Определение № 45 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 105/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Юробанк България" АД срещу решение № 240 от 17.07.2019г. по в.т.д. № 694/2018г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №436 от 24.07.2018г. по т.д. № 73/18 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от "Юробанк България" АД срещу К. А. М. иск за заплащане на сумата от 64 000 швейцарски франка /CHF/, представляваща част от главница в размер на 83728,76 CHF, дължима на основание Договор за потребителски кредит №HL 34686/13.05.2008г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Касаторът „Юробанк България“ АД поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и е необосновано. Прави оплаквания, че не са му били дадени указания относно необходимостта от доказване на обстоятелството, че обявените за неравноправни клаузи от потребителския договор са индивидуално уговорени. Наред с това твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд не е взел предвид всички приети писмени доказателства. Счита за неправилен извода на съда, че кредитът е предоставен и усвояван в лева, а не в швейцарски франкове. Поддържа, че кредитът е усвоен чрез заверяване на сметката на кредитополучателя със сумата от 76 168 CHF, а фактът, че същият е получил сумата по отпуснатия му кредит впоследствие по друга сметка и в друга валута, е предмет на счетоводна операция във връзка с изразена воля от страна на кредитополучателя. Излага съображения, че доколкото стойността нито на лева, нито на швейцарския франк е константна, а съотношението на курсовите им зависи от множество, непредвидими условия, то следва и че рискът стои в еднаква степен и за двете страни по даден договор за кредит, след като същите са уговорили и разписали съдържанието на подобно облигационно правоотношение. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: 1/"Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?", решен в противоречие с решение №75 от 20.06.2016г. по т. д. № 1608/2015г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №134 от 30.12.2013г. по т. д. №34/2013г. на ВКС, ТК, II т.о, /основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/; 2/ „Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 от ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от тези договори? " решен в противоречие с решение №80 от 08.05.2012г. по гр. д. №1315/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №103 от 06.11.2012г. по т. д. №632/2011г. на ВКС, ТК, I т.о, /основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/, 3/"Усвоена ли е сумата по договор за кредит, уговорен в чуждестранна валута, когато сумата постъпва в лева по сметката на кредитополучателя и след като е уговорен между страните механизмът на усвояване, а именно конкретният размер на получения заем в български лева, конкретен обменен курс "купува" на конкретна валута, конкретен момент на превалутирането на сумата, както и самият механизъм на получаване на сумата?"; 4/ "Как следва да се разбира "индивидуално уговорена клауза", очертаваща основния предмет на договора по смисъла на чл.146 от ЗЗП?" 5/ "Как следва да се разбира престирането на сума, уговорена в чуждестранна валута, по договор за кредит, в равностойността й в български лева, при изразено съгласие за това от страна на кредитополучателя - като счетоводна операция или като престиране на нещо различно от първоначално дължимото /aluid/ ?" 6/ "Приложима ли е защитата при хипотеза на чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП по отношение на сделки с финансови инструменти, чиято цена е свързана с колебанията/ измененията на валутен курс на чуждестранната валута, уговорен конкретно в евро/лева, в частта им, където е уговорен между страните конкретен максимален размер на усвоената от кредитополучателя сума в български лева?"; 7/ "Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които страните са уговорили превалутиране стойността на предоставения кредит в чуждестранна валута при посочен размер в български лева, конкретен курс "купува" за конкретната чуждестранна валута?"; 8/ "Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които страните са уговорили превалутиране стойността на предоставения кредит в чуждестранна валута при посочен размер в български лева, конкретен курс "купува" за конкретната чуждестранна валута?" 9/ "Кога ще е налице основателна причина по смисъла на чл.144 ал.2 т.1 и т.2 ЗЗП, която да изключва неравноправния характер на процесните клаузи?" По отношение на въпросите от т.3 до т.9 включително от изложението касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на практика по тълкуването на посочените норми и с оглед настъпилите в законодателството и обществените условия промени, свързани с присъединяването на Република България към Европейския съюз. Ответникът по касация К. А. М. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че решението на Пловдивски апелативен съд е постановено при стриктно съблюдаване на процесуалния и материалния закон.Счита извода на съда за нищожност на клаузите чл. 6, ал. 2, чл. 20, ал. 2, чл.21 и чл. 22 от Договора за кредит за правилен и законосъобразен предвид представените доказателства, като твърди, че в решението е извършен обстоен анализ на съдържанието на разпоредбите на чл.143 и чл.144 ЗПП, както и на клаузите на процесния договор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни отношения по договор за потребителски кредит № HL34686 от 13.05.2008г., по силата на който „Юробанк И Еф Джи България“ АД, чийто правоприемник е ищецът "Юробанк България" АД, се е задължило да предостави на ответника потребителски кредит, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 90 000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, при следните условия: 1. Равностойността на швейцарски франкове на 4000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита са предвидени за рефинансиране на потребителски кредит към „Райфайзенбанк“ ЕАД; 2. Равностойността на швейцарски франкове на 86 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита се предоставя на кредитополучателя за текущи нужди. Позовавайки се на тълкуването на разпоредбата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, съдържащо се в т.1 от решението на Съда на ЕС по дело С-186/16, въззивният съд е приел, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Изтъкнал е, че такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език, но в конкретния случай, такава яснота липсва. Изложил е съображения, че договорът не съдържа ясни правила за превалутиране на средствата по кредита от лева в швейцарски франка, както при усвояването на кредита, така и при погасяването му. Посочил е, че във връзка с уговореното превалутиране на лева в швейцарски франк и обратно, отделните разпоредби от договора съдържат различни уговорки при определяне на валутния курс, по който следва да се извърши превалутирането, предвиждайки валутни курсове между три различни валути - швейцарски франк – лева, швейцарски франк – евро, или дори по-сложна методика за превалутиране. Така според чл. 2, ал. 4 от договора, курс „продава” на швейцарски франк към евро на Банката се формира от официален курс „купува“ за евро към лева на Банката, разделен на официален курс “продава“ за швейцарски франк към лева на банката за съответния ден. Споделил е изводите на Пловдивския окръжен съд, че с посочените клаузи изцяло в тежест на потребителя– кредитополучател е прехвърлен рискът от повишаване на външната и/или вътрешна стойност на виртуално използваната парична единица на сметката (CHF), макар той да е получил кредита в различна валута – левове, на която реално е потребител. Въззивният съд е счел за неоснователно изразеното във въззивната жалба твърдение, че доколкото валутният риск бил икономическо явление, а не правна конструкция и стойността на валутите, в които се конвертира кредитът не била константна, то рискът бил еднакъв за двете страни, поради което този риск не бил прехвърлен единствено върху кредитополучателя. Предвид изложеното е заключил, че клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 ал. 4, чл. 6, ал. 2, чл. 20, ал. 2, чл.21 и чл. 22 от Договора, с които е уговорено превалутиране на отпуснатия и усвоен кредит, както и на вноските за погасяването му в швейцарски франкове, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, съответно нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП и непораждащи правно действие в отношенията между страните. С оглед на това е приел, че ответникът не дължи връщането на усвоения в български лева кредит в швейцарски франкове и в размер, изчислен по предвидените в неравноправните клаузи механизми и следователно искът за заплащане на остатъка от главницата по кредита в такава валута и в такъв размер, е неоснователен. Счел е за неоснователни поддържаните във въззивната жалба доводи, че въпреки липсата на евентуално искане за присъждане на левовата равностойност на дължимия остатък от главницата по кредита, след като била установена неизправността на кредитополучателя по договора и наличието на предпоставките за предсрочна изискуемост, съдът бил длъжен служебно да присъди тази равностойност. Изтъкнал е, че съдът не би могъл служебно да присъди равностойността в български лева на търсената в чуждестранна главница сума, защото това би означавало да подмени съдържанието на спорното право и предмета на спора. Посочил е, че в случая претендираната сума не е просто валутната равностойност в швейцарски франкове на получения в левове кредит, а задължение, формирано чрез постигнатите от страните по договора сложни уговорки за превалутиране, олихвяване, разсрочено плащане и пр. Посочил е също, че липсват повелителни правила на закона, с които да се заменят нищожните клаузи за превалутиране на дълга и чрез които съдът да определи левовата му равностойност. Поради това е приел за неоснователно изразеното от ищеца становище във въззивната жалба, че съдът е следвало да присъди претендираното вземане в български лева, като размерът на вземането следвало да бъде определен по курса на швейцарския франк към лева към датата на настъпване на падежа и е формирал извода, че предявеният на договорно основание иск за парично вземане в посочения частичен размер и в заявената валута (CHF) е неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е налице селективната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която се позовава касаторът. Съгласно постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се и по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните /решение № 183/21.11.2018 г. по т.д. №542/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 112/28.10.2020 г. по т.д. №2029/2019 г. на ВКС, I т.о./. В този смисъл е и решение №210/09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че само след цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът, като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС. Въпросът по т.4 относно преценката кога е налице индивидуално договаряне на клаузи в потребителски договор, е обуславящ за изхода на спора. По този въпроси обаче не е налице соченото от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №98/25.07.2017г. по т. д. №535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №51/04.04.2016г. по т. д. №504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение №77/22.04.2015г. по гр. д. №4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. В първото решение е даден следния отговор на релевантния правен въпрос: „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл.145, ал.2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146, ал.2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146, ал.1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.“ Съгласно второто и третото решение доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая ответната банка - настоящ касатор. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално. В случая въззивният съд е съобразил цитираната практика на ВКС, като е заключил, че в доказателствена тежест на ответника е да установи,че оспорените клаузи от договора са уговорени индивидуално. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ответникът е имал възможност да изрази становище по съдържанието на договора, включително по спорните клаузи от него и да повлияе на тях. В съответствие с постоянната практика по поставените въпроси съдът не е приравнил подписването на договор за банков кредит от потребителя на индивидуално договаряне на клаузите от същия. Въпросът относно съдържанието на понятието "основателна причина" по смисъла на чл.144 ал.2 т.1 и т.2 ЗЗП не е обуславящ за изводите на въззивния съд. Съставът на Пловдивски апелативен съд не е преценил процесните клаузи от договора за кредит за неравноправни поради това, че позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /основание по чл.143 ал.1 т.10 ЗЗП в редакцията, действала към момента на сключване на договора/, а поради това, че водят до цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и че са съставени по начин, така че не позволяват на нормално осведомения и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да се ориентира в механизмите, по които ще бъде превалутиран кредитът. С оглед на това и въззивният съд не е обсъждал наличието на изключенията по чл.144 ал.2 т.1 и т.2 ЗЗП относими към хипотезата на неравноправност по чл.143 ал.1 т.11 ЗЗП /съответно чл.143 ал.1 т.10 ЗЗП в действалата към момента на сключване на договора редакция преди изменението с ДВ бр.100/2019г./. Касационно обжалване следва да се допусне по правния въпрос относно приложението на критериите на чл.20 ЗЗД. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е формирана практика с цитираните от касатора решения, както и с редица постановени по реда на чл.290 ГПК решения, служебно известни на настоящия състав: решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т.о., решение №54 от 23.07.2010г. по гр. д. №856/2009г. на IV г. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на II т. о. и др. В тях се приема, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Поради наличието на формирана задължителна съдебна практика по поставения въпрос, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, за проверка за съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС. Въпросите под №№ 3,5,6,7 и 8 в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК, касаят проверката на правилността на въззивното решение. Отговорите на същите са относими към преценка на конкретни факти и доказателства, свързани с разкриването на действителните отношения между страните. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени само от тълкуване на разпоредбите на чл.143 и чл.144 ЗПП, а се основават на тълкуване на клаузите на представения по делото договор за банков кредит, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за случая, поради което на същите ще бъде даден отговор с решението по съществото на спора. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2832,45 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд