Определение № 60255 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1992/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от С. Й. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Дедова против въззивно определение № 263926 от 6.11.2021г. по в.ч.гр.д. № 10275 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 184489 от 25.08.2020г. по гр.д. № 30850/2020г. на СРС за прекратяване на производството по делото на основание чл.299, ал.2 ГПК. Счита обжалвания акт за неправилен, постановен в противоречие със закона, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Към жалбата прилага изложение, изискуемо с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК, в което се позовава на всички специални основания за допустимост по чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по следния поставен въпрос: При наличие на правно основание за заплащане на обезщетение, което се ползва със сила на присъдено нещо, може ли да се заведе отделен иск за доказване размера на обезщетението? Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД гр.София, представлявано от управителя С., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че поставеният въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, защото е общ, непълен и не е обуславящ за изводите на съда. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 675лв., реалното извършване на които установява с договор за правна защита и съдействие от 18.05.2021г., в който сумата е отразена като внесена. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса както на годно общо основание за допустимост, така и на които и да е от всички релевирани от жалбоподателя специални основания за допустимост. Съображенията: В случая СРС е прекратил производството по делото, защото е предявен иск, по който вече е налице произнасяне с влязъл в сила съдебен акт Въззивният СГС, със сега обжалваното определение, е потвърдил определението на СРС, като е посочил че след като страните по гр.д.№ 30850/2020г. на СРС, приключило с решение,с което е бил отхвърлен идентичен на сега предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение от 6 895.64лв. за неизползван платен годишен отпуск за 2016г., са едни и същи, съгласно чл.298, ал.2 ГПК те са обвързани от силата на присъдено на постановеното решение и повторното му предявяване е недопустимо. При тези данни, поставеният от жалбопадателя въпрос не е от значение за изхода на спора, не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. В случая не е от значение правното основание за заплащане на обезщетение, във връзка с което се поставя въпроса, нито дали са налице доказателства за основателността на иска или не, а релевантният факт е наличието на влязъл в сила акт, с който същият спор, между същите страни вече е разрешен. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 675лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение