Определение № 252 от 02.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4018/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника П. Т. П. срещу решение № 668 от 16.03.2020г. по в. гр. дело № 2303/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 6544 от 20.10.2018г., поправено с решение № 1860 от 13.03.2019г. по гр.д. № 11033/2017г. на СГС, ГО, 23 състав, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторът П. дължи на ищеца „Уни Кредит Булбанк“ АД сумата 49 998. 79 лв. – главница по договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства № 172/17.10.2008г. и анексите към него; сумата 1 800.34 лв. – договорна лихва за периода: 20.10.2012г. – 15.01.2013г.; сумата 16 728.32 лв. – лихва върху просрочена главница за периода: 15.01.2013г.-10.08.2015г. и сумата 7 103.99 лв. – наказателна лихва за периода: 20.10.2012г. – 10.08.2015г., които суми са присъдени със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. № 47723/2015г. на СРС, 88 състав. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Посочва като практика на ВС и на ВКС, на която въззивното решение противоречи: т. 8 и раздел ІІІ, т. 3 ППВС 1/13.07.1953г.; т. 19 ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и т. 1 ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК. Поставените въпроси са относими към правната категорията неправилност на съдебното решение, но не и към въведените от законодателя изисквания за предварителна селекция на касационните жалби в чл. 280, ал. 1 ГПК: 1. „Може ли да се постановява съдебен акт само въз основа на част от фактите и обстоятелствата – както това е направил САС…или това трябва да става чрез изложение…на доводите и обстоятелствата, посочени в жалбата и какви данни те се опровергават – което той не е направил?“; 2. „Може ли да се постановява съдебен акт без да се изтъкват мотиви с отговор – аргумент защо и въз основа на какви данни САС счита низшестоящото решение за мотивирано, вкл. и по всички, а значи и за част от изтъкнатите основания, вместо което това да се прави голословно, т.е. с имитация на мотив-псевдомотив?“; 3. „Може ли да се постановява съдебен акт без служебно да се следи за нищожността и тя да се прилага?“ и 4. „Може ли да се постановява въззивно съдебно решение – в случая обжалваното, без изричната констатация в мотивите му за идентичност с приетото и изводите на низшестоящия му градски съд, каквато констатация САС не е направил?“. По горепосочените въпроси релевира и основанието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, защото нарушенията са явни, несъмнени и видими без усилие. Ответникът по касационната жалба - „Уни Кредит Булбанк“ АД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за установено в процеса, че на 17.10.2008г. между банката – ищец и „Поли 95“ ЕООД като кредитополучател, заедно със съдружниците П. А. Х. и ответникът П. Т. П., в качеството им на солидарни длъжници, е сключен договор за револвиращ банков кредит за оборотни средства № 172 от 17.10.2008г., по силата на който банката – ищец е предоставила на търговското дружество кредит в размер на 50 000 лв., със срок на издължаване според последния анекс № 8/14.12.2012г. – до 15.01.2013г.. Поради неизпълнение на договорните задължения от страна на кредитополучателя и солидарните длъжници, в полза на ищеца, по ч.гр.д. № 47723/2015г. на СРС, 88 състав е издадена заповед за незабавно изпълнение от 19.10.2015г. въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, срещу която в срока по чл. 414 ГПК е подадено възражение единствено от солидарния съдлъжник – ответника П. П.. С прието и неоспорено заключение на икономическа експертиза, са установените неизпълнените задължения по процесния договор за кредит към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, които съвпадат по вид и размер с вземанията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Въззивният съд е счел, че страните са обвързани от търговско правоотношение с правопораждащ юридически факт – договор за револвиращ банков кредит, по който банката – ищец е изпълнила задължението си да предостави договорения заем в размер на 50 000 лв., но насрещната страна не е изпълнила договорното си задължение да върне заема, ведно с договорената възнаградителна лихва, в договорения срок – 15.01.2013г.. Ето защо за кредитодателя е възникнало правото да иска всичко дължимо по договора: остатък от непогасена главница, договорна лихва и лихва върху просрочена главница, вкл. от солидарния съдлъжник – ответника, поради което предявените установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК е намерил за основателни за целите предявени размери. САС е приел за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договорните клаузи като неравноправни, тъй като процесният договор за револвиращ банков кредит за оборотни средства няма характер на потребителски, защото е сключен между търговци. Посочил е, че обстоятелството, че съдружникът в дружеството – кредитополучател и настоящ ответник се е съгласил да отговаря солидарно с търговеца, обезпечавайки изпълнението, сочи недвусмислено на неговите тесни професионални връзки с дружеството и на това, че конкретното обезпечаване не е за цели извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, в която хипотеза единствено ответникът като физическо лице би имал качеството потребител по процесния договор. Според пар. 13, т. 1 ДР З., потребител по смисъла на закона е физическо лице, което придобива стока или услуга, която не е предназначена за професионалната дейност. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай касаторът не е придобивал стока или услуга, нито може да се приеме, че револвиращият кредит за оборотни средства не е предназначен за професионалната дейност на дружеството - кредитополучател. Заключил е, че придобиването на качеството съдлъжник към банката от физическото лице – ответник е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружеството –кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, чийто съдружник е бил. Поради това и задължаването от негова страна не може да се приеме, че е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, в който смисъл е цитирал решение № 240/29.03.2018г. по т. д. № 1102/2017г на ВКС, І т.о.. За неоснователно е приел и възражението за изтекла погасителна давност, прилагайки по отношение на главното задължение, което не е периодично, а изпълнявано на части, общата петгодишна давност, която не е изтекла от настъпване на падежа – 15.01.2013г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.08.2015г.. Намерил е, че не е изтекла и кратката тригодишна давност по отношение на задължението за лихвите. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил правните изводи в решението. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведени са оплакванията за неправилност на въззивното решение, които е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. При така обективираните оплаквания на касатора в касационната жалба касационният съд не разполага с правомощия да формулира, респективно да преформулира непосочен правен въпрос. Доколкото конкретните оплаквания на касатора за неправилност на въззивното решение се свеждат до неговата недостатъчна мотивираност и непроизнасяне по всички включени в доказателствения материал правнорелевантни факти и доводи и възражения на страните, само за пълнота следва да бъде посочено, че въззивното решение съдържа достатъчно подробни собствени фактически и правни мотиви и отговор на всички направени от въззивника – ответник оплаквания във въззивната жалба, вкл. досежно възражението за нищожност на договорни клаузи като неравноправни и възражението за погасяване по давност на процесните вземания. По този начин САС е процедирал в съответствие с относимата безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.), според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело. Ето защо не е налице и релевираната очевидна неправилност. На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,