и е прекратено производството по този иск.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му от този касатор част, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при нарушения на материалния закон. Критикува се изводът на САС в насока на това, че исковете за прогласяване съществуването на ипотеката са недопустими поради това, че липсата на твърдения за оспорване на съществуването на ипотечното право на банката срещу собственика на имота, учредил ипотеката, означава че липсва правен интерес от установяване на неговото съществуване, още повече, че няма предявен иск за съществуване на ипотечното право срещу ,,БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Касаторът счита, че съставът на САС е нарушил изискванията на чл. 12 ГПК, като е игнорирал представените пред първата инстанция доказателства относно оспорването на ипотечното право от страна на купувача по нищожния договор за продажба чрез пряко договаряне по чл. 718 ТЗ - „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, който е заличил на 20.08.2019 г. ипотеката в Службата по вписванията. Тоест, именно с тези правни действия „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД показва, че счита за несъществуващо в действителността ипотечното право на банката, респ. - че банката не може да има каквито и да било претенции по отношение на процесните имоти, на което основание в изявленията си по делото този ответник сочи, че ищецът не е ипотекарен кредитор. Според касатора САС игнорира и това, че в хода на процеса и „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (н.), чрез синдика си също навежда твърдения, че ипотечните права на банката са погасени, тъй като била извършена продажба по чл. 718 ТЗ, а купувачът бил заличил ипотеката от регистрите в Службата по вписванията, т.е. този ответник също оспорва правата на ищеца, с което създава опасност за интересите му. Що се отнася до твърдението на САС, че не бил конституиран „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД (н.) като ответник по предявените установителни искове, касаторът посочва, че това дружество не е предприемало действия, с които да оспори материалните права на ищеца. Оспорване е налице само от страна на „СОВТРАНС АУТО” ЕООД и „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (н.), и точно поради това защитата се търси спрямо тях.

Като нарушение на материалния закон се изтъква неправилното приложение от страна на въззивния съд, на разпоредбите на чл. 175 и чл. 179 ЗЗД, като се оспорват изводите на съда в насока на това, че вследствие на уважаване на иска за недействителност на основанието за заличаване на ипотеката - договорът между ,,СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и ,,ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ищецът ще може да впише наново ипотеката, но тя ще има ред от новото вписване, на основание чл. 179, ал. 3, пр. последно от ЗЗД, както и че „неоснователно е твърдението на ищеца, че нищожността на процесния договор имала за правна последица съществуването на ипотечното право срещу ,,СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и ,,ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, а ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД ще възникне едва след новото вписване на ипотеката, на основание чл. 166, ал. 1, пр. последно вр. с чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД. В оборване тези изводи на съда се излага, че поначало с извършване на публична продажба учредените ипотеки върху имота се погасяват по силата на закона - арг. от чл. 175, ал. 1 ЗЗД. Това означава, че се преустановява съществуването на самото материално право, тъй като вече е упражнено най-важното правомощие на ипотекарния кредитор, а именно - да се осребри служещият като обезпечение имот, което е предпоставка за последващото предпочтително удовлетворяване от получената цена. Според касатора обаче това погасително действие на основание чл. 175, ал. 1 ЗЗД настъпва само в случаите на действителна публична продан. В противен случай ипотекираният имот остава в патримониума на длъжника и може да се направи нов опит за осребряването му с цел удовлетворяване на обезпечения кредитор. Това е така, защото при недействителност на публичната продан тя не може да породи вещно-прехвърлителен ефект. В този смисъл е решение № 129/22.10.2015 г. по гр.д. № 2091/2015 г. на II Т.О. на ВКС, в което се застъпва, че „в предвидените от закона случаи, в които публичната продан е недействителна /чл. 496, ал. 3 ГПК/, постановлението за възлагане не е годен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС и като такова не е в състояние да прехвърли вещни права в полза на лицето, на което е възложен имота от съдебния изпълнител“. Следователно, нищото (недействителната публична продан) не може да бъде причина за погасяването по силата на закона на ипотечното право. Според касатора всички гореизложени съображения относно публичната продан се прилагат съответно и по отношение на процедурите за осребряване, провеждани от синдика по реда на Част IV от ТЗ, защото те също са насочени към осребряване на имуществото на длъжника и удовлетворяване на кредиторите. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 717л, ал. 4 от ТЗ. Изводът е, че погасяването на ипотеката на основание чл. 175 ЗЗД е нещо различно от заличаването на ипотеката от регистрите на Служба по вписванията. В случаите, когато материалното право се погасява ех lege (пр. вследствие на осребряване по реда на ГПК, ДОПК или ТЗ; при доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника; при погиване на недвижимия имот, служещ като обезпечение; при цедиране на вземането без обезпечението), заличаването има само оповестително действие. В тези хипотези материалното право се преустановява, защото то вече е лишено от съдържание. Погасяването в тези случаи не зависи по никакъв начин от волята на кредитора. Затова заличаването се извършва само за да се даде гласност по отношение на третите лица, че е настъпил предвиден от законодателя факт, водещ до отпадане на материалните права на обезпеченото лице. От друга страна, ипотеката може да се погаси и по волята на кредитора - когато той желае вземането му да продължи да съществува, но като необезпечено. Само и единствено в тази хипотеза погасяването на ипотечното право се извършва със заличаването му от Службата по вписванията. Тоест, в този случай на основание чл. 179, ал. 1 вр. с ал. 3, изр. 1 ЗЗД заличаването е конститутивно. Затова и в мотивите на Тълкувателно решение от 17.03.2021 г. по тълк.д. № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС също е прието, че „Законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД“, в подкрепа на което касаторът цитира и доктринални становища. Твърди се, че в процесния случай заличаването на ипотеката е осъществено не по волята на ипотекарния кредитор, а по реда на чл. 19, ал. 2 Правилника за вписванията (ПВ) - по искане на купувача по недействителната продажба, „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД. Чл. 179, ал. 1 от ЗЗД обаче не предвижда, че ипотеката може да се заличава въз основа искане на купувача от процедурата по осребряване, поради което и ПВ в тази си част представлява недопустимо допълнение на законовата рамка, установена със ЗЗД и ЗС, текстът на чл. 19, ал. 2 ПВ е създаден в нарушение на законовата делегация по чл. 116 ЗС, съгласно която МС трябва да определи само начина на вписването и таксите, които се събират по повод на вписването, а съдилищата на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА трябва да приложат нормативните актове от по-висока степен – ЗЗД. На това основание, според касатора съдът трябва да приеме, че ипотечното му право продължава да съществува, независимо от заличаването на ипотеката по чл. 19, ал. 2 ПВ. Това право не е погасено нито на основание чл. 175 ЗЗД (след осребряване), нито е имало заличаване по реда на чл. 179, ал. 1 ЗЗД (въз основа на съгласие на кредитора, без да съществува друго законово основание за отпадане на ипотечното право, респ. въз основа на съдебен акт, който да прогласява, че ипотеката не съществува). А щом не е налице никое от тези основания, ипотекарният кредитор несъмнено има интерес да установи, че правата му спрямо обезпечението продължават да съществуват и могат да бъдат противопоставени на ответниците и на кредиторите на масата на несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.). Допълнително се сочи, че влязлото в сила съдебно решение, с което се прогласява, че ищецът продължава да е титуляр на материално ипотечно право, ще го легитимира да предяви установителни искове по чл. 90 ЗКИР, с които: (1) да поиска констатиране на пороците в извършеното вписване на нищожния договор за покупко-продажба по чл. 718 ТЗ и извършеното въз основа на него вписване (заличаване) на договорната ипотека; (2) да поиска да бъде разпоредено на съдията по вписванията да се заличат горните порочни вписвания от регистрите на Служба по вписванията, увреждащи интереса му.

Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част, като неправилно и връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, с указания по приложението на процесуалния и материалния закон, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложено към жалбата на ищеца, се формулират въпросите:

1. Налице ли е правен интерес от водене на установителен иск за установяване съществуването на ипотечното право, когато договорът за продажба чрез пряко договаряне, сключен по реда на чл. 718 ТЗ е нищожен, а купувачът по недействителната сделка самостоятелно е заличил ипотеката по реда на чл. 19, ал. 2 от Правилника за вписванията? Конститутивно ли е действието на заличаването на ипотека, извършено на основание и по реда на чл. 19, ал. 2 от Правилника за вписванията, т.е. погасява ли се ипотечното право при заличаването на вписването на ипотеката? Какъв ред ще има новото вписване на ипотеката, когато бъде установена недействителността на принудителната продан?

2. Налице ли е правен интерес от водене на иск за установяване съществуването на право на индивидуално принудително изпълнение, когато след наложена възбрана възбраненият имот е прехвърлен, а впоследствие и прехвърлителят, и приобретателят са били обявени в несъстоятелност, но възбранилият кредитор не е кредитор на масата на несъстоятелността на приобретателя на имота?

По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в какъвто смисъл се цитират решение № 109/20.06.2019 г. по гр.д. № 2562/2018 г. на I Г.О. на ВКС и посочените в него мотиви към т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д. № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС, и към т.3б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 35/01.09.2015 г. по т.д. № 407/2014 г. на II Т.О. на ВКС, решение № 197/28.06.2010 г. по гр.д. № 875/2009 г. на I Г.О. на ВКС, в които се разглежда въпроса общо за наличието на правен интерес, като условие за допустимост на установителен иск.

При условията на евентуалност се заявява по същия въпрос наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че отговорът му е от значение както за развитието на правото, така и за точното прилагане на закона, защото по него няма нарочно създадена практика на ВКС, която да разяснява как следва да се защити кредитор, чиято ипотека е заличена от Служба по вписванията, но нито той е давал съгласието си за това, нито в хода на съдебно производство срещу кредитора е установено, че ипотечните права са преустановили съществуването си в правния мир, а няма и нарочна практика на ВКС, която да разсъждава над въпроса за съществуващото противоречие между основанията за заличаване на ипотеката по чл. 179, ал. 1 ЗЗД, и на купувача в осребряването необезпокоявано да заличи ипотеката съгласно чл. 19, ал. 2 ПВ.

По втория въпрос се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че по него няма формирана практика на ВКС, а специфичността му се състои в това, че и двете страни по сделката с възбранения имот са търговци, впоследствие обявени в несъстоятелност, което налага съобразяването на приложението на чл. 452, ал. 2 и чл. 453, ал. 1 от ГПК по отношение на масата на несъстоятелност на приобретателя на възбранения имот, въпреки разпоредбата на чл. 638 от ТЗ, която постановява спиране н изпълнителните производства спрямо въпросното лице.

Ответникът „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, чрез постоянния му синдик оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, по същество намира жалбата за неоснователна. Ответникът „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД не взема становище по касационната жалба на ищеца.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване в съответните му, обжалвани от касаторите части, при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационните жалби и изложенията на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото и страните не спорят, че с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 155 от 30.12.2005 г., т. III, рег. № 3386, д. № 495/2005 г. на нотариус С. М., „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е обезпечил вземанията на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД по договор за револвиращ банков кредит от 30.12.2005 г. Ипотеката е учредена върху незастроен урегулиран поземлен имот, от който са обособени процесните два недвижими имота. По издаден изпълнителен лист на ищеца срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД от 24.07.2013 г., по гр.д. № 30774/2013 г. на СРС, 77 с-в е образувано изпълнително дело № 201383880406060, по описа на ЧСИ М. Б. и е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти. Издадена е заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 29.04.2014 г. по ч.гр.д. № 50279/2014 г. по описа на РРС, с която „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е осъден да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 220000 евро. По издаден изпълнителен лист на ищеца срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД от 29.09.2014 г., по гр.д. № 50279/2014 г. на СРС, 62 с-в е образувано изпълнително дело № 20148380410161, по описа на ЧСИ М. Б. и е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти, но вече като собственост на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на задължение № 98, том II, рег. № 4937, дело № 262 от 20.03.2014 г., на нотариус И. Д., „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е прехвърлил процесните ипотекирани имоти на „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД. С договор за покупко-продажба на търговско предприятие от 16.04.2014 г., „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД е прехвърлил търговското си предприятие, в което са включени и процесните имоти, на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. Видно от служебно извършена от съда справка в ТР, се установява, че „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД е вписан на 13.02.2014 г. и считано от 29.05.2014 г. е заличен като търговец. На 31.07.2014 г. по искане на банката върху процесните имоти е вписана възбрана с вх. рег. № 38003/31.07.2014 г., по изп. дело № 8113/14 г., по описа на ЧСИ Б.. С решение от 08.01.2016 г. по т.д. № 8423/2013 г. по описа на СГС, е открито производство по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. С определение № 1968 от 07.04.2016 г., по т.д. № 8432/2013 г. по описа на СГС е одобрен списъкът на приетите вземания на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, в който са включени вземанията на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД по договор за револвиращ банков кредит от 30.12.2005 г. и договор за кредит от 13.07.2007 г. Производството по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД не е приключило към датата на устните състезания във въззивното производство. С решение от 27.07.2016 г. по т.д. № 105/2016 г. по описа на ПлОС е открито производство по несъстоятелност и на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. Съдът по несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, по молба на банката е разрешил продължаването на изпълнителните действия върху процесните имоти, на основание чл. 638, ал. 3 ТЗ. Постановено е решение за обявяване в несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД по чл. 710 ТЗ. Постановената обща възбрана е вписана в ТРРЮЛНЦ на 03.01.2017 г. С определение № 56 от 16.01.2017 г., по т.д. 105/2016 г. по описа на ПлОС, съдът по несъстоятелността е отменил даденото разрешение на ипотекарния кредитор да продължи изпълнителното производство по изп.д. № 8113/14 г., по описа на ЧСИ Б.. На 24.07.2017 г. събранието на кредиторите на „ТОМА СТРОЙ" ЕООД е приело решение по чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ, като е предоставило на синдика да избере недвижимите и движимите вещи от масата на несъстоятелността, включени в договора за покупко-продажба на търговско предприятие от 16.04.2014 г. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 39 от 27.12.2018 г., том Х, рег. № 182317, дело № 1606/2018 г. на нотариус И. Н., процесните имоти са продадени от синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД. Този договор е сключен при условията на пряко договаряне по реда на чл. 718 ТЗ и за сумата от общо 3172686 лева. Производството по несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД не е приключило към датата на устните състезания във въззивното производство.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна следното:

1. По въззивната жалба на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ срещу обжалваното решение в частта му, с която са уважени исковете на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) за прогласяване на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, на нищожността на договор за продажба по чл. 718 ТЗ, сключен на 27.12.2018 г.: Съдът е приел за неоснователно твърдението на въззивниците/ответници, че предявените субективно и кумулативно съединени искове за установяване нищожност на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 39 от 27.12.2018 г., том Х, рег. № 182317, дело № 1606/2018 г. на нотариус И. Н. са недопустими, поради липса на процесуална легитимация и правен интерес на ищеца за установяване нищожност на процесните сделки, на основание чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД. Въззивният състав е изложил, че в производството по несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ищецът не е кредитор на несъстоятелността, а е ипотекарен кредитор с правата по чл. 717н от ТЗ. Банката не е легитимирана да предяви иск за относителна нищожност по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, който е специален по отношение на иска по чл. 26, ал. 1 пр. първо от ЗЗД, но първият иск може да бъде предявен само от синдика и кредитори на несъстоятелността, на основание чл. 649, ал. 1, пр. първо. Според съда не може да има нарушено право без средство за неговата съдебна защита, както неоснователно считат процесуалните представители на въззивниците/ответници, а ТЗ не урежда реда за защита на трети лица, когато синдикът или съдът по несъстоятелността са нарушили разпоредбите в производството по универсално принудително изпълнение и при осребряване имуществото на длъжника, но същевременно и не създава никакви ограничения в тази насока. Според съда в ТЗ не са уредени хипотези, при които извън страните по сделката и кредиторите, кое трето лице има правен интерес да предяви иск за недействителност на продажбата на имуществено право, купено чрез пряко договаряне и в нарушение на разпоредбите на ТЗ, и в този случай следва да намерят приложение общите разпоредби на ЗЗД за недействителност на правните сделки.

Според въззивния състав по-натам въпросът за наличието или липсата на самостоятелно право на ищеца да предяви иска, е свързан с преценката за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска, като абсолютна процесуална предпоставка. Съдът е приел, че ищецът е ипотекарен кредитор на недвижими имоти, които са част от масата на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД и е активно процесуално легитимиран да предяви исковете по чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за установяване нищожност на извършените продажби по реда на чл. 718 от ТЗ. Банката има правен интерес да установи нищожност на сделки извършени от синдика, с които се увреждат неговите права и законни интереси - продажба на ипотекирано имущество от масата на несъстоятелността в противоречие на закона, заобикаляне на закона и в противоречие на добрите нрави. При евентуално уважаване на предявените искове за нищожност на процесните сделки, недействителността на нотариалния акт ще има за своя правна последица, ищецът да впише наново ипотеката върху имотите, на основание чл. 179, ал. 3, изр. второ от ЗЗД. С отмяната на процесните сделки, имотите ще се върнат в масата на несъстоятелността и след вписването наново на ипотеките, ще се възстанови правото на ищеца, да участва при тяхната продажба, да прихваща или да се удовлетвори от получената реална цена в производството по универсално принудително изпълнение на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. В този смисъл е и трайно установената практика на съдилищата - че може да се иска прогласяване нищожност на проведена продажба от синдика чрез пряко договаряне по реда на чл. 718 от ТЗ, на основание чл. 26 от ЗЗД - поради нарушение на закона /решение № 1198 от 05.02.2009 г., по гр.д. 4955/2007 г. по описа на ВКС, Първо гражданско отделение, определение № 796 от 22.11.2013 г. по ч.т.д. 4094/2013 г. по описа на ВКС, Второ търговско отделение и определение № 1216 от 08.04.2019 г. по ч.гр.д. 1389/2019 г. по описа на САС/.

Въззивният състав излага по-натам, че синдикът на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е формирал съвкупност от недвижими имоти и движими вещи, в която са включени и двата процесни имота, след което е провел самостоятелни търгове по реда на чл. 717а и чл. 717ж от ТЗ. Тези търгове са обявени за нестанали и след разрешение на съда по несъстоятелността, процесните имоти са продадени по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ. Въззивният съд е приел за законосъобразни и правилни изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 718, ал. 1 вр. с § 1а от ТЗ. Съгласно разпоредбите на чл. 716, ал. 1, чл. 717, ал. 2 и чл. 718, ал. 1 ТЗ имуществото от масата на несъстоятелността се осребрява чрез продажби на цялото имущество, на обособени части от имуществото или на отделни вещи или имуществени права. Съгласно легалното определение на § 1а ТЗ, обособена част представлява организационна структура, която може самостоятелно да осъществява стопанска дейност. С разпоредбите на чл. 716, 717 и 718 вр. с § 1а ТЗ, законодателят не допуска извършване на продажби чрез търгове или при условията на пряко договаряне на неясно и произволно определени съвкупности от имуществени права, които не отговарят на легалното определение за обособена част. Съставът на САС сочи, че в нарушение на взетото решение на събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8 от ТЗ, с което са определени реда и начина на осребряване на имуществото, синдикът е определил произволни съвкупности от същото, които нямат нищо общо с обособена част по смисъла на закона.

Неоснователни са за въззивния състав твърденията на ответниците, че приложение следвало да намери разпоредбата на чл. 677, ал. 4 от ТЗ, която урежда правомощията на синдика, но само и единствено при невзето решение от събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8 от ТЗ. Според съда събранието на кредиторите е дало право на синдика да прецени при коя от трите хипотези да продава, но не и право на преценка как да групира активите в нарушение на закона.

Въззивният съд е споделил и изводите на първоинстанционния съд, че договорът е сключен и в нарушение на императивната разпоредба на чл. 717н, ал. 1 и ал. 2 вр. с чл. 717д, ал. 2 от ТЗ, тъй като ищецът е лишен от възможността да участва с вземането си и да получи възлагане на ипотекираните имоти при т.нар. несъщинско разпределение при изготвяне на частична сметка по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ, и е поставен в по неблагоприятно положение, отколкото при продажбите на отделни вещи, с което е нарушена и забраната на чл. 718, ал. 3 ТЗ. Следователно, според съда, извършените от синдика сделки по продажби на процесните недвижими вещи от масата на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД са извършени в противоречие със закона, обжалваното решение е правилно в тази част и следва да бъде потвърдено, с препращане към мотивите на първоинстанционния съд по този иск, на основание чл. 272 от ГПК.

В мотивите на въззивното решение е изложено, че с оглед основателността на исковете за нищожност на договора поради противоречие със закона, както първоинстанционният, така и въззивният съд не дължат разглеждане и произнасяне по останалите евентуално заявени от ищеца основания за нищожност на договора, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Не следва да се обсъждат останалите доводи на ищеца, тъй като евентуалната незаконосъобразност на заключението на вещото лице, извършило занижена оценка на недвижимите имоти в производството по несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, нейното кредитиране от съда и синдика, както и евентуалната злоупотреба с процесуални права на страните и синдика вече не са включени в предмет на делото.

По предявените обусловени искове за установяване съществуването на ипотечното право на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, с правна квалификация чл. 124, ал. 1, пр. първо от ГПК въззивният състав е приел, че предмет на правния спор между страните е действието на уважаването на иска за нищожност на договора за покупко-продажба на процесните имоти, сключен от синдика по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, въз основа на който е станало заличаването на ипотеката. Съдът сочи, че липсва правен спор между страните по делото, относно съществуването на договора за учредяване на ипотека между банката - ипотекарен кредитор и собственика на имота - „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Липсата на твърдения за оспорване съществуването на ипотечното право на банката срещу собственика на имота, учредил ипотеката, означава че липсва правен интерес за установяване на неговото съществуване. Още повече, че няма предявен иск за съществуване на ипотечното право срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Освен това, вземането на банката е предявено и прието като обезпечено с ипотека в производството по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, което приемане има идентична сила със силата на пресъдено нещо.

Според въззивния състав съгласно разпоредбата на чл. 179, ал. 3, пр. първо от ЗЗД, заличаването погасява ипотеката. Това заличаване има конститутивно действие по отношение на всички трети лица, придобили имота от собственика, учредил ипотеката - „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Вследствие на уважаване на иска за недействителност на основанието за заличаване на ипотеката - договорът между „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ищецът ще може да впише наново ипотеката, но тя ще има ред от новото вписване, на основание чл. 179, ал. 3, пр. последно от ЗЗД. Според съда неоснователно е твърдението на ищеца, че заличаването на ипотеката на основание публична продан, не попадало в хипотезите на чл. 179, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно правната доктрина, заличаването може да бъде извършено в четири уредени от закона случай, включително и при публична продан на недвижим имот, на основание чл. 175, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 718, ал. 1 от ТЗ /“Облигационно право“, К., А., седмо издание, стр. 799 - Заличаване на вписването/.

Въззивният съд е приел за незаконосъобразни изводите на първоинстанционния, че с признаването за установено в отношенията между ищеца и ответниците (продавач и купувач по договора от 27.12.2018 г.), че договорът за продажба на процесните имоти е нищожен, то в отношенията между същите страни договорът не произвеждал валидно действие, в това число и предвиденото в чл. 175, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 717л, ал. 4 ТЗ погасително действие спрямо ипотечните права на ищеца върху имотите. Според съда правната доктрина е на противното становище - че ипотеката губи реда на първоначалното си вписване и ще има ред от новото вписване. Редакцията на чл. 179, ал. 3, изр. последно е обща и защитава всички трети лица, дори и те да са недобросъвестни /“Облигационно право“, К., А., седмо издание, стр. 801 - последен абзац/.

По тези съображения е прието от въззивния състав за неоснователно и твърдението на ищеца, че нищожността на процесния договор имала за правна последица съществуването на ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./. Според съда едва след новото вписване на ипотеката, ще възникне ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, на основание чл. 166, ал. 1, пр. последно вр. с чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД. По същите съображения според състава на САС е неоснователно и твърдението на ищеца, че съдът трябвало да установи съществуването на ипотечното право с обратна сила и независимо от вписаното ѝ заличаване по отношение на ответниците - „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./. Законодателят изрично е уредил правните последици от новото вписване на ипотеката с разпоредбата на чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД, както и редът за удовлетворяване на ипотекарния кредитор, а съдът не може да тълкува и прилага разширително императивни материалноправни норми. В този смисъл и определение № 69/26.01.2012 г., по ч.т.д. № 818/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., според което: „Безспорно е, че в чл. 179, ал. 3, ЗЗД е прокламирано конститутивното действие на заличаването на ипотеката, при заличаване въз основа на съгласие на кредитора, дадено в нотариално заверена форма, или въз основа на влязлото в законна сила съдебно решение. В тази норма са уредени и правата на ипотекарния кредитор, когато основанието, въз основа на което е станало заличаването, се обяви за недействително. В този случай ипотеката не възкръсва - тя може да се впише наново, като ще има реда на новото си вписване.“

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

По касационните жалби на ответниците „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./:

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

По първото, заявено от ответниците основание за недопустимост на решението, поради липса на правен интерес от исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД: Твърденията на ответниците се базират на непротивопоставимост /на тях, на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, неговите кредитори и правоприемници/, на евентуално вписана отново, по реда на чл. 179, ал. 3 от ЗЗД, ипотека върху процесните имоти в полза на ищеца, вписването на която ипотека би имало ред от новото вписване. Такава непротивопоставимост се поддържа както с оглед ефектите на вписаните по-рано, преди това евентуално и бъдещо ново вписване на ипотеката, на основанието и по реда на чл. 179, ал. 3 от ЗЗД, придобивни основания /титули/ в полза на „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД, „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, така и с оглед обстоятелството, че имотите вече не са собственост на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, по която партида би следвало да се извърши новото вписване, така и накрая – с оглед действието на вписаната върху имотите на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ в производството по несъстоятелността му, обща възбрана.

Изложеното не сочи на претендираната вероятна недопустимост на иска и на постановените по него решения. Главните твърдения на ищеца по делото и основаните на тях искания за съдебна защита на заявеното му за такава защита, негово спорно субективно материално право, не са във връзка с действието на евентуално ново, последващо вписване на ипотеката върху процесните имоти на основанието, по реда и с действието по чл. 179, ал. 3 от ЗЗД. Необходимост от такова ново вписване ищецът изначално и последователно отрича, като твърди, че вследствие претендираната от него нищожност на извършената по реда на чл. 718 от ТЗ, атакувана с иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, процесна продажба, същата не е годна да породи придавания от разпоредбата на чл. 717л, ал. 4 от ТЗ във вр. с чл. 175, ал. 1 ЗЗД, на редовно извършена такава продажба, погасителен ефект по отношение на ипотечното му право, поради което и същото не е погасено, независимо от извършеното по молба от приобретателя на имотите „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, заличаване на ипотеката в Службата по вписванията. Все в изложената насока ищецът отрича конкретно извършеното в случая по молба на приобретателя „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, заличаване на ипотеката по реда на чл. 19, ал. 2 от ПВ, да има присъщото на заличаването на ипотека в случаите и по реда на чл. 179, ал. 1 от ЗЗД, погасително действие по отношение на ипотечното му право, възникнало при първоначалното вписване на ипотеката, което свое право счита за непогасено и съществуващо. В същата връзка и като основан на същите твърдения, е предявен от ищеца и обусловеният от прогласяването на продажбата по чл. 718 от ТЗ за нищожна, иск за установяване на съществуването на ипотечното му право по отношение на процесните имоти. Евентуално се твърди, че ако ипотеката бъде вписана отново именно на основание чл. 179, ал. 3 от ЗЗД, то и това ново вписване, по излаганите от ищеца съображения досежно негодността на извършената продажба по реда на чл. 718 от ТЗ да погаси ипотечното му право, би имало действие /ред/ не от извършването му, а от първоначалното вписване. Съответствието на твърденията на ищеца с действителното правно положение се отразява на основателността, а не на допустимостта на иска му, която допустимост се преценява само с оглед на изложените от него в исковата му молба твърдения.

По второто, заявено от ответниците основание за недопустимост на решението, поради недопустимост на исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, при наличието на специална правна уредба по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ: Безспорно е в производството, че ищецът не е кредитор на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, поради което и не е легитимиран да води иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ. По отношение на сделката, сключена на основание чл. 718 от ТЗ – чрез пряко договаряне, законът не урежда възможности, идентични или аналогични на уредените в чл. 717з, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ по отношение на постановлението за възлагане на активи от масата на несъстоятелността, като завършващ акт на приключили публични търгове, осъществени по реда на чл. 717а и чл. 717ж от ТЗ. Такава възможност не би и могло да бъде уредена, предвид принципните, и съществени различия в начините на осребряване чрез публичен търг с приложимите към него правила, и продажбата чрез двустранен договор с транслативен ефект – резултат от прякото договаряне между синдика и купувача, и съответните завършващи ги актове в качеството им на придобивни основания /постановление за възлагане, респ. – правна сделка, обективирана в нотариален акт./

Правата по чл. 717н вр. чл. 717д ТЗ на кредитор с вземане, обезпечено с ипотека върху процесните имоти, придобити от несъстоятелния обременени с ипотеката, включително и правото му да възразява срещу сметката за разпределение и да я обжалва, с оглед по-ниския спрямо исковия ред за защита на субективни граждански права интензитет и конкретния, ограничен предмет на производствата, в които се осъществява защитата им по съдебен ред /включително и с оглед на актовете, които ги завършват, и които не се ползват със сила на пресъдено нещо/, не създават за такъв кредитор възможността да търси адекватна съдебна защита срещу евентуална, твърдяна от него недействителност на извършената в производството по несъстоятелност продажба, по отношение на която той е трето лице, но която твърди, че го уврежда.

Изтъкваните от касаторите – ответници, като развили се и приключили в рамките на производството по несъстоятелност, особени производства по обжалване решенията на събранието на кредиторите и на сметката за разпределение, включително и стабилизираните актове на съда по несъстоятелността, с които същите са приключили, не са годни до обосноват обратен извод. Производството по обжалване решенията на събрание на кредиторите по реда на чл. 679 ТЗ е с предмет само възможна съдебна преценка за тяхна незаконосъобразност или съществено ощетяване на част от кредиторите. Производството по обжалване на сметката за разпределение има за предмет само законосъобразността на разпределението, схващана като кръг от кредитори, имащи право да участват в същото, техните права /поредност/ по чл. 722, ал. 1 от ТЗ и конкретните суми, които биха получили. И двете производства обаче имат различен предмет от търсената с иска за прогласяване на продажбата по ред на чл. 718 ТЗ за нищожна, съдебна защита. Поради изложеното и провеждането на същите в рамките на производството по несъстоятелност, и стабилизирането на актовете, които ги завършват, не са годни да преклудират правото на кредитора да води дело с предмет, като процесния по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Същото се отнася до релевираната от касаторите възможност такъв кредитор да търси обезщетение от синдика или от застрахователя на отговорността му по реда на чл. 663 и 663а от ТЗ, които съставляват заместващи възможности за ипотекарния кредитор, но не и пряка възможност чрез иск да търси защита на интереса си на обезпечен кредитор с възможно най-стабилното, познато на континенталния правов ред обезпечение – ипотека върху недвижим имот. Такава възможност осигурява общият исков ред, чрез иск за установяване нищожността на увреждащата кредитора сделка, при наличие на изискващия се за всеки установителен иск правен интерес, като условие за допустимостта му. Несъстоятелно е твърдението, че упражняването на гарантирано от закона право на кредитора в защита на негов законен интерес, при това – по исков ред и пред съд, водело до крайна правна несигурност. Вярно е обратното – реализирането на съдебна защита на признато от закона субективно материално право по законоустановения в процесуалния закон исков ред, пред съд и в производство, приключващо с ползващ се със сила на пресъдено нещо, краен съдебен акт, като най-интензивен способ за разрешаване на спорове относно граждански права, завършващ със стабилен съдебен акт, в най-голяма степен отговаря на изискванията за постигане на правна сигурност.

Не са налице основания за паралел и между процесния случай, и изтъкваните от касаторите разрешения в ТР № 1 от 06.12.2002 г. В отлика от настоящия процесен случай, имащ за предмет двустранна сделка /договор/ с вещно-транслативен ефект, резултат от съвпадащи си насрещни волеизявления на страните по нея, разрешенията в соченото ТР са базирани на спецификата на разглежданата там материя досежно действителността на решения на органи на търговски дружества. Същите представляват особен вид сделки - решения, при които правата и задълженията на участващите в тях лица са не насрещни, а спрямо дружеството, поради което и волеизявленията им при формиране на съответното решение /за пораждане на правния му ефект/ са също не насрещни, а успоредни, еднопосочни, годни са да породят действие при спазване на специални правила относно свикване, кворум и мнозинство във форума на приелия ги орган, и имат действие не за изявилите ги лица, а спрямо дружеството, чийто персонален субстрат същите лица съставляват.

По третото, заявено от ответниците основание за недопустимост на решението, като почиващо на фактически констатации и правни доводи, които не са релевирани от ищеца с исковата му молба, като основания за нищожност на процесната сделка по чл. 718 ТЗ: Твърденията на касаторите в тази им част не отговарят на действителните обстоятелства по делото. Мотивите на въззивния съд в относимата им към тези твърдения част са в насока на това, че ищецът е лишен от възможността да участва с вземането си и да получи възлагане на ипотекираните имоти при т.нар. несъщинско разпределение при изготвяне на частична сметка по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ и е поставен в по неблагоприятно положение, отколкото при продажбите на отделни вещи, с което е нарушена и забраната на чл. 718, ал. 3 ТЗ. Дори да се споделят твърденията на касаторите, че препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд ги е припознал като свои в тяхната цялост, включително в частта им, с която първоинстанционното решение според тях е основано на незаявени от ищеца фактически и правни твърдения, и тези твърдения на ищците не се потвърждават от материалите по делото. Освен изложеното в раздела на исковата молба в частта й относно противоречие на процесната сделка със закона, относно извършената оценка на процесните имоти и произтичащото /според касаторите/ от това, твърдение за противоречие на сделката с добрите нрави, твърдения в изложената, оспорвана от касаторите насока, макар и не с изцяло съвпадаща с мотивите на инстанциите по същество лексика, са изложени пак там в т. 1.1.1. и т. 1.1.2. от исковата молба. Там се твърди освен, че конкретният начин на продажба – на пакети/съвкупности, включващи ипотекирани и неипотекирани имоти, без никаква функционална връзка помежду им, поради което нито са отделни имуществени права, нито обособени части, противоречи на мандата, даден на синдика от събранието на кредиторите и на дефиницията за обособена част, дадена в ТЗ, но и /т.1.1.2/, че формирането на такива пакети/съвкупности, включващи процесните ипотекирани имоти и неипотекирани имоти, противоречи на чл. 717д, ал. 2 от ТЗ, тъй като лишава банката от предвиденото с императивна норма право да участва в проданта на ипотекиран имот и да бъде прихваната цената на имота срещу вземането на ипотекарния кредитор. Освен това ищцовата банка поддържа по делото, че е увредена по смисъла на чл. 718, ал. 3 от ТЗ вследствие от това незаконосъобразно и в противоречие с решенията на събранието на кредиторите, предлагане за продажба съвкупности от активи, включващи както ипотекирани недвижими имоти, така и необременени с вещни тежести движими и недвижими вещи с цел да се предотврати справедливото удовлетворяване на банката, а увредата за същата се състои в невъзможността банката да участва в продажбата на ипотекираните имоти и да придобие само тях срещу дълга, който имотите обезпечават към банката, включително чрез прихващане. Тези, така изложени по-горе твърдения иманентно включват и релевираната невъзможност за ищеца да получи чрез възлагане именно ипотекираните имоти срещу вземането си към ипотекиралия ги праводател на ищеца, при ясно определяне в рамките на осребряването им, на подлежащите на насрещно евентуално прихващане парични стойности – тези на обезпеченото вземане на ипотекарния кредитор към „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД /н./, и насрещната цена, която би била постигната/предложена именно и само на ипотекираните имоти. При произнасянето си по заявени твърдения за нищожност, поради противоречие със закона /което противоречие е винаги с императивна норма/, съдът не следва да бъде ограничаван буквалистично до строгото и абсолютно съответствие на преценяваните от него изявления на страните, схващани като конкретни словесни изрази, със също буквалния лексически и граматически прочит на хипотезиса на императивната правна норма, доколкото преценката за това противоречие, е и служебно правомощие на съда, нито пък може да при произнасянето по иск за нищожност, поради противоречие със закона, да се отрече на съда правото да квалифицира правно твърденията на страните, подвеждайки ги под този хипотезис.

По въпросите в изложенията към касационните жалби на ответниците, досежно правилността на въззивното решение:

Първите два въпроса в изложението на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, точният смисъл на която е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Въззивният съд не е обсъждал предпоставките, заложени във въпросите, нито се е произнасял по тях в мотивите си, съответно – и не им е давал отговори, които да са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. На свой ред процесуалният първи въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е основан на оплаквания за необсъждане от страна на съда не на друго, а на твърденията по делото досежно прозрачността и начина на формиране на оценките на продадените недвижими имоти и наличието на документална база, въз основа на която да се изготви сметка за разпределение по чл. 717н от ТЗ в полза на ищеца.

Третият, четвъртият и петият от въпросите в изложението на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД са със сходно съдържание с тези под номера от втори до пети от това на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и се отнасят до съотношението между специалния иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ и общия по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, и в крайна сметка до това допустим ли е, и правно възможно ли е да бъде предявен, и воден от лице, което не е кредитор на несъстоятелността, при установен в негово лице правен интерес, вторият иск /по чл. 26, ал. 1 ЗЗД/, при наличието и на конкретната, специална правна уредба на първия такъв /по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ/. По отношение на същите въпроси и двамата касатори поддържат наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което в случая според съда не е налице. По същите въпроси, както са обобщени непосредствено по-горе от касационния състав, е налице освен казуална практика на съдилищата от по-ниска степен, така и практика на касационната съдебна инстанция, обективирана в посочените и от въззивния съд решение № 1198 от 05.02.2009 г., по гр.д. 4955/2007 г. по описа на ВКС, Първо гражданско отделение, определение № 796 от 22.11.2013 г. по ч.т.д. 4094/2013 г. по описа на ВКС, Второ търговско отделение, и цитираното от първоинстанционния съд определение № 444 от 17.10.2019 г. по ч.т.д. № 2274/2019 г. на ВКС, I ТО. При отчитане качеството на ищеца на лице, което не е кредитор на несъстоятелността, поради което и не е легитимирано да води иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, но имащо качеството на трето лице, претендиращо че е носител на права, нарушени от съда по несъстоятелността и органите на същата, и при нарочното изтъкване на необходимостта от конкретна за всеки отделен случай, преценка за наличието на правен интерес, като задължително условие предявяването и воденето на иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, на така поставените въпроси в съдебната практика е даден положителен отговор. Настоящият съдебен състав споделя така приетото и доколкото в случая, при наличието на посочената практика, не е налице необходимостта от създаването на нова, нито осъвременяването ѝ, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се налага промяната ѝ, като създадена поради неточно тълкуване на приложимите по делото правни норми, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, то и по делото не се установява да е налице заявеният допълнителен критерий за селектиране на двете касационни жалби на ответниците по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както точният смисъл на същата норма е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Неуместността на изтъкваната от касаторите при обосноваване на тези въпроси и за нуждите на процесния случай, аналогия с разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС, е обсъдена по-горе в мотивите към второто, поддържано от касатора основание за недопустимост на въззивното решение.

Шестият и седмият въпроси на касатора „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и тези от шести до осми на касатора „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ отново са със сходно съдържание и обобщени, се отнасят до това дали противоречи на закона и на коя точно негова императивна норма, осъществена от синдика по реда на чл. 718 от ТЗ продажба на съвкупности от активи в случай, че събранието на кредиторите е взело решение за осребряване на такива съвкупности, които не отговарят на легалното определение за „обособена част“ по смисъла на § 1а, т. 1 от ДР на ТЗ, по отношение на тях е дадено разрешение за продажбата им по чл. 717, ал. 2 от ТЗ от съда по несъстоятелността, били са предмет на предходни, нестанали продажби по реда на чл. 717а и чл. 717ж от ТЗ, и предметът на продажбата по чл. 718 от ТЗ точно съвпада с предмета на решението на събранието на кредиторите, на даденото от съда разрешение за продажба и на обявените за нестаналите тръжни процедури. Същите въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото обосноваващите ги предпоставки не съответстват на действителните мотиви на въззивния съд, обективирани в мотивите му към обжалваното решение, в относимата им към въпросите тяхна част. По начина по който са поставени и видно от съдържанието им, всички тези въпроси предпоставят събранието на кредиторите на несъстоятелността да е взело решение за продажба на съвкупности от активи, които не отговарят на легалното определение за „обособена част“ по смисъла на § 1а, т. 1 от ДР на ТЗ, и това е главната предпоставка за обосноваване оплакванията на касаторите в жалбите им в тези им части, в оборване изводите на въззивния съд за противоречие на процесната сделка с конкретните, приети от съда да са нарушени, императивни законови норми. Противно на предпоставяното от въпросите, въззивният съд никъде в мотивите си не е приемал, че събранието на кредиторите е взело такова решение – за продажба на съвкупности от активи, които не отговарят на легалното определение за „обособена част“ по смисъла на § 1а, т. 1 от ДР на ТЗ, на което да съответстват и дадените от съда разрешения за продажби по реда на чл. 717 и сл. ТЗ. Напротив – видно от ясните в тази им част мотиви на въззивния състав, съдът е приел обратното - че в нарушение на взетото решение на събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8 от ТЗ, с което са определени реда и начина на осребряване на имуществото, синдикът е определил произволни съвкупности от същото, които нямат нищо общо с обособена част по смисъла на закона. Нарочното приемане от страна на съда, че извършеното от синдика групиране на активи в съвкупности, които нямат нищо общо с обособена част по смисъла на закона, е в нарушение на решението на събранието на кредиторите ясно сочи, че за въззивния състав взетото решение на събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8 от ТЗ, с което са определени реда и начина на осребряване на имуществото, няма предпоставяното от въпросите на касаторите съдържание, разрешаващо на синдика да продава такива съвкупности, които не отговарят на легалното определение за „обособена част“ по смисъла на § 1а, т. 1 от ДР на ТЗ /това се отнася и за последващите разрешения от съда/. Според въззивния съд събранието на кредиторите е дало право на синдика да прецени при коя от трите хипотези, законоуредени в чл. 717, ал. 2 от ТЗ /продажба на вещите и имуществените права като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права/ да продава, но не и право на преценка как да групира активите в нарушение на закона. Доколкото на касационен контрол подлежи въззивното решение, на преценка с оглед оплакванията в касационните жалби и съответстващите им твърдения, и въпроси в изложенията към тях на основания за допускане на касационно обжалване, подлежат решаващите мотиви на въззивния съд. Дори и в случаите, в които въззивният съд общо е препратил към мотивите на първоинстанционния, последните са релевантни само дотолкова, доколкото не са нарочно отречени от въззивния съд и процесният случай е точно такъв /разликата в приетото от съдилищата досежно конкретно приетото от инстанциите по същество по отношение на действителното съдържание на решението на събранието на кредиторите и неговата законосъобразност, е изтъквана и от самите касатори в жалбите им/.

Първият, процесуален въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е основан на оплаквания за необсъждане от страна на въззивния съд, на доводите на този касатор във въззивната му жалба в насока на това, че по делото има множество писмени доказателства, от които е видна пълната прозрачност на цените, по които синдикът на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) е осребрил процесните два ипотекирани имота и съответно, че е била налице прозрачна и обективна документална база, въз основа на която да се изготви сметка за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ в полза на ищеца. Въпросът е принципно правен и отговорът му е от значение за законосъобразния изход на всеки гражданскоправен спор, поради което и може да се определи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърденията и доказателствата досежно начина на формиране на цените на продадените имоти, бил той прозрачен или не, са нарочно изключени от въззивния съд в мотивите му от кръга на подлежащите на обсъждане в производството такива, като относими към един от предявените евентуални искове, по които съдът не дължи произнасяне, поради уважаването на главния иск. Както това поддържат и самите касатори при мотивирането на поддържаното от тях трето основание за недопустимост на въззивното решение /произнасянето от въззивния съд по незаявени в исковата молба фактически и правни твърдения/, доводите на ищеца в исковата му молба /и това действително е видно от съдържанието на същата/, че сумата, получена от осребряването на ипотекираните имоти е непазарно ниска, са относими към заявеното от него, като евентуално и трето основание за нищожност на процесната продажба по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. Основаният на същото противоречие с добрите нрави, предявен като евентуален иск не е разгледан от съда, поради уважаването на главния иск – за прогласяване на продажбата за нищожна поради противоречие със закона, съответно – в мотивите си съдът изрично е посочил и че твърденията, на които се основават предявените, като евентуални искове, съответно – и оборващите ги насрещни твърдения на противната на ищеца страна по делото, не следва да се обсъждат /стр. 8 от въззивното решение, долу, където въззивният съд е изложил: „С оглед основателността на исковете за нищожност на договора поради противоречие със закона, както първоинстанционният, така и въззивният съд не дължат разглеждане и произнасяне по останалите евентуално заявени от ищеца основания за нищожност на договора, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Не следва да се обсъждат останалите доводи на ищеца, тъй като евентуалната незаконосъобразност на заключението на вещото лице, извършило занижена оценка на недвижимите имоти в производството по несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, нейното кредитиране от съда и синдика, както и евентуалната злоупотреба с процесуални права на страните и синдика вече не са включени в предмета на делото.“/

Що става въпрос за необсъждането на твърденията за наличие на прозрачна и обективна документална база, въз основа на която да се изготви сметка за разпределение по чл. 717н, ал. 2 от ТЗ в полза на ищеца, необходимо е да се посочи, че изискванията към съда, особено при дела със значителна фактическа и правна сложност, като процесното, да обсъди непременно всички твърдения на страните и доказателства по делото, не следва да се абсолютизира. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. Съобразно изложеното и доколкото от мотивите на въззивния съд в относимата им част е видно, че съдът в действителност е съобразил изложените от „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ твърдения за наличието на документална база, достатъчна за съставянето на сметка по чл. 717н от ТЗ и ги е отхвърлил, то по отношение на този въпрос на касатора и в частта му, така конкретно обоснована, не е налице критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения касационният състав намира, че в случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на ответниците.

По касационната жалба на ищеца:

Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия въпрос, поставен в изложението на ищеца към касационната му жалба, само в първата му част – досежно това налице ли е правен интерес от водене на установителен иск за установяване съществуването на ипотечното право, когато договорът за продажба чрез пряко договаряне, сключен по реда на чл. 718 ТЗ е нищожен, а купувачът по недействителната сделка самостоятелно е заличил ипотеката по реда на чл. 19, ал. 2 от Правилника за вписванията, за проверка съответствието на въззивното решение по този въпрос с посочената в обосновката на въпроса от касатора, практиката на ВКС, уреждаща общите предпоставки за наличието на правен интерес, като условие за допустимост на установителен иск, както и със служебно известната на касационния състав практика на ВКС, обективирана в решение № 64 от 16.04.2015 г. по гр.д. 6300 по описа за 2014 година на ВКС, ТК, Първо г.о., решение № 101 от 13.02.2020 г. по т.д. № 2992 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и решение № 60096 от 13.09.2021 г. по т.д. № 1280 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.

Наличието на съдебна практика, която не изисква промяна, като създадена поради неточно тълкуване или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия /срв. т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, изключва допускането по въпроса в тази му част, на касационно обжалване на въззивното решение на евентуално поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В останалите си две части този въпрос е относим към основателността, а не към допустимостта /която е предмет на преценка в настоящото производство/, на предявения, обусловен иск за установяване съществуването на ипотечните права на ищеца върху процесните имоти, поради което по същите касационно обжалване не следва да се допусне. Вторият въпрос на касатора – ищец в изложението му, е извън предметния обхват на касационната му жалба, съответно – и на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение