Определение № 4649 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 13033/16.06.2026 г. по в.ч.гр.д. № 4244/2026 г., с което Софийски градски съд е потвърдил разпореждане № 10232/13.03.2026 г. (неточно именувано „определение“) за връщане на исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 21320/2023 г. на Софийския районен съд, на основание чл. 130 ГПК, вр. чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Определението се обжалва от Е. Д. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси, които допълнени и уточнени съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния: Обхваща ли задължението на съда по чл. 101 ГПК даване на указания при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от нарушаване на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС по приключено дело, ищецът да предприеме действия за осъществяване на специалната предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, когато към предявяването на иска заявление не е подадено и срокът по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ не е изтекъл, и подлежи ли производството на спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до изчерпване/приключване на процедурата по глава трета „а“ ЗСВ? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 274, ал. 3, т. 1, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. Ответникът Софийският апелативен съд възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Гр. д. № 21320/2023 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба от 25.04.2023 г. на Е. М. за сумата 20 000.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС на разглеждане и решаване в разумен срок по вчнд № 1179/2022 г. на Софийски апелативен съд, приключило с необжалваемо окончателно определение № 85/27.01.2023 г. С разпореждане № 10232/13.03.2026 г. Софийският районен съд е върнал исковата молба на основание чл. 130 ГПК. Приел е, че чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ предвижда специални условия за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото ищецът го основава на твърденията за нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС по приключено производство: 1) изчерпана процедура по глава трета „а“ ЗСВ и 2) непостигнато споразумение по нея. Намерил е, че специалните условия по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не са осъществени, тъй като в границите на срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, изтекъл на 27.07.2023 г., ищецът не е подал заявление министърът на правосъдието да му определи обезщетение за забавеното правосъдие по реда в глава трета „а“ ЗСВ. Ищецът/сега касатор обжалва разпореждането по чл. 130 ГПК и въззивният съд го е потвърдил, констатирайки също че искът е недопустим поради неспазените изисквания по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Повдигнатите въпроси касаторът обосновава с тезата, развита с оплакванията в частната касационна жалба, че когато искът по чл. 2б ЗОДОВ е предявен преди да изтече срокът по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, в случая – исковата молба е подадена на 25.04.2023 г., съдът е длъжен да укаже на ищеца за възможността да подаде заявление до министъра на правосъдието за определяне на обезщетение по реда на глава трета „а“ ЗСВ, и при представени доказателства, че е подал заявлението до изтичане на 6-месечния срок, съдът е длъжен да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Касаторът счита, че неизпълнението на тези задължения на първостепенния съд, които според него са служебни, извеждат незаконосъобразност на разпореждането по чл. 130 ГПК, макар да е постановено след срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, в случая – на 13.03.2026 г., и е незаконосъобразно определението, с което въззивният съд го е потвърдил. Повдигнатите въпроси не са обуславящи, тъй като въззивният съд не е обсъждал задължение по чл. 101 ГПК нито приложимостта на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а е приел директно, че с изтичането на срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ при неподаденото заявление изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не са спазени и разпореждането по чл. 130 ГПК е правилно. В своята практика Върховният касационен съд приема, че с чл. 2б от ЗОДОВ (обн. ДВ бр. 98/2012 г.) се създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие. Разпоредбата предвижда вътрешноправно средство за защита – деликтен състав на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ може да се търси само при специалните условия и ред в ЗОДОВ. В случаите на предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от бавно правосъдие по приключени съдебни производства чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ изисква да са налице и следните специални условия за допустимост: 1) изчерпана административна процедура по реда на глава трета „а” ЗСВ и 2) непостигнато споразумение по нея. В множество свои определения по чл. 274, ал. 3 ГПК и решения по чл. 290 ГПК Върховният касационен съд разяснява, че административната процедура по реда на глава трета „а“ ГПК е изчерпана и по нея няма постигнато споразумение, когато министърът на правосъдието е издал акт, с който: 1) отказва да разгледа заявлението поради пропуснат срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ или поради вече получено обезщетение за нарушението, или 2) отхвърля заявлението като неоснователно, или 3) установява условията на вземането за обезщетение от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС по приключеното съдебно производство и определя неговия размер, но увреденото лице не е получило обезщетението. Приема се, че неподаването на заявлението по реда на глава трета „а“ ЗСВ в рамките на 6-месечния срок също извежда недопустимост на иска. Въззивното определение е съобразено с тази практика, но допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, тъй като по повдигнатите въпроси липсва практика на Върховния касационен съд и те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тях настоящият състав приема, че задължението на съда по чл. 101 ГПК да съдейства на ищеца при нередовно извършено процесуално действие не включва задължение да му укаже да предприеме действия извън висящото съдебно производство, чрез които тепърва да осъществи специалните условия по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ за допустимост на иска по чл. 2б ДОДОВ за вредите от бавно правосъдие по приключеното дело. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ е несъотносима към изискванията за редовност на исковата молба – те са в чл. 127, ал. 1 ГПК, а предвижда самостоятелна специална предпоставка за допустимост на такъв иск по чл. 2б ЗОДОВ. Самият закон установява необходимата последователност на административното и исковото производство: първо трябва да бъде изчерпана процедурата по глава трета „а“ ЗСВ без постигнато споразумение по нея и едва след това искът може да бъде предявен. При предявяването на иска преди изчерпване на административната процедура не е налице нередовно извършено процесуално действие, за което съдът дължи да подпомогне ищеца да поправи. Липсва предварително изискуемата от чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното производство. Служебното задължение на съда да следи за наличието на абсолютните процесуални предпоставки, сред които е и специалната по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, не е равнозначно на задължение съдът да съдейства за тяхното осъществяване. Спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предполага допустимо образувано исково производство, решаването на което зависи от разрешаването на преюдициален въпрос по друго висящо дело пред съд. Процедурата по глава трета а ЗСВ не е "дело в същия или в друг съд“ – изискване по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, нито резултатът по административната процедура разрешава преюдициално правоотношение, от което да зависи решаването на спора по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Изчерпването й без споразумение е процесуалното условие, което трябва да е настъпило, за да бъде допустимо производството по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Не е налице и отношение на обусловеност между две висящи производства – другото изискване по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а установена от закона последователност между предварителната административна процедура и последващата съдебна защита. По изложените съображения настоящият състав приема, че съдът не е длъжен по реда на чл. 101 ГПК да указва на ищеца по предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ да предприема действия за осъществяване на специалната предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, когато към предявяването на иска заявление до министъра на правосъдието не е подадено и срокът по чл. 60а, ал. 4 ГПК не е изтекъл. Изчерпването на административната процедура по глава трета „а“ ЗСВ без постигнато споразумение трябва да предхожда предявяването на иска. Когато тази абсолютна процесуална предпоставка не е осъществена, исковото производство не подлежи на спиране съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до евентуалното й осъществяване, а е недопустимо съгласно чл. 130 ГПК, вр. чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Въззивното определение е съобразено с този отговор. Въззивният съд не е дължал и не е излагал мотиви за служебни задължения на първостепенния съд, каквито от закона не произтичат. Правилна е неговата преценка, че когато към момента на предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от бавно правосъдие по приключеното вчнд № 1179/2022 г. на Софийски апелативен съд специалните изисквания на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не са налице, а след изтеклия срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ са и неосъществими, искът е недопустим и исковата молба подлежи на връщане, съгласно чл. 130 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на касатора следва да се постави сумата 50.00 евро – юрисконсултско възнаграждение за отговора на частната касационна жалба. При тези мотиви, Върховният касационен съд