Определение № 3409 от 16.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 404/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 190 от 18.10.2022 г. по в. гр. д. № 262/2022 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 73 от 11.03.2022 г., постановено по гр. д. № 685/2021 г. на Районен съд – Ловеч, са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу В. С. Р. и А. Р. Р. положителни установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 1 ГПК за заплащане на сумите: главница – 3 532.42 евро (горница над 8 967.58 евро до пълния претендиран размер от 12 500 евро); договорна лихва – 11 612.71 евро (горница над 2 182.89 евро до пълния претендиран размер от 13 795.60 евро) за периода от 10.01.2011 г. до 24.08.2017 г. и законна лихва за забава – 17.66 евро (горница над 44.84 евро до пълния претендиран размер от 62.50 евро) за периода от 07.08.2020 г. до 24.08.2020 г. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът излага аргументи в подкрепа на тезата си, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, е датата на уговорения в договора краен срок за погасяване на кредита или датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост, като е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В тази връзка поддържа доводи за неправилност на въззивното решение относно изводите на въззивния съд за началния момент, от който започва да тече погасителна давност за вземанията за главница и възнаградителна лихва по сключения между страните договор за банков кредит. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на исковата претенция, ведно с присъждане на разноските за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който е обявена и респ. настъпила предсрочна изискуемост? и 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит? По отношение на така поставените въпроси се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС – решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на III г. о. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК не са постъпили писмени отговори от В. С. Р. и А. Р. Р.. С определение № 335 от 15.02.2024 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на производството по тълк. дело № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, образувано за приемане на тълкувателно решение по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“. По тълкувателното дело е постановено Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г., поради което спряното производство следва да се възобнови и съдът да пристъпи към преценка относно приложното поле на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съставът на въззивния съд е приел за установено, че: на 10.12.2010 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, като кредитор, и В. С. Р. и А. Р. Р., като кредитополучатели, е сключен Договор № 010LD-000317/10/12/2010 г. за банков кредит в размер на 12 500 евро, със срок за издължаване на 120 равни месечни вноски при падеж 10 -то число от месеца. Кредитът се олихвява с годишна лихва в размер на БЛП на банката в евро, увеличен с надбавка от 9 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП е 7.99 %, ГПР е в размер на 19.36 %, а общата дължима сума от кредитополучателите – 26 566.06 евро; съгласно р. ІІ, т. 10 от договора при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, дължимото плащане се отнася в просрочие и се олихвява с договорения в р. ІІ, т. 4 лихвен процент плюс надбавка в размер на законната лихва, а при наличие на просрочени плащания банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително надбавката. Към договора е подписан и погасителен план, съгласно който месечните анюитетни погасителни вноски са в размер на 219.13 евро, с посочен лихвен процент в размер на 16.99 %; кредитополучателите са извършили частично плащане с просрочие в размер на 2 895.41 евро, с които са погасени договорна лихва 2 218.11 евро и наказателна лихва 677.30 евро, последното плащане е извършено на 27.11.2013 г.; с покана, връчена на 06.07.2020 г. чрез ЧСИ, „Първа инвестиционна банка“ АД е уведомило кредитополучателите, че поради забава в погасяване на задълженията по кредита го обявява за предсрочно изискуем. По повод подадено на 25.08.2020 г. заявление от „Първа инвестиционна банка“ АД по ч. гр. д. № 1303/2020 г. по описа на РС – Ловеч е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу В. С. Р. и А. Р. Р. за заявените вземания, срещу която и след подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение банката - заявител е предявила установителен иск. При тези данни и съобразявайки заключенията на основната и допълнителната ССчЕ в първоинстанционното производство, както и при счетено за частично основателно възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главницата, съставът на въззивния съд е приел, че кредитополучателите не са погасявали точно и в пълен размер вноските по кредита, като последното плащане е извършено на 27.11.2013 г. и предсрочната изискуемост е обявена на 06.07.2020 г. – датата на която длъжниците са уведомени, че ако не платят в пълен размер задълженията в едноседмичен срок, кредитът се счита за предсрочно изискуем и в този смисъл неправилно банката е отразила датата на предсрочна изискуемост 07.08.2020 г. Посочил е, че съгласно чл. 113 ЗЗД и чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, т. е. на датата на падежа. В случая кредитът е обявен за предсрочно изискуем, като дължими са падежиралите неплатени вноски, включващи главница и възнаградителни лихви, както и обезщетението за забава и останалите непадежирали вноски, обявени за предсрочно изискуеми, а задължението за главница се погасява с изтичане на петгодишна давност от датата на изискуемостта, като началният момент на петгодишната погасителна давност е моментът на изискуемостта на всяка погасителна вноска. Предвид изложеното въззивният съд е формирал извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по давност са погасени вноските по главницата за петгодишен период преди това или до 25.08.2015 г., като съгласно допълнителното заключение на ССчЕ размерът на главницата от 25.08.2015 г. до 07.08.2020 г. е 8 305.21 евро, към която следва да бъде прибавена сумата от 23.37 евро, разликата до пълната погасителна вноска към 10.08.2020 г., и сумата от 639 евро, дължима главница съгласно погасителния план за периода от 10.08.2020 г. до датата на последната погасителна вноска 10.11.2020 г., т. е. общият размер на дължимата падежирала и предсрочно изискуема главница е в размер на 8 967.58 евро. За частично основателно е прието и направеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенцията за възнаградителна лихва. Според решаващия съдебен състав приложимата по отношение на лихвите погасителна давност съгласно нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД е тригодишна, като съобразно допълнителното заключение на ССчЕ размерът на възнаградителната лихва от 25.08.2017 г. до 07.08.2020 г. е 2 150.13 евро, към която следва да бъде прибавена сумата от 32.76 евро – дължима възнаградителна лихва съгласно погасителния план за периода от 07.08.2020 г. до датата на последната погасителна вноска 10.11.2020 г., т. е. общият размер на дължимата падежирала и предсрочно изискуема възнаградителна лихва е в размер на 2 182.89 евро. Предявената претенция за плащане на лихва за забава в размер на 62.50 евро от 07.08.2020 г. до 24.08.2020 г., предвид акцесорния ѝ характер и с оглед уважения размер на главницата, въззивният съд е приел за основателна и доказана в размер на 44.84 евро. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: Поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи правен въпрос е релевантен за спора, обсъден е от въззивния съд в мотивите на обжалваното решение и е обусловил решаващата му воля. В постановеното Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС по този значим за изхода на конкретното дело правен въпрос е прието, че нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. В разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма, разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените падежи – моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа ѝ. В случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската, изискуемостта ѝ и на забавата на длъжника съвпадат). От редакцията на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост). Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на погасителната давност, изяснени в тълкувателната практика на ВКС (Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид тези съображения ОСГТК на ВКС е приело, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Обратното разбиране не би могло да се изведе от указанията в ТР № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Дадените от въззивния съд разрешения относно началния момент на течението на погасителната давност във връзка с възражението на ответниците за погасяване по давност на вземанията на ищеца за главница и възнаградителнa лихвa напълно съответстват на задължителните указания по Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, което изключва наличие на въведеното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен от касатора правен въпрос. Същият е включен в предмета на спора и е обусловил изхода му по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК относно претенцията за възнаградителна лихва. По въпроса е налице константна практика на ВКС – решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 34 от 07.03.2024 г. по т. д. № 161/2023 г., I т. о. и други, в която е дадено следното разрешение: Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с продължително изпълнение. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл. 430, ал. 2 ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като „възнаградителна“. В хипотеза, в която е било прието, че даден кредит е станал предсрочно изискуем от датата на достигане до кредитополучателя на волеизявлението на банката, че упражнява правото си да обяви предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков кредит (ако към този момент са били налице и обективните предпоставки за загубване преимуществото на срока от длъжника), то до същия момент кредитополучателят ще дължи както остатъчната част от главницата, така и уговорената с банката възнаградителна лихва. Съгласно чл. 111, б. „в“, предл. второ ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви и за други периодични плащания. Следователно, вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Ето защо, при своевременно направено защитно възражение за изтекла кратка погасителна давност, спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност. Отговорът на правния въпрос се споделя и от настоящия съдебен състав и тъй като в същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд следва да се приеме, че по въпроса не се доказва допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практика на ВКС. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение