Определение № 2606 от 17.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 609/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АКУЛИТЕ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], чрез синдика М. В., срещу въззивно решение № 59 от 06.10.2025 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 98 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 239 от 28.03.2025 г., постановено от Окръжен съд - Бургас по гр.д. № 578 по описа на съда за 2023 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] и „Ти Ай Груп“ ООД, ЕИК:[ЕИК], искове за осъждане на ответника „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД да заплати на ищеца сума в размер на 560 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно използване на собствените на ищеца недвижимости - масивна бетонова ограда, три пълноразмерни футболни терена, от които два с естествено тревно покритие и един с изкуствено тревно покритие, и един малък тренировъчен терен с изкуствено тревно покритие, находящи се в поземлен имот с идентификатор 07079.1.1399, за периода 12.02.2018 г. - 12.04.2019 г., както и за осъждане на ответника „Ти Ай Груп“ ООД да заплати на ищеца сума в размер на 1 840 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно използване на същите недвижими обекти за периода 12.04.2019 г. - 12.02.2023 г., ведно със законна лихва за забавено плащане на двете главници, считано от подаване на исковата молба - 22.03.2023 г., до окончателното им изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, очевидна неправилност и неправилност на обжалвания съдебен акт, последната - поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Приел е, че процесните игрища не са самостоятелни обекти на правото на собственост и не могат да бъдат транслирани отделно от земята, върху която са изградени. Този извод на Апелативен съд – Бургас, според касатора, противоречи на възприетото в практиката на ВКС и в настоящия случай е довело до разглеждането на непредявен иск досежно вида вещ, за която се търси обезщетение. Посочва се, че ищецът е очертал пределите на търсената защита, като е претендирал обезщетение за ползване на описаните вещи, търсената защита се състои в искане за присъждане на обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР върху УПИ с идентификатор 07079.1.1399, така че същото да представлява четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, разделени и оградени с бетонна ограда и това всъщност са вещите, придаващи специален статут и предназначение на УПИ, а именно - спортна база. Настоява се, че въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, която приема, че: „Спортен комплекс..., който съдържа отделни недвижими вещи (трайно прикрепени към земята вещи) и представлява отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ, какъвто може да бъде и игрище за колективни спортове и корт за тенис, може да бъде отделен обект на правото на собственост по смисъла на ЗС.“ (Решение № 48 от 30.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4053/2015 г., I г.о., ГК, докладчик съдията В. Й.). Следователно, според касатора, съдът е постановил недопустимо решение в нарушение на принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. Твърди се по-натам, че въззивният съд е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционното решение, като липсва самостоятелно произнасяне по всички твърдения на „АКУЛИТЕ“ ЕООД и на възраженията, направени във ВЖ, което е довело до произнасяне с неправилно и необосновано решение. Излага се също, че за да потвърди първоинстанционния съдебен акт, Апелативен съд - Бургас порочно е приел, че установеното от събраните доказателства и извършената експертиза по делото, а именно - че ,,процесните игрища не са били индивидуализирани с кадастрални идентификатори позволява формиране на извод, че същите не са самостоятелни обекти на правото на собственост“. Според касатора този извод е неправилен и съдът е достигнал до него в разрез със събраните по делото доказателства, в какъвто смисъл се излагат подробни оплаквания. По-натам се сочи, че въззивният съд не е преценил по никакъв начин извършените в хода на първоинстанционното дело експертизи, а е формирал изводи, които са икономически издържани, но са нерелевантни за спорното право и не отразяват в цялост всички събрани по делото доказателства. Оспорват се, като неправилни, констатациите на въззивния съд в насока на това, че процесните открити обекти по смисъла на ЗУТ не могат да притежават качеството самостоятелен обект, което заключение, според касатора, е обосновано единствено с факта, че обектите не притежават идентификатор, като съдът не е съобразил представените по делото и описани в жалбата, други доказателства в уверение на противното. Сочи се в допълнение, че съдът неправилно е извел, че за да е налице годен обект на право на собственост, е необходимо построеното да притежава Акт 16, който извод, според касатора категорично противоречи на закона, предвиждащ, че обект може да бъде предмет на прехвърлителна сделка след завършването му в груб строеж, а по аналогия правото на собственост върху обект възниква именно с Акт за приемане на конструкцията, какъвто съгласно експертната оценка е установено, че е издаден. Предвид това, според касатора, процесните обекти е следвало да бъдат преценени от въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 110 ЗС, която предвижда, че като недвижима вещ освен земята, растенията, сградите и другите постройки, е определено всичко друго, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Сочи се и, че е теоретично вярно приетото от съда по отношение на процесната масивна ограда в обекта - че е „съоръжение, използвано за отграничаване на съседни поземлени имоти и същата се изгражда по границите между имотите. Тя не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а допълващо застрояване“, но според касатора, в конкретния случай съдът не е съобразил, че предназначението на същата е да отделя процесните игрища, а не да разделя два съседни имота, с оглед на което тя се явява принадлежност към откритите обекти и обслужва единствено тях. В допълнение се излага, че съдът неправилно е преценил характера на оградата, като я е определил като „ажурна ограда от сглобяеми панели, с плътна стоманобетонна основа“, докато от всички представени доказателства и изготвената съдебно-техническа експертиза е видно, че тя представлява бетонна ограда с плътна част 0,60 м и ажурна част с оградни пана, разработени на база на система NYLDFORD на BEKART, както и че видно от строителните книжа и експертизите, подземната част на оградата представлява специален заустен фундамент, в който е разположена дренажна система. Иска се отмяна на въззивното решение и връщането на делото на въззивния съд със задължителни указания за новото му разглеждане и произнасяне по предявения иск, а в случай, че касационният състав прецени, че не са налице основания за връщане на делото – да бъде разгледан спора по същество и да бъдат уважени предявените искове, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК. По чл, 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: Твърди се произнасяне в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС по въпросите: Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. ВКС - т. 2, решение № 7 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/2011 г., Второ г.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/1985 г., и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК: решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, П т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о. и решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. Следва ли съдът да изследва как са индивидуализирани обектите в издадено от съдебен изпълнител постановление за възлагане и проявява ли се вещно-транслативният ефект върху неиндивидуализираните в него обекти, находящи се в поземлен имот, придобит чрез постановлението? – противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2015 г., ОСГК, решение № 124 от 29.11.2017 г. по гр.д. № 3343/2015 г., ГК, I г.о. на ВКС, решение № 571 от 25.01.2019 г. по в.гр.д. № 1907/2016 г. на Софийски градски съд, решение № 5981 от 20.09.2018 г. до в.гр.д. 4848/2016 г. на Софийски градски съд. Представлява ли игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ и може ли да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността? – противоречие с решение № 48 от 30.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4053/2015 г., I г.о., ГК. По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: Представлява ли игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б. „а“ от ЗУТ и може ли да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността? Ако приемем, че игрището за колективен спорт, находящо се в спортен комплекс, съдържащ отделни трайно прикрепени към земята вещи, отделен обект по смисъла на § 5, т. 39 и т. 68, б, „а“ от ЗУТ може да бъде годен обект на правото на собственост по смисъла на Закона за собствеността, то правото на собственост върху игрището за колективен спорт може ли да бъде отделено от правото на собственост върху поземления имот, когато същият е придобит на основание постановление за възлагане, но игрището за колективен спорт се явява неиндивидуализиран обект, находящ се в поземлен имот, придобит чрез постановлението? Твърди се вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт, като се възпроизвеждат релевираните в касационната жалба оплаквания в изложената насока на това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. В изложения смисъл касаторът счита, че съдът в противоречие с основните правила на ГПК и при допускане на съществени процесуални нарушения, е достигнал до очевидно порочни изводи и е отхвърлил исковите претенции, като се е произнесъл извън очертаните от ищеца предели на търсената защита. Според касатора видно е, че ищецът е претендирал обезщетение за ползване на вещи - четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, и бетонна ограда, като търсената защита се състои в искане за присъждане на обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР върху УПИ с идентификатор 07079.1.1399, така че същото да представлява четири футболни терена, от които три пълноразмерни и един малък тренировъчен терен, разделени и оградени с бетонна ограда. Настоява се, че вместо да се произнесе по направеното искане за обезщетение за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР, съдът се е произнесъл по отношение на обезщетение за ползване на поземления имот, какъвто иск не е предявен. Предвид това, според касатора, съдът е постановил недопустимо решение в нарушение на принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита, противно на задължителната съдебна практика, обективирана в т. 9 на ППВС № 1/85 г., възпроизведено и в ТР № 1/2001 г, на ОСГТК на ВКС. Заявява се и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, обосновавана с това, че съдът неправилно е извел, че за да е налице годен обект на право на собственост е необходимо построеното да притежава Акт 16. Според касатора този извод категорично противоречи на закона, който предвижда, че обект може да бъде предмет на прехвърлителна сделка след завършването му в груб строеж, а по аналогия правото на собственост върху обект възниква именно с Акт за приемане на конструкцията. Сочи се, че процесните обекти е следвало да бъдат преценени от въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 110 ЗС, която предвижда, че като недвижима вещ освен земята, растенията, сградите и другите постройки, е определено всичко друго, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Настоява се, че въззивното решение следва да бъде квалифицирано като очевидно неправилно, доколкото е постановено при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Ответниците по касация намират, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. За да постанови решението си въззивният съд е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че: Пренесен за разглеждане пред апелативната инстанция е спорът по предявени пред първоинстанционния Окръжен съд – Бургас, субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и искания с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира се сумата от 560 000 лв. от първия, респективно 1 840 000 лв. от втория ответник, представляващи обезщетение за ползване без основание на недвижими имоти, собственост на претендиращия, индивидуализирани като масивна бетонова ограда и три пълноразмерни футболни терена, от които два с естествено тревно покритие и един с изкуствено тревно покритие, за визираните в исковата молба периоди. Излагайки принципни съображения за това, кога иск като процесния – по чл. 59 от ЗЗД би бил основателен, въззивният състав е конкретизирал, че в случая въззивникът /ищец/ следва да докаже на първо място съществуването в неговия патримониум на правото на собственост върху процесните недвижимости, върху които се твърди въззиваемите дружества неоснователно да са установили ползване, лишавайки го от възможност сам да ползва или да събира гражданските плодове от собствените си вещи. Посочва се, че доколкото установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано, въззивният съд препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания /първоинстанционен/ съдебен акт. В обобщение и в аспект на повдигнатите във въззивната жалба оплаквания, въззивният състав е изложил, че на базата на ангажираните в производството доказателства става ясно, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 12.01.2015 г. по изп.д. № 266/2014 г. на ДСИ към БРС, влязло в сила на 20.01.2015 г., след проведена публична продан, ДСИ при БРС е възложил на „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД недвижим имот, представляващ поземлен имот (ПИ) с идентификатор 07079.1.1399, с адрес [населено място], квартал Сарафово, м. Соката, с площ от 31 066 кв.м., представляващ спортен обект с игрища, ведно с построените в имота сграда с идентификатор 07079.1.1399.2 - основна административна сграда, с площ от 1818.33 кв.м. и РЗП 8565,93 кв.м., сграда с идентификатор 07079.1.1399.3 - помощна сграда - газово стопанство с обслужващи помещения с площ от 218,84 кв.м. и сграда с идентификатор 07079.1.1399.4 - спортно съоръжение с пречиствателна станция с площ от 436,04 кв.м., при описани граници на имота, за цена от 1 922 000 лв. Прието е за безспорно, че същият имот е апортиран в капитала на дружеството „Ти Ай Груп“ ООД, видно от вписване в Търговския регистър от 12.04.2019 г., при встъпването на „Поморие - Туринвест 02“ ЕООД като съдружник в това дружество. Според съда видно от вписванията в публичния Търговски регистър, с решение № 112 от 10.05.2022 г. на Окръжен съд - Бургас, постановено по т.д. № 23/2022 г. по описа на същия съд, е открито производство по несъстоятелност на „Акулите“ ЕООД и дружеството е обявено в несъстоятелност. С определение № 56 от 18.01.2023 г. по горното дело М. В. е назначена за постоянен синдик. Съдът посочва, че правното твърдение на ищеца се състои в съждението, че обектите, обезщетение за ползването на които се претендира, не са били възложени на купувача при гореописаната публична продан, доколкото не са описани в постановлението за възлагане и не са били оценени от назначения да извърши оценката в изпълнителното дело експерт. В допълнение са ангажирани доводи и доказателства относно себестойността на вещите при изграждането им, откъдето се черпи аргумент, че те не са били обект на оценката при публичната продан, тъй като стойността на изграждането им надхвърля стойността на пазарната оценка, изготвена по изпълнителното дело. Според съда в приетото като доказателство по делото постановление за възлагане ясно е посочен видът на продавания имот, описан като „спортен обект с игрища“, като е посочен и неговият идентификатор, след което са изброени намиращите се в поземления имот сгради с отделни идентификатори. Излага се, че идентификаторът представлява уникален кадастрален номер, чрез който еднозначно се посочва всеки самостоятелен обект на територията на страната - чл. 26 ЗКИР. За съда обстоятелството, че процесните игрища не са били индивидуализирани с кадастрални идентификатори позволява формиране на извод, че същите не са самостоятелни обекти на правото на собственост и не могат да бъдат транслирани отделно от земята, върху която са изградени, а именно - ПИ с идентификатор 07079.1.1399. Въззивният състав сочи, че в съзвучие с постановките на Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 18.05.2017 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 5/2015 г. обектите, представляващи допълващо застрояване, които нямат самостоятелно предназначение, в конкретния случай игрища и ограда, не представляват самостоятелен обект на правото на собственост и следват собствеността върху земята, по смисъла на чл. 92 ЗС, като правилото на приращението не се изключва и при публична продан. Съдът излага, че при описа на имота в изпълнителното производство, извършен на 27.06.2014 г. - л. 116 от първоинстанционното дело, трите игрища са описани като две естествено затревени и едно с изкуствена настилка, завършени с акт обр. 16 и ползвани. При оценяването на имота от експерт по възлагане на ДСИ, в описанието на същия е посочено наличието в източната му част на три спортни игрища, стадиони, две с естествена тревна настилка и едно с положена изкуствена настилка. Експертът описателно е посочил, че при оценката си е взел предвид стойността на извършените необходими изкопни и други работи, полагане на тръби и кабели, изграждането на оградна мрежа, отделяща всеки един от стадионите. Описал е, че и трите спортни игрища са добре поддържани и са в перфектен вид, предвид тяхното предназначение. Видно от оценката, част от незастроената площ на ПИ е оценена като неприлежащ терен на 5 евро/кв.м., а друга част като прилежащ терен на 2,5 евро/кв.м. Съставът на въззивния съд излага по-натам, че несъгласието на въззивника с оценяването на недвижимия имот при публичната му продажба през 2015 г. и невъзможността при тогава действащия процесуален ред по чл. 468 и чл. 485 ГПК да се контестира от длъжника дадената оценка, не обосновават възможност за актуално оспорване на оценката, в разгръщане на правомощията на синдика, вследствие на което да се приеме, че недвижимият имот не е бил възложен в пълнота. По повод доводите, че стойността на изграждане на обектите надхвърля оценката при публичната продан съдът е посочил, че експертът по изпълнителното дело е бил ангажиран и е дал заключение относно справедливата пазарна стойност на недвижимостта. Сочи, че себестойността на изграждането на един строителен обект не кореспондира директно с цената на същия, тъй като, по разбирането на икономическата теория, цената е пресечната точка на търсенето и предлагането и в пазарната икономика тя отразява стойността, срещу която даден актив може да смени собственика си, чрез сделка при пазарни условия, между желаещ купувач и желаещ продавач, при която всяка от страните е действала информирано, благоразумно и без принуда. По отношение на оградата съдът посочва също, че видно от заключението на изпълнената при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-техническа експертиза, вещ масивна ограда в обекта, предмет на публичната продан, не съществува. На място е установена, а и от представените строителни книжа и фотографии е видно, че се касае за ажурна ограда от сглобяеми панели, с плътна стоманобетонна основа - л.л. 179-183, л.л. 349, 353-355, л. 385 от гр.д. № 578/2022 г. на Окръжен съд - Бургас. Според съда дори и да се приеме, че претенцията на въззивника касае именно тази вещ, следва да се изтъкне, че по разума на чл. 48 ЗУТ, оградата е съоръжение, използвано за отграничаване на съседни поземлени имоти и същата се изгражда по границите между имотите. Тя не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а допълващо застрояване, не й се приобщава идентификатор и по опитно правило не се описва при извършване на сделки с недвижими имоти, без това да означава, че правата върху нея не преминават върху новия носител. Ето защо, според съда, оградата на поземления имот и трите игрища са напуснали, по силата на вещно-транслативния ефект на възлагането, патримониума на дружеството - въззивник и ищец, и са преминали в имуществения комплекс на въззиваемите – ответници. За съда доводите относно извършена корекция в счетоводното отчитане на въззивника - търговец за 2015 г., ретроактивно през 2020 г., не разкриват релевантност към поставения за решаване правен спор, доколкото се основават на декларация на самия търговец, почиваща на субективното му неправилно възприятие, че при провелата се публична продан не са били отчуждени притежавани от него дълготрайни активи и същите са били неправомерно отписани от баланса на дружеството. Предвид изложеното, според въззивния състав се налага извод за отсъствие на първата предпоставка за дължимост на търсеното обезщетение – по делото не се установява да са били ползвани от ответниците за исковите периоди, собствени на въззивника имоти, поради което и претенциите подлежат на отхвърляне. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е вероятно недопустимо. Касаторът е навел оплакване за недопустимост на решението като произнесено по различен от предявения иск, което не се споделя от настоящия касационен състав. Този порок на съдебното решение е налице когато съдът не е разгледал заявените от ищеца факти и обстоятелства, когато не се е произнесъл в рамките на заявеното в исковата молба искане и по начина, по който е поискан от ищеца /в т.см. т. 9 от ППВС № 1/1985г./. Съгласно задължителната практика на ВКС по въпросите за въззивното производство, въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, продължава дейността на първоинстанционния съд, при което дължи да определи предмета на делото въз основа на заявените с исковата молба обстоятелства и петитум. Решението й ще бъде недопустимо в случай, че в нарушение на диспозитивното начало, се е произнесла по предмет, с който не е била сезирана или е определила предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Погрешно определената от съда правна квалификация на иска не е предпоставка за недопустимост в случай, че съставът е разгледал фактите такива, каквито са били наведени с исковата молба като основание на иска и се е произнесъл по начина, по който страната е поискала. По отношение на обжалваното решение не се установява наличието на посочената по-горе хипотеза, евентуално водеща до недопустимост на въззивното решение. Искът е разгледан на предявеното основание, което се определя от твърденията на ищеца в исковата молба. В същата процесните обекти са определени от ищеца като „съоръжения“, за ползването на каквито съоръжения се претендира и процесното обезщетение. В доклада на първоинстанционния съд по делото, неоспорен от ищеца – касатор, процесните обекти са посочени като „недвижимости“, „недвижими обекти“ и „съоръжения“ /последното - в пресъздаване твърденията по делото на ищеца/, „обекти“ и „процесните обекти в поземления имот“, а не поземлен имот и/или имоти, както се поддържа в касационната жалба и изложението към нея. В мотивите и диспозитива на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, освен описателното изброяване на процесните обекти, съдът е употребил термина „недвижимости“, който е използван и от ищеца във въззивната му жалба, и „недвижими обекти“. В самата въззивна жалба ищецът е заявил, както и в касационната, че се търси не обезщетение за имоти, както съдът погрешно бил приел, а за ползване на вещите, които са вложени и изпълнени като СМР върху конкретния УПИ, така че същото да представлява четири футболни терена, разделени и оградени с бетонна ограда. При възпроизвеждането на предмета на спора, пренесен пред въззивната инстанция, въззивният съд е описал процесните обекти, като „недвижими имоти, собственост на претендиращия, индивидуализирани като масивна бетонова ограда и три пълноразмерни футболни терена, от които два с естествено тревно покритие и един с изкуствено тревно покритие“, и това е ясно видно от мотивите му. С диспозитива на въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, с вече посоченото му по-горе съдържание досежно вида на процесните обекти. Претендираното от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване /в частта му относно претендираната недопустимост на въззивното решение/, произнасяне от страна на съда по отношение на обезщетение за ползване на поземления имот, какъвто иск не е предявен, видно от съдържанието на постановените от инстанциите по съществото на спора актове, приключващи производството в съответната инстанция, всъщност не е налице, поради което и обжалваното въззивно решение в случая не е вероятно недопустимо, като постановено по непредявен иск. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящият процесен случай наличието на претендираната очевидна неправилност се обосновава с неправилност на изводите на съда за значението на спора, на липсата по отношение на процесните обекти, на Акт обр. 16, при наличен такъв обр. 14 и съответстващото на това, според касатора, приложение на разпоредбата на чл. 110 от ЗС. Същите обаче са относими изцяло към правилността на обжалваното решение, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, проверката за наличието на каквото е възможен предмет само на производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и на настоящото производство с предмет само проверка за наличието или не на основания за такова допускане. В допълнение, при прочит на въззивното решение, като цялост от мотиви и диспозитив, настоящият касационен състав намира, че същото не разкрива белезите на очевидна неправилност, поради което касационното му обжалване не следва да се допусне на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Относимо и към двете непосредствено по-горе обсъдени оплаквания на касатора – за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се посочи, че използваните от въззивния съд в мотивите му препратки към съставянето на актове в строителството и присвояването на кадастрални идентификатори, е само във връзка с обосноваването /и то – допълнително, несамостоятелно/, от страна на съда, на решаващия му извод, че процесните обекти не са отделни такива на правото на собственост, поради което по силата на приращението следват земята и доколкото действието на това приращение, според съда, не е оборено от ищеца по делото, то и същите не са негова собственост, поради което и исковете му са неоснователни. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая част от въпросите на касатора не съставляват такова годно общо основание. Вторият и третият от формулираните от касатора въпроси, обосноваващи според него наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и двата въпроса, относими към това по т. 3 от същия законов текст /вторият от тях – дублиращ третия въпрос от първата група/, не съставляват годно общо основание за такова допускане. Същите, по начина, по който са формулирани и обосновани, са относими към правилността на въззивното решение, доколкото отговорите им зависят изцяло от приетите от съда за установени обстоятелства по делото и да им се даде мотивиран отговор би означавало от страна на касационния състав да се извърши проверка и да се изложат изводи относно съобразеността с материалния закон, на главните, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд досежно основателността/неоснователността на предявените искове. Тази дейност на касационната инстанция е присъща на същинската касационна проверка на въззивното решение, осъществявана обаче само в последващо допускането на касационното му обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но извършването й е недопустимо на настоящия етап на производството пред ВКС – по чл. 288 от ГПК и с предмет само проверка относно наличието или не, на основания за допускане на касационно обжалване. Само в допълнение – по отношение на втория въпрос към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е налице претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната към въпроса практика на ВКС – задължителна и казуална, която е относима и приложима към самостоятелни обекти на правото на собственост, които не са описани и оценени от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителното производство, и не фигурират в постановлението за възлагане, при приемане в настоящия случай от страна на въззивния съд, че процесните обекти не са самостоятелни такива на правото на собственост, описани са и са оценени от ДСИ, а с постановлението за възлагане е възложен „спортен обект с игрища“, ведно с построените в имота сгради. Цитираната към въпроса практика на СГС не е от вида, противоречието с която е годно да обоснове допускане на касационно обжалване по този текст /срв. т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./ На третия въпрос от същата група /идентичен с първия от втората група/, въззивният съд не е дал принципно отрицателен отговор, в противоречие с цитираното решение на ВКС, а изводите му досежно вида на процесните имуществени обекти и вещноправния им статут, са основани изцяло на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, сочещи според съда на това, че същите обекти не са самостоятелни такива на правото, съответно – и че по делото не е оборена презумпцията на чл. 92 ЗС, което е и главното съображение на съда да приеме за недоказана по делото, принадлежността на правото на собственост върху тях, в патримониума на ищеца. Свързвани с относимите към тях оплаквания в касационната жалба и начинът на обосноваването им, тези въпроси на касатора изразяват всъщност несъгласието му с изводите на въззивния съд, изложени в мотивите му, в съответните им части. Отново в допълнение - вторият въпрос от групата въпроси, относими към чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и доколкото въззивният съд не му е отговарял, съответно – отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът е хипотетичен, основан е изцяло на правните твърдения на ищеца, обективиращи защитните му тези по делото, но невъзприети от съда и предпоставя приемането, че процесните игрища съставляват отделни обекти на правото на собственост, което обаче еднозначно е отречено от въззивния съд, при което съдът не е и приемал, че в такава хипотеза правото на собственост върху същите, не може да бъде отделено от това върху поземления имот, в какъвто смисъл е поставен въпросът. По отношение на въпросите към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, освен че същите са относими към правилността на решението, както се посочи, но и не е обосновано наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Първият въпрос на касатора от първата му група въпроси – поставени в обосноваване наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В случая, освен че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение само в частта им относно установената по спора фактическа обстановка /като е посочил, че факти пред въззивната инстанция не са установявани/, но и в мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството и следва да бъде осъден да заплати невнесената предварително държавна такса за същото, а ответниците по касация не установяват по делото реално направени разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение