Определение № 2700 от 22.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2521/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 2315 от 05.05.2025 г., подадена от ищеца Н. Г. К. чрез адвокат К. Б. от АК – Монтана срещу въззивно Решение № 88 от 27.03.2025 г. по в.гр.д.№ 516/2024 г. на Окръжен съд – Монтана. Ответникът по касация К. А. П., представляван от адвокат Л. А. от АК-Монтана е депозирал отговор, с който възразява, че отсъства основание за допускане на обжалването, а също така жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 242 от 19.08.2024 г. по гр.д.№ 1622/2022 г. на Районен съд - Лом в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Н. Г. К. срещу К. А. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – непрекъснато давностно владение, продължило повече от 10 години на процесния недвижим имот – поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [община], област М., с адрес на поземления имот [населено място], местност „С.“, с площ 1 772 кв.м., при посочени съседи, и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на така описания имот. Въззивният съд е приел, че е налице идентичност между претендирания от ищеца имот и този, за който ответникът притежава констативен нотариален акт. Доколкото ищецът твърди, че е станал собственик на основание упражнявано от него давностно владение, то е ирелевантно, че във времето преди това владение имотът се е ползвал от неговия баща. Ищецът не се позовава на придобивно основание, на което баща му да е станал собственик на процесния имот, нито твърди, че същият е придобит от него по наследство. По тази причина представените към исковата молба и приети от съда заверени копия от Решение № 700 от 28.07.1989 г. на Общински народен съвет - Лом и Протокол от 17.08.1988 г., и представеното с отговора и Решение № Ф01 от 08.01.2001 г. на Поземлена комисия - гр. Лом, имат отношение единствено към обстоятелството, предвид различието в начина на обозначаване на процесния имот във всички тях, дали претендираният като владян от него имот е този, за който ответникът има издаден констативен нотариален акт. На този въпрос е даден положителен отговор в заключението по основната съдебно-техническа експертиза и по допълнителната съдебно-техническа експертиза. С Решение № Ф01 от 08.01.2001 г. за възстановяване правото на собственост на земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници на Поземлена комисия-гр. Лом. процесният имот, е възстановен на наследниците на С. П. К., т.е. на трети за страните по делото лица. На 03.06.2021 г. К. А. П. е признат за собственик на основание давностно владение с Нотариален акт по обстоятелствена проверка № 102, том ІІІ, рег.№ 1748, н.д.№ 234/2021 г. от 03.06.2021 г. на нотариус с рег.№ 749 на Нотариалната камара. Въззивния съд е посочил, че за да е основателен предявеният от ищеца ревандикационен иск е необходимо доказване на наличието на три кумулативно установени от закона предпоставки, а именно: че е собственик на процесния имот на основание десетгодишно давностно владение, ответникът да владее имота и това владение да е без правно основание. По делото са разпитани по трима свидетели, посочени от всяка от страните поотделно. Проведена е и очна ставка. Анализирани са показанията на двете групи свидетели за установяване на владението върху имота, упражнявано от ищеца, съответно от ответника. Конкретно за факта на владението показанията си противоречат. След извършен анализ и съпоставка помежду им и с останалите събрани по делото и относими доказателства, при преценка на достоверността им, въззивният съд е възприел като обективни показанията на ангажираните от ответника свидетели. Мотивите на въззивния акт обективират детайлно и задълбочено обсъждане на посочените доказателства. Прието е, че ищецът не е доказал, че е собственик на процесния имот, въз основа на заявеното правно основание - давностно владение. Легитимиращият ефект на констативния нотариален акт, издаден в полза на ответника, не е успешно оборен от ищеца, поради което и същият е бъде зачетен от съда. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и с цялото им съдържание и в съвкупност при отчитане на наличие или липса на противоречия всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение ?“ – с довод, че е налице противоречие с практиката на ВКС: Решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр.д.№ 1062/2021 г. на ВКС, І г.о., Решение № 17 от 23.07.2014 г. по търг.д.№ 811/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 51 от 29.06.2020 г. по търг.д.№ 613/2019 г. на ВКС, І т.о., Решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 811/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 183 от 16.11.2017 г. по търг.д.№ 2624/2016 г. на ВКС, ІІ т.о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения в изложението въпрос. Въпросът е свързан с приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и касае задължението на въззивния съд, като инстанция, разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи. В съответствие с така установената практика на ВКС, в случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Разгледал е всички доводи и възражения на страните. Подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания помежду им и с приетите писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза; изложил е мотиви относно това кои кредитира и по какви съображения. При носена от ищеца тежест да проведе пълно и главно доказване, че са осъществени елементите от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, ангажираните от него гласни доказателства не постигат този резултат, а същевременно ответникът, който в съответствие с разясненията по Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК се ползва от легитимиращото действие на издадения в негова полза констативен нотариален акт, е провел успешно насрещно доказване. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, по принцип касаторът дължи да възмезди ответника за направените разноски за защитата пред касационната инстанция. В случая обаче заявеното с отговора на жалбата искане за присъждането на такива не е подкрепено с доказателства, поради което следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия