Определение № 234 от 23.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1085/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 2252/28.V.2020 г. на П. Я. Я. и З. Й.. Д – двамата от [населено място], подадена чрез общия им процесуален представител по пълномощие от АК-Варна против онази част от определение № 248 на Варненския апелативен съд, ТК, от 15.V.2020 г., постановено по т. дело № 120/2020 г., с която е било отменено определение № 4389/11.ХІІ.2019 г. на ОС-Варна по т. д. № 1821/2018 г. досежно осъждането на „Юробанк България” АД- София – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата – да заплати на адвоката М. Хр. Д. от АК-Варна, в качеството му на процесуален представител на настоящите двама частни касатори, „общо сумата за разликата над 76.56 лв. до сумата от 484.оо лева”, т.е. разлика в размер на 407.44 лв. Оплакванията на двамата частни касатори са за необоснованост и постановяване на определението на въззивния съд в атакуваната му отменителна част в нарушение на материалния закон, поради което те претендират чрез общия техен процесуален представител от АК-Варна отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция, с който да бъдело допълнено постановеното решени по т.д. № 1821/2018 г. по описа на ОС-Варна в частта му за разноските посредством присъждане на В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата съвместна частна касационна жалба подателите й П. Я. и З. Д обосновават приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност” на определението на въззивния съд в атакуваната негова отменителна част, още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 4 определения на състави от неговите гражданска и търговска колегии (Опр. № 145/5.V.2020 г. на ІV-то го. по ч. гр. дело № 4642/2019 г.; Опр. № 178/5.ІІІ.2019 г. на ІV-то г. о. по ч. гр. дело № 3320/2018 г.; Опр. № 267/11.ХІІ.2018 г. на І-во т.о. по т. д. № 860/2018 г.; Опр. № 360/30.VІІ.2018 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 1807/2018 г.) по следния правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело: „Когато по гражданско дело са предявени два или повече иска, как следва да се определи дължимото минимално адвокатско възнаграждение за защита по тях – за всеки един от исковете поотделно или общо върху сбора на всички искове?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България” АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на определението на въззивния съд в атакуваната негова отменителна част. Инвокират се доводи, че не е налице приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото първото от цитираните в изложението на двамата части касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата им 4 определения на състтави от ГК и ТК на ВКС въобще не разглежда хипотезата на пропорция между уважена и неуважена част от иска, второто се отнасяло до определяне размера на адвокатски хонорар по наказателно дело, т.е. по други /специални/ правила на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г., но при съблюдаване на същото математическо правило за определяне на пропорцията между дължим адвокатски хонорар и неуважена част от исковата претенция. Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна частна касационна жалба на П. Я. и З. Й.. Добрева от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: С тълкувателно решение №1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС е приело, че определението по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) следва да се третира като подлежащо на касационен контрол, тъй като по своята същност тази акт за изменение на решението в частта за разноските разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. Понастоящем тази хипотеза е възприета от законодателя в текста на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и е относима към касационното обжалване на определенията в хипотеза, в която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първостепенния съд по чл. 248 ГПК. Посоченото разяснение обуславя касационния характер на настоящето частно производство. За да отмени частично първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК и да намали дължимото на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата възнаграждение в полза на процесуалния представител на настоящите двамата касатори от 484.оо лева на 76.56 лева, въззивната инстанция е могла да констатира, че в разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от относимата към случая Наредба № 1/9.VІІ.2004 г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се използва израза: „...защита и съдействие по дела с определен интерес...”, Въз основа на тази констатация решаващият правен извод на Варненския апелативен съд е, че интересът не е по конкретен иск, а се формира от сбора на предавените оценяеми искове. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на същия съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че единственият формулиран от двамата частни касатори в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им частна жалба правен въпрос има естеството на такъв, отнасящ се изцяло до правилността на постановеното от въззивната инстанция определение в атакуваната негова отменителна част. Този недостатък се проявява и в несъответствието между същия правен въпрос и всеки един от онези въпроси, които са били обуславящи за изхода на всяко от 4-те частни дела, по които състави от ГК и ТК на ВКС са постановили цитираните в това изложение определения. Ето защо, основателни се явяват възраженията на представителя на ответната по касация кредитна институция досежно първите два съдебни акта, а по отношение на Опр № 267/11.ХІІ.2018 г. на І-во т.о. по т.д.№ 860/2018 г. може да се констатира, че то се отнася както до преклудиране на възражението за прекомерност на съответното адвокатско възнаграждение, така и до разпределяне на разноските пропорционално между касаторите /а не между страните по спора, както това е в настоящия случай/. Докато последното от същата поредица определения, а именно Опр. № 360/30.VІІ.2018 г. на І-во т. о., постановено по ч. т. дело № 1807/2018 г., касае съединяването между оценяем и неоценяем иск, която хипотеза обаче, е различна от настоящата на обективно кумулативно съединяване на два оценяеми иска. В заключение, в атакуваната негова отменителна част определението на въззивния съд не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимата към разрешаване на случая процесуалноправна норма да е била приложена в нейния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Варненският апелативен съд да се е произнесъл по съществото на искането въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение