Определение № 4199 от 17.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3762/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. В., чрез процесуалния си представител адв.Н. В. от АК – [населено място], срещу решение №395/16.07.2025г. по в.гр.д.№99/2025г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 170/20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 397/2023 г. по описа на РС-Своге, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от М. Н. В., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], против А. А. В., ЕГН [ЕГН], Б. В. В., ЕГН [ЕГН] и А. В. В., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес: [населено място], [улица], искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от УПИ - парцел ***, от кв. ***от ПУП, одобрен със Заповед № 0- 36/20.10.1976 г. на ОНС-София Регулационен план на [населено място], общ. Своге, обл. Софийска, изменен с ПУП-ПР, съгласно Заповед № 896/15.09.2009 г. на Кмета на Община Своге за изменение частично по имотни граници на имот пл. № ***, и от построените в него масивна едноетажна сграда-работилница със ЗП от 128 кв.м. и масивна едноетажна сграда-гараж със ЗП от 38 кв.м., като площта на УПИ е 1220 кв.м., с неуредени сметките за придобиване по регулация за имот от 14 кв.м. в УПИ ***. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Моли същото да бъде отменено и постановено друго по същество, с което да бъде уважен предявения от касатора иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.Поставени са следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения на страните поотделно и в тяхната съвкупност; Навеждат се доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№1/2000г. на ОСГК, решение №425/09.07.2025г. по гр.д.№2434/2023г. на ВКС, ІІ г.о., решение №162/26.06.2025г. по т.д.№1290/2023г. на ВКС, ІІ т.о. и др. 2/Извършването на подобрения в съсобствен имот от лице, упражняващо самостоятелно фактическа власт върху имота без да се съобразява с правата на останалите съсобственици, приема ли се, че това лице владее целия имот изключително за себе си; Въззивното решение противоречи на ППВС№6/1974г. 3/В кои действия се изразява манифестирането на цялостно владение на имота като свой; 4/Разгледани в съвкупност декларирането имота като изключителна собственост на претендиращия владение върху целия имот, грижата за него единствено от него, поддръжката му, застрояването му, фактът, че единствено той е имал ключ и достъп до този имот, живял е в него със семейството си самостоятелно 2003г. или през последните 20 години и знанието на външни лица, в това число и на бивш кмет на населеното място, че този имот е изключителна негова собственост, както и липсата на каквито и да било възражения от страна на другия сънаследник спрямо неговия брат да владее, застрои и поддържа имота, както и да му е възпрепятстван достъпа до имота, изразяващо се в липсата на ключ за него и достъп по всяко време и по негово желание, представляват ли явно манифестиране на ищеца на своенето му на имота като владелец, а не като държател; 5/Манифестирането на своенето на имота като владелец на целия имот включва ли задължение владелецът да преустанови всякакви контакти с неговите роднини сънаследници, в това число и комуникация на територията на процесния имот и подаряването на плодове от дърветата, растящи в имота, за да се приеме, че той манифестира, че владее като собственик изцяло. По отношение на последните три въпроса касаторът счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което е основание за допускането му до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. Ответниците по касация А. В., Б. В. и А. В., чрез процесуалния си представител адв.М. И. от САК, са депозирали отговор, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което я е възприел изцяло и препратил към нея на основание чл.272 от ГПК, като е счел, че не е необходимо същата да се преповтаря и във въззивното решение. Прието е по делото, че в конкретният случай ищецът е бил държател на идеалните части на своя брат В. В. приживе и след неговата смърт съответно на идеалните части на ответниците. а да е налице надлежно владение М. В. следва да установи, че е извършил превръщане на държането във владение,което следва да стане с конкретни действия на отричане правата на останалите сънаследници върху имота, които да са им станали достояние.За такива действия са приети: отказът на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота; доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза; ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници, каквито действия в случая не са били установени.Декларирането на имота в данъчните служби на свое име, не представлява действие на отричане на техните права.Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, също не са такива действия, с оглед поддържаното във въззивната жалба, че последният е заплащал данъци за процесния имот, като са представени и писмени доказателства в този смисъл, а именно справка от Община Своге.Не могат да обосноват превръщане на държането във владение и действията по извършването на ремонти дейности.Действията, извършени от един от съсобствениците, изразяващи се в обработване на имота, прибиране на плодовете от същия, грижа за поддържането му, не винаги следва да се приемат като действия на своене и манифестиране на отношение към имота като свой. Въззивният съд е отчел, че ищецът се позовава на придобивна давност, датираща още от 1983г., когато собственици на имота са били неговите родители.Баща му Н. В. А. е починал на 13.01.1983г. и оставил наследници съпругата си Б. М. А., починала на 30.07.2003 г. и двама сина - ищецът М. Н. В. и В. Н. В..През този период не се установява ищецът да е демонстрирал явно намерението си за своене на 1/2 ид. ч. от имота.По делото не се установи ищецът да е отблъснал владението на брат си В. В. като съсобственик на процесния имот, да е извършил действия, с които е престанал да държи идеални части от вещта за другия съсобственик и да са започнал да държи за себе си с намерение да го свои, като тези действия да са доведени до знанието на брат му.От показанията на всички разпитани по делото свидетели е видно, че до 2020 г. страните са били в добри отношения. От показанията на св. Ц. Ц., които съдът кредитира като логични и достоверни се установява, че В. В. посещавал наследствения си имот в [населено място], находящ се до р. И., като целта била да се увери, че имотът е наред. През есента В. В. посещавал имота, за да бере плодните дървета. Преди да почине В. отношенията с брат му се влошили, като дори си купил електрошок, за да се отбранява.Въз основа на това въззивният съд е приел, че ищецът не е отблъснал по какъвто и да е начин владението на другия наследник, тъй като не са установени конкретни действия на отричане на правата му върху имота.От показанията на св. Б. П. също не се установява, че ищецът е извършил такива действия.Според свидетеля, М. живее в имота много отдавна. В имота имало дърводелска работилница, имотът е ограден с ограда и се заключва. Т.е. по делото не се установи ищецът М. В. да е отблъснал владението приживе на В. В. като съсобственик на процесния имот, да е извършил действия, с които е престанал да държи идеални части от вещта за другия съсобственик и да е започнал да държи за себе си с намерение да я свои, като тези действия да са доведени до знанието на брат му.От показанията на св. Н. В. /син на М. В./ се установява, че баща му и чичо му до последно не могли да се разделят наследствените имоти, вкл. и неразделена част от къща в [населено място]. Въз основа на горното е прието, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд се е съобразил с тази практика, което е основание да не се допуска касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос. Въз основа на анализ на представените по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищецът и наследодателя на ответниците, които са братя са придобили по наследяване по 1/2 ид. от процесния имот.Прието е още, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не се установява, че ищецът е отблъснал владението на брат си В. В. като съсобственик на процесния имот, които действия да са доведени до неговото знание.Отношенията между двамата били добри до 2020г., като до този момент ищецът не е препятствал достъпът на своя брат до наследствения имот.Разрив в отношенията им настъпил малко преди В. да почине, когато неговия брат започнал да отправя заплахи към него и да не го допуска в имота.Последният е починал през 2022г., а исковата молба е постъпила в съда през 2023г.Изложени са съображения и относно наведения довод, че ищецът е установил владение върху имота приживе на своите родители, който при преценка на събраните по делото доказателства, е приет за неоснователен. Не следва да се допуска касационно обжалване по втория поставен в изложението въпрос, тъй като изводите на въззивния съд не са формирани в отклонение на мотивите към т.1 от ППВС№6/1974г., в които е прието, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си.Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец.Въззивният съд се е съобразил с посочения тълкувателен акт, както и с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, като е приел, че липсва промяна в намерението на единия от съсобствениците, който е започнал да владее частта на другия, а е налице съвладение на имота.В случая основанието, на което съсобственикът М.В. е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на своя брат, което го прави държател на неговите идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 от ЗС .След преценка на всички събрани по делото доказателства е прието, че ищецът не е установил по явен и недвусмислен начин отричане владението на другия съсобственик до 2020г. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен въпрос, тъй като същият е поставен общо.Според мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото. Не следва да се допуска касационно обжалване по четвъртия и петия въпрос, тъй като те не са правни, а фактически въпроси.Цитираното по-горе тълкувателно решение задължава касатора да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Не се установява въззивното решение да страда от такъв порок. Ответниците по касация са направили искане за присъждане на разноски в касационното производство, но не са представили доказателства, че такива в действителност са били направени, поради което и такива не следва да бъдат присъждани. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение