Определение № 50315 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 875/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. А., [населено място], срещу решение № 42/26.01.2022 г. по в.т.д. № 762/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260172/23.04.2021 г. по т.д. № 351/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК вземането на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу А. Г. А., произтичащо от договор за потребителски кредит № FL850559/12.04.2017 г., в общ размер на 43 932,20 лв., от които: сума от 36 862,41 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от 05.06.2019 г. до окончателното плащане на вземането; сума от 4753,25 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 12.01.2018 г. до 19.04.2019 г.; сума от 2138,42 лв. – мораторна лихва за периода от 12.01.2018 г. до 26.05.2019г.; сума от 178,12 лв. – такси за периода от 12.01.2018 г. до 26.05.2019 г., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 5082/06.06.2019 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9386/2019 г. на Пловдивски районен съд. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между насрещните страни е налице облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит № FL850559/12.04.2017 г. Във връзка с въведеното от ответника възражение относно недействителността на договора на основание чл.22, вр. чл.10, ал.1 ЗПК поради неспазен размер на текстовата част на шрифта, решаващият съдебен състав е съобразил Директива 2008/48/ЕО и практиката на СЕС и е приел, че липсва противоречие между въведеното с чл.10, ал.1 ЗПК изискване всички елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по – малък от 12, и разрешенията, дадени с директивата. Съобразил е още и основното и допълнително заключение на съдебно – техническата експертиза, според което размерът на шрифта на текстовата част на договора навсякъде е 11,6, като при съвременните методи на отпечатване чрез компютър съществува възможност размерът на изображението да се промени при отпечатването, но това не се забелязва с просто око, както и че в някои софтуерни продукти няма възможност в момента, в който се форматира текстът, да се избере число, различно от половин единица. С оглед на това въззивният съд, изтъквайки, че размер 12 е доста условен, както и изхождайки от математическите правила, според които 11,6 се отнася към 12, е достигнал до извода, че правилото на чл.10, ал.1 ЗПК относно размера на шрифта е спазено. В допълнение е отбелязал, че съществуват обективни обстоятелства, които могат да доведат до намаляване на шрифта, които не могат да се вменят във вина при изпълнение на задължението за отпечатване на договора в определения от закона шрифт по смисъла на общото правило на чл.81, ал.1 ЗЗД, въпреки че банката следва да положи грижата на добрия търговец при изпълнение на задълженията си. По второто релевирано от ответника възражение за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК относно липсата на яснота за начина на изчисление на възнаградителната лихва при настъпилата законодателна промяна и липсата на уведомление за новия начин на начисляване на лихва, както и относно годишния процент на разходите, въззивният съд е съобразил заключението на назначената съдебно – счетоводна експертиза и чл.3, ал.1, ал.9 и ал.11 от договора. Отбелязал е, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключването на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Приел е, че договореният годишен процент на разходите се състои от договорена възнаградителна лихва, договорените в чл.5 такси, като застрахователната премия е месечна в размер на 0,436 % от месечната погасителна вноска и с включването й в годишния процент разходи, последният става 8,364 %, т.е. не се увеличава на 50 %. При съпоставка между основния лихвен процент на БНБ и уговорения с включената застрахователна премия въззивният съд е заключил, че не е налице твърдяната хипотеза, водеща до нищожност на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Отбелязал е, че в действителност с решение на УС на БНБ от 16.03.2017 г. е преустановено използването на пазарния индекс Софибор, считано от 01.07.2018 г., довело до изменение на чл.58, ал.5 и ал.6 ЗКИ. Изложил е съображения, че доколкото процесният договор е за потребителски кредит, приложение намира чл.33а, ал.5 и ал.6 ЗПК – когато бенчмарк за лихвен процент, ползван от кредитор за референтен лихвен процент по договори за кредит, се промени съществено или вече не се изготвя, кредиторът прилага план за действие, изготвен съгласно чл.28, пар.2 от Регламент 2016/1011 относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори. Констатирал е, че банката е изготвила план за действие и е уведомила всички свои клиенти за промяната чрез уведомление от 29.06.2018 г., публично оповестено на интернет страницата й и на видно място във всичките й клонове, в което подробно е разяснено, че като заместник на Софибор, считано от 02.07.2018 г. ще се прилага референтен лихвен процент „Прайм“ по потребителски договори; при заместването приложимият по договора лихвен процент няма да се промени, като в полза на потребителите е въведен индивидуален компонент за осигуряване на еквивалентност между двата индекса. Въззивният съд е съобразил и приложения лихвен лист, отразяващ възнаградителната лихва, и е приел, че към 01.07.2018 г. уговореният размер на възнаградителната лихва е променен в резултат на друга уговорка между страните – чл.20 от договора, отнасящ се до неизпълнение на условието за преференциална възнаградителна лихва. Изтъкнал е, че доколкото промяната не е в резултат на променен референтен лихвен процент, както и в резултат на прилагането на плана на банката, не е налице промяна в договора за кредит по смисъла на чл.33а, ал.6 и не е необходимо уведомяване. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника за недействителност на договора на посочените от него основания. Съобразявайки, че кредитът е обявен от банката за предсрочно изискуем на 19.04.2019 г., както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, решаващият състав е заключил, че задълженията на ответника по договора за кредит са в размер на сумата от 36 862,41 лв. – главница, сумата от 4753,25 лв. – възнаградителна лихва от 12.01.2018 г. до 19.04.2019 г., както и сумата от 2138,41 лв. – дължими мораторни лихви по чл.9 от договора от 12.01.2018 г. до 26.05.2019 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „За предпоставките по приложението на чл.10, ал.1 ЗПК и по – конкретно при какви факти следва да се приеме, че размерът на текстовата част на шрифта на договор за потребителски кредит не отговаря на изискването да не е по – малък от 12“ и 2. „За начина, по който следва да бъде уведомен потребителят при цялостна отмяна на правилата за изчисление на възнаградителната лихва след преустановяване прилагането на пазарния индекс SOFIBOR, считано от 01.07.2018 г.“. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос за размера на шрифта на договора за потребителски кредит и неспазването на изискването по чл.10, ал.1 ЗПК е самостоятелно основание за обявяване недействителността на договора. Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но това не е единственият решаващ извод, предвид че в отношенията между страните по договора не е било приложено изменението на лихвения процент по плана за действие на банката след преустановяване на изчисляването и публикуването на индекса СОФИБОР, а друга клауза от договора за изменение на възнаградителната лихва. По доводите, свързани с изменението на размера на лихвата ВКС ще се произнесе с решението по същество на касационната жалба. По въпроса за значението на размера на шрифта за действителността на договора за потребителски кредит е налице практика на ВКС: решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855/2021 г. на ІV г.о., решение № 50206/25.11.2022 г. по гр.д.№ 3578/2020 г. на ІІІ г.о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на І т.о. и решение № 50162/10.01.2023 г. по т.д.№ 550/2022 г. на ІІ т.о. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, по въпроса за предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 878,65 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд