Определение № 1661 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1550/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

С решение № 320 от 22. 10. 2024 г. по в. гр. д. № 237/2024 г. на ОС – Перник е отменено решение № 219 от 13.11.2023 г. по гр.д. № 1034/2022 г. на РС – Радомир в частта, с която предявеният от Д. С. В. и В. С. В. против С. Л. К., Р. Л. В., Е. Л. С. и В. Л. В. иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен в установителната му част, и е постановено решение, с което е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици, на основание наследство и придобивна давност, на УПИ *, в кв.*по регулационния план на [населено място], [община], с площ от 960 кв.м., отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 9, том IV, рег. № 3546, дело №494 от 2016 на нотариус с рег. № 073 на НК, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част.

Срещу въззивното решение, в частта му уважаваща иска по чл. 108 ЗС, е подадена касационна жалба от ответниците С. Л. К.,Р. Л. В., Е. Л. С. и В. Л. В., чрез адв. Р. К.. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в установителната му част, във връзка с което са поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищците Д. С. В. и В. С. В., с който се поддържа, че поставените от касаторите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Развити са и съображения за правилност на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба.

Срещу въззивното решение, в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта отхвърляща иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, е подадена касационна жалба от ищците Д. С. В. и В. С. В., чрез адв. Ж. Н.. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставени материалноправни въпроси.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците С. Л. К., Р. Л. В., В. Л. В. и Е. Л. С., с който се изразява становище за неоснователност на подадената от ищците касационна жалба и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявеният иск по чл. 108 ЗС е основан на наследяване и придобивна давност. Ищците твърдят, че процесният УПИ *бил част от имот от около 4 дка, собственост на дядото на страните С. И. В., починал 1967 т., който приживе е разделил неформално имота си между синовете си Л. С. В. (наследодател на ответниците) и С. В. (наследодател на ищците). С. С. В. владял предоставения му имот (за който са отредени УПИ *и УПИ *) непрекъснато от извършване на неформалната делба до смъртта си през 2018 г., като за УПИ *се снабдил и с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, а след смъртта му ищците продължават да владеят имота непрекъснато, необезпокоявано и явно, което владение са манифестирали (първо наследодателите им, а в последствие и те) недвусмислено пред всички. При посещение на имота през май 2022 г. констатирали, че съществувалата в имота къща е съборена, а овощните дръвчета – изкоренени, а след направена справка в Агенция по вписванията установили, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на имота, издаден по обстоятелствена проверка.

Ответниците са оспорили твърденията на ищците за упражнявана фактическа власт върху имота от наследодателя им С. В., а след смъртта му – от ищците. Въвели са твърдения, че непрекъсната, необезпокоявана и явна фактическа власт върху имота е осъществявана единствено от Л. В., а след неговата смърт през 1987г. от неговите наследници-ответници по иска.

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС в установителната му част, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са наследници на С. С. В. и И. С. В., починали, съответно, през 2018 г. и 2019 г., а ответниците – наследници на Л. С. В., починал 1987 г. Бащата на С. С. В. и Л. С. В. - С. И. В., починал на 27.12.1967г., притежавал недвижим имот с площ от около 4-5 дка, находящ се в [населено място], [община], който по КРП от 1978 г. е нанесен като имот пл. № *, за който са отредени парцели №№ *, *, *и *в кв. *по плана на селото. Приживе С. И. В. неформално е разделил имота на две половини - едната част за наследодателя на ищците и едната част за наследодателя на ответниците, като всеки един от синовете е владял и ползвал отредената му част от имота. Данни за извършената неформална делба се съдържат и в издадени от кметството в [населено място] удостоверения, в които се сочи, че всеки от наследодателите на страните – С. С. В. и Л. С. В. е собственик на целия имот пл. № ***.

Въз основа на показанията на свидетелите Й. Р. Н., А. С. И. и К. Б. Р. е прието за установено, че наследодателите на ищците - С. и И. В., са владели процесния имот от 1967 г. до смъртта си, на основание извършената неформална делба и постигнатата от наследодателите на страните договорка всеки един от тях да ползва половината от имота на С. В., т.е. по около 2000 кв. м. Около 1965-1967 година С. и И. В. са се завърнали да живеят в [населено място], около 1967г. си построили малка къща в процесния имот, която е разрушена през 2022 г., и облагородили имота с овошки – изкоренени през 2022 г. Владели са имота до смъртта си. Ответниците не са посещавали процесния имот и не са владели същия. В близост до къщата е имало бунар, изкопан от С. В. и бащата на свидетеля Н.. Свидетелят И. последно е посетил имота през 2021 г., заедно с ищеца Д. В., при което посещение разбрал, че къщата е леко занемарена. Впоследствие разбрал, че къщата е бутната и ремонт няма да й се прави. Свидетелката К. Б. Р. за първи път е отишла в имота на С. и И. В. в [населено място] през 1981г. Тримата спали в намиращата се там къща – тухлена, неизмазана, малка, с две помещения – кухня и спалня, с външна тоалетна. Дворът бил голям, с дървета. Вода се е ползвала от намиращия се в близост до къщата бунар.

Обсъдени са и показанията на свидетелите И. И. М., Х. М. Р. и П. Д. Р.. От показанията на свидетеля М. е прието за установено, че наследодателят на ответниците Л. В. имал имот в [населено място], с площ от около 4-5 дка и до 1963-1964 година свидетелят е виждал Л. В. да обработва имота, но след това е заминал да живее в [населено място] и от тогава не е ходил в имота и не може да свидетелства за случващото се след 1964-та година. Заявил е, също, че не му е известно в имота да има къща и бунар. Според показанията на свидетеля Р., същият познава ответниците като деца на Л. В., но ищците не познава, тъй като живеели в [населено място]. Имотът на Л. В. е бил около 2 дка и до смъртта си през 80-те години на миналия век Л. В. го стопанисвал. Построил там къща – средно голяма, с мазе и етаж, тухлена, измазана. Свидетелят Рударски заявил, че е кмет на [населено място] от 2011г. и не познава ищците и Л. В., но познава ответника В. В. и има наблюдения върху имота от около десет години. В имота имало саморазваляща се къща – малка, тухлена, с изпопадали керемиди, която видял през 2012 – 2013 г.

Въззивният съд е аргументирал защо кредитира показанията на свидетелите на ищците – приел е същите за логични, последователни, кореспондиращи помежду си и дадени са от лица, живели преимуществено в процесното населено място в релевантния период, с изключение на свидетелката Р., и съответстват на събраните по делото писмени доказателства, а именно: удостоверение с рег. № 380/01.07.2003г., издадено от Община Радомир, според което къщата в процесния имот е изградена от С. С. В. и е със статут на търпимост; писма от „Електрохолд продажби“ ЕАД, установяващи, че сградата в процесния имот е била електрифицирана и консумираната ел. енергия е била заплащана от С. С. В., регистриран като потребител, като средството за търговско измерване се е намирало в къщата, която към издаване на писмата е била разрушена; приходни квитанции, които установяват заплащане на данъци от страна на С. В. и И. В.; удостоверение от 26.06.1985 г., издадено от АПК „Радомирска Република“ - гр. Радомир, в което е записано, че С. С. В. предявява претенции за собственост върху процесния имот; удостоверение № 376/28.05.1986г., издадено от кметството в [населено място], в което е посочено, че имот пл. № *, в кв. *по плана на [населено място] ,с площ от 900 кв. м., за който е отреден процесният парцел ***, с намиращата се в него къща, строена през 1964 г., е записан на името на С. С. В.; удостоверение № 723/23. 06. 1986 г., в което е посочено, че лицето С. С. В. през 1967 г. е деклариран застроено място от 30 кв.м. и незастроено място от 2000 кв.м.; удостоверение № 569/25. 07. 1989 г., според което имотът на С. С. В. е деклариран 1967 г. и къщата е строена 1967 г., удостоверение № 371/28. 08. 1991 г., от което е видно, че с декларация № 599/1967 г. същият е декларирал построена в имота къща от 30 кв.м. и незастроено място от 2000 кв.м.

Приел е, че показанията на свидетелите на ответниците М. и Р. са достоверни, но не противоречат на показанията на ищците, доколкото първият свидетел няма впечатления за имота след 1964 г., а вторият свидетел явно свидетелства за дадените около 2 дка на Л. В., но не и за имота на ищците. Показанията на свидетеля П. Р. не допринасят за изясняване на релевантни факти, тъй като свидетелят е кмет на селото от 2011 г., не е заявил откога има наблюдение върху процесния имот и показанията му оставят впечатлението, че е по-запознат с фактите около имота след сезирането на прокуратурата и полицията за събарянето на къщата.

Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е прието за установено, че със заповед № Ш-539 от 29.06.1978г. на Председателя на ИК на Окръжен народен съвет - гр. Перник е одобрено изменението на дворищната и уличната регулация на кв. *, *, *, *, *и *по плана на [населено място]. С одобреното изменение, имот планоснимачен номер *попада в обхвата на разширението и по регулационен план за него са отредени парцели №№ *, *, *и *в квартал *. Установява се също, че урегулираната площ на процесния парцел * е 952,00 кв. м. По разписния лист към плана от 1964 г. имот пл. № *е записан на името на Л. С. В., а след разширението на регулационния план през 1978 г. са допълнени имената на Е. Л. С. – за УПИ *и С. С. В. – за УПИ *(съседен на процесния, на който урегулиран поземлен имот С. В. е бил признат за собственик по наследство и давност с н.а. № 186 /2002 г.).

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство № 9/2016г., ответниците С. Л. К., Р. Л. В., Е. Л. С. и В. Л. В. са признати за собственици на процесния УПИ * в квартал *по регулационния план на [населено място] от 1978 г.

По делото е приложено влязло в сила решение от 16. 06. 2014 г. по гр. д. № 1201/2013 г. на РРС, с което е отхвърлен предявен от С. Л. К., Е. Л. С., Р. Л. В., В. Л. В. против С. С. В. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че С. С. В. не е собственик на незастроен парцел *. В мотивите към решението е прието, че С. В. е собственик както на парцел *, предмет на отрицателния установителен иск, така и на съседния парцел *– застроен с малка едноетажна жилищна сграда от С. В.. Прието е, въз основа на събраните гласни доказателства, че общият наследодател С. В., около средата на 50-те години на миналия век, е разделил имотите си между тримата си сина, като процесният имот от 4 декара разделил между Л. В. и С. В. – всеки от тях получил по около 2000 кв.м. Частта на С. В. съставлява парцели *– празен и ***– застроен от С. В. с малка жилищна сграда. Л. В. ползвал останалата част.Третият син И. получил друг имот, в който останал да живее и общият наследодател С. В..

От правна страна въззивният съд е приел, че ищците са доказали главно и пълно твърдението си за осъществявано владение върху имота от наследодателите им – от 1967 г. до смъртта им, и от ищците – след смъртта на наследодателите и до 2022 г. Съобразена е практиката на ВКС, обективирана в решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., и решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., 1 г.о., с които е даден отговор на въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, като е разяснено, че при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Когато владението е установено по този начин, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. С. И. В. е предал владението на процесния недвижим имот чрез конклудентни действия на наследодателя на ищците С. С. не по-късно от 1967г., когато общият наследодател е починал, с „разделянето“ на имота между двамата му сина, и от този момент наследодателят на ищците С. В. е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за своене на процесния имот.

За да достигне до извод за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че не е доказано твърдението на ищците владението върху процесния имот да е отнето от ответниците. Осъществяването на действия от ответниците, изразяващи се в събаряне на къщата и изкореняване на овощните дръвчета, само по себе си, не доказва установена фактическа власт върху имота от ответниците.

Не са налице сочените от касаторите С. Л. К., Р. Л. В., В. Л. В. и Е. Л. С. основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта, уважаваща иска по чл. 108 ЗС в установителната му част.

В изложението към подадената от същите касационна жалба се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК.

2. Как следва да се обсъдят и преценяват от съда противоречиви свидетелски показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК.

3. За приложението на чл. 79 и чл. 69 ЗС при предаване на владението на недвижим имот приживе от наследодателя на лице, имащо качеството „наследник по закон“ след неговата смърт.

4. За значението на декларирането на имота в данъчната служба като доказателство за намерението на сънаследника да владее имота за себе си.

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с посочената от касаторите – ответници по иска практика на ВКС.

Първите два въпроса не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор, е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и установените с тях факти, и е разгледал доводите и възраженията на страните. Направил е собствени изводи от фактическа и правна страна, обективирани в мотивите към решението. Преценката на свидетелските показания е извършена при спазване изискванията на процесуалния закон и са изложени подробно аргументи в подкрепа на изводите на съда относно кредитирането им. Оплакването за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства, както и за допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 и чл. 172 ГПК представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК (необоснованост на същото и постановяването му при съществени процесуални нарушения), поради което разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Касационната инстанция е оправомощена да осъществява проверка за правилността на атакуваното решение само в случай на допускането му до касационен контрол – в производството по чл. 290-293 ГПК. А несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна не е основание за допускане на касационно обжалване на решението.

Третият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, цитирана в мотивите към въззивното решение, както и с посочената от жалбоподателите практика – решение № 60 от 7. 06. 2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 140 от 23. 03. 2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г., 2 г.о. и решение № 60123 от 16. 11. 2021 г. по гр. д. № 50/2021 г. на ВКС, 2 г.о. Приема се непротиворечиво, че когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 и чл. 68 ЗС и се приема, че имотът се владее за себе си, като при извършването на преценката съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. В тази хипотеза следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Владението може да се придобие неформално със съгласието на предишния собственик. В този смисъл са и изводите на въззивния съд.

Обсъждането на четвъртия въпрос не би повлияло на изхода на делото, тъй като плащането на данък за имота не е единственият факт, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а и мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който плащането на данък за имота, само по себе си, е достатъчно, за да обоснове извод за осъществявано владение на имота. С оглед на горното и съгласно указанията по тълкуване и прилагане на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г., точка 1, четвъртият въпрос не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта уважаваща ревандикационния иск в установителната му част.

Във връзка с касационната жалба на ищците Д. С. В. и В. С. В. настоящият състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното в частта отхвърляща ревандикационния иск в осъдителната му част, по поставените в изложението към касационната жалба въпроси, които се свеждат до питането представлява ли възражението на ответниците по иск по чл. 108 ЗС за придобиване на имота по давност признание за упражнявана от същите фактическа власт върху имота.

Въпросът е решен в противоречие с решение № 199 от 5. 10. 2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, 2 г.о., с което се приема, че оспорването на иска и релевиране на възражение за придобивна давност от ответниците по ревандикационен иск само по себе си съдържа признание на обстоятелството, че същите упражняват фактическа власт върху имота към предявяване на иска.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,