Определение № 45 от 05.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2726/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. Д. Д., чрез адвокат С. Б., срещу въззивно решение № 2109/13.04.2020 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 13285/2018 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Общинска Банка“ АД, представлявана от изпълнителните директори А. К. Г. и Б. Я. Ч., чрез юрисконсулт В. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил, на осн. чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.), предявения от Л. Д. срещу “Общинска Банка“ АД иск за заплащане на сумата от 6050 лв., представляваща стойност на неразрешени банкови операции, извършени в периода 06.04.2014 г. – 03.05.2014 г., /, обезщетение за забава на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД размер на 629,81 лв. – натрупана лихва за периода 10.06.2014 г. – 19.06.2015 г. и законната лихва върху главницата след 19.06.2015 г. до окончателното издължаване. Осъдил Л. Д. да заплати на “Общинска Банка“ АД сторените по делото съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, въззвиният съд установил, че между Л. Д. и “Общинска Банка“ АД е сключен договор за издаване и ползване на електронна дебитна карта от 25.09.2013 г. В срока на действие на договора Д. е уведомила банката чрез телефонно обаждане на 19.05.2014 г. за неоторизирани трансакции - 17 на брой за обща сума от 6050 лв. Дебитната карта била блокирана. На 07.04.2015 г. отпратила покана за възстановяване на сумата от 6050 лв.. Банката отказала с писмо от 03.06.2015 г. Съдът установил, че спорните 17 трансакции са извършени на АТМ – терминални устройства, като всички са правени без предварителна справка за наличност по сметката, всички са с прочетен чип от картата и въведен верен ПИН код. Картата "EMV" има чип и всички трансакции, които са извършени с нея, са регистрирани на чип-носител, като ако картата бъде копирана, от същата не могат да бъдат изтеглени пари от банкомат на територията на страната. Банковата карта била в държане на Д. и нейно е задължението да предприеме всички разумни действия за запазване на персонализираните защитни характеристики на платежния инструмент. Съдът направил заключение, че единствено наличната информация за ПИН-кода, съответстващ на карта и фактическата власт върху същата би дала възможност за незабавно осъществяване на платежните операции. В случая, предвид установеното по делото, съдът направил извод, че е налице хипотезата на чл. 58, ал. 2, вр. чл. 53, т. 3 ЗПУПС (отм.), в който случай рискът от извършени неразрешени платежни операции следва да се поеме от картодържателя. В заключение, искът е отхвърлен, както и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 06.04.2014 г. – 629,81 лв. натрупана сума до подаване на исковата молба - 19.06.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва върху главницата. Възложил тежестта на съдебноделоводните разноски по делото върху ищеца. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя въпросите в чия доказателствена тежест е да се установи факта относно автентичността на извършените тегления (транзакции) при наличие на данни за извършено престъпление и достатъчно ли е използването на ПИН – код на картата, за да се приеме, че транзакциите са автентични. Позовава се и на хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Тълкуването на чл. 53, ал. 3, чл. 57 и чл. 58, ал. 1 и ал. 2 ЗПУПС (отм.) не създава затруднения в съдебната практика. Ползвателят на платежни услуги, който има право да използва определен платежен инструмент, има задълженията, след получаване на платежния инструмент, да предприеме всички разумни действия за запазване на неговите персонализирани защитни характеристики, включително да не записва каквато и да е информация за тези характеристики върху платежния инструмент и да не съхранява такава информация заедно с платежния инструмент. Общият модел на поведение на длъжника при изпълнение на задължението изисква полагане на грижата на добрия стопанин. Добросъвестно изпълнение на задълженията в случая означава съхранение на дебитната карта през посочения период по начин, да не попада в държане на трети лица и полагане на всички разумни действия за запазване на персонализирани защитни характеристики, веднага след получаване на платежния инструмент, включително да не записва каквато и да е информация за тези характеристики върху платежния инструмент и да не съхранява такава информация заедно с платежния инструмент. В случая същественото е, че осъществяването на платежните операции е резултат на осъществявана фактическа власт върху оригиналната картата и знание на ПИН-кода от страна на наредителя – бил той и трето лице – картата е разчетена чрез нейния чип, а не чрез магнитна лента, без регистриране на неуспешни опити за ползването й и без предварителна справка за наличност по сметките. Без значение за отговорността на банката в случая е дали тегленето на парични суми от банкомат евентуално е извършено от трето лице, щом не е установено картодържателят да е съхранявал и използвал картата си с грижата на добрия стопанин. Няма никакви данни картата да е ставала обект на престъпление, посредством което да са извършени оспорените трансакции, нито, че платецът не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 53 ЗППС поради груба небрежност; операциите не са засегнати от техническа повреда или друг недостатък, регистрирани са и осчетоводени от банката. По таза изложените, не е налице поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение – несъгласието с фактическите и правни изводи на въззивния съд само по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд не намира и основания за служебно допускане на касационно обжалване поради наличие на някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя на 100 лв., изхождайки от фактическата и правна сложност на делото и извършената работа – изготвяне на отговор на касационна жалба, без явяване в открито съдебно заседание. Мотивиран от горното, съдът