Определение № 1458 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 10163 от 28.03.2023 г., подадена от М. С. М., Р. С. М. и Д. К. Х. чрез адвокат В. К. от АК - П. срещу въззивно Решение № 264 от 01.03.2023 г. по в.гр.д.№ 2710/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, V състав.

Постъпил е отговор по реда на чл. 287 ГПК от ответниците по касация В. Т. В. и Ж. В. В. чрез адвокат К. Г.-Г. от АК - П.. Възразяват срещу допускане на обжалването. Претендират разноски.

С атакуваното решение е отменено първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр.д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр.състав в обжалваната пред въззивния съд част, вместо което е постановено отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Р. К. С., починала в хода на процеса и заместена от своите наследници по закон М. С. М. и Р. С. М., както и от Д. К. Х. срещу Ж. В. В. и В. Т. М. за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид.части (1/3 ид.ч. за М. С. М. и Р. С. М., както и 1/6 ид.ч. за Д. К. Х.) от поземлен имот с идентификатор -..... по КККР на [населено място], одобрени със заповед № КД-14-16 от 16.06.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК, адрес: [населено място], [улица], с площ: 561 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ....., ...... и ......, последните два в момента с идентификатор ...... и общо 3/6 ид.части от 135/329 ид.ч. от сграда с идентификатор ......, в момента с идентификатор ...... по КККР на [населено място], със застроена площ: 329 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ......, ..... и ......, последният в момента с идентификатор ..... по КККР на [населено място]. Отхвърлени са и искове с правно основание чл. 59 ЗЗД, предявени от Р. К. С., починала в хода на процеса и продължен от законните наследници М. С. М. и Р. С. М., както и от Д. К. Х. срещу Ж. В. В. за осъждането на Ж. В. В. да заплати на Мира С. М. и Р. С. М. (като наследници на Р. К. С.) сумата 700 лева - обезщетение за неоснователното ползване на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], както и за осъждането на Ж. В. В. да заплати на Д. К. Х., сумата 350 лева - обезщетение за неоснователното ползване на 1/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ...... - за периода от 01.11.2014 г. до 30.09.2019 г., като неоснователни.

Преценявайки допустимостта на обжалването от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съставът на ВКС констатира, че цената на разгледаните от въззивния съд исковете по чл. 59 ЗЗД възлиза съответно на 700 лв. относно касаторите М. С. М. и Р. С. М. и 350 лв. относно касаторката Д. К. Х.. Посочените суми са под установения в закона минимален праг за допустимост на касационното обжалване, поради което в тази му част въззивното решение е влязло в сила при условията на чл. 296, т. 1 ГПК, а касационната жалба е частично процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В частта й, с която се обжалва произнасянето по исковете с правно основание чл. 108 ЗС касационната жалба е процесуално допустима.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване относно произнасянето по исковете с правно основание чл. 108 ЗС, Върховният касационен съд, състав на Първо г.о., намира следното:

Въззивният съд е приел, че релевираното от ищците (касатори в настоящото производство) придобивно основание налага изследването дали са настъпили предпоставките за реституиране на процесния имот съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК. Посочено е, че фактическият състав на реституцията включва: 1. Право на собственост върху недвижим имот, отчужден по нормативни актове, посочени в чл. 1 от ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС; 2. Отчуждените сгради да съществуват към 25.02.1992 г., а ако не съществуват или са останали с временен режим, дворното място да отговаря на изискванията на самостоятелен парцел, като последните могат да бъдат включени в режима на бъдещо застрояване по ЗРП; 3. Мероприятието, за което е бил отчужден имотът, фактически да не е започнало; 4. Искане за възстановяване на собствеността на имота от бившия собственик или неговите наследници в съответния преклузивен срок и позитивно решение на органа на реституцията по него; 5. Връщане на полученото обезщетение при отчуждаването.

В случая реституцията е постановена с Решение от 13.05.1998 г. по адм.д.№ 3326/1997 г. по описа на ОС – Пловдив, адм.колегия.

Въззивният съд е посочил, че с отговора на исковата молба ответниците са противопоставили следните възражения: 1) от представеното решение по адм.д.№ 3326/1997 г. се установява отмяната на отчуждаването единствено по отношение на земята, а не и за процесната сграда; 2) от приложеното удостоверение за наследници не става ясно каква е връзката на ищцата Д. Х. с посочения в решението наследодател; 3) по отношение на К. П. отказът от наследство на неговия син от 1986 г. не е произвел действие по отношение на имота, защото е направен преди постановяване на решението; 4) реституцията не е настъпила, защото не се установява ищците да са възстановили обезщетението за отчуждаването; ищцата Д. Х. е представила молба, с която се отказва от имота и иска да запази даденото в обезщетение жилище; 5) съседният поземлен имот и сградата били възстановени на праводателите им, а те ги придобили с договор от 2009 г. С насрещна искова молба, която не е приета за съвместно разглеждане са направили възражение за придобиване на сградата по давност.

Маркирани са и оплакванията във въззивната жалба на ответниците, а именно: съдът не е зачел силата на пресъдено нещо на реституционното решение, като му е дал собствено тълкуване (разпростирайки действието му и върху процесната сграда); неправилно е анализиран отказът от наследство в разрез с нормата на чл. 91а от ЗН; неправилни са изводите относно квотите на ищците; неправилно не е уважено възражението за изтекла придобивна давност по отношение на сградата, като не са изследвани всички доказателства по делото и присъединяването владението на праводателите им.

Произнасяйки се по исковете за собственост, въззивният съд е приел за отправна точка част от мотивите на т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота.

Въз основа анализа на доказателствата е приел за осъществени първия, четвъртия и петия от посочените по-горе елементи от фактическия състав на реституцията.

Посочено е, че втората предпоставка изисква отчуждените сгради да съществуват към 25.02.1992 г., а ако не съществуват или са останали с временен режим, дворното място да отговаря на изискванията на самостоятелен парцел, като последните могат да бъдат включени в режима на бъдещо застрояване по ЗРП. Прието е за безспорно по делото, че в процесния имот има сгради, но не е установено, че са именно тези, които са били построени от наследодателите на ищците, респективно – че подлежат на възстановяване. Не се установява и дворното място да е отговаряло на изискванията за самостоятелен парцел. Необходимо е още мероприятието, за което е бил отчужден имотът, фактически да не е започнало. В настоящия случай обаче същото е реализирано – улицата, за прокарване на която е отчужден имота, е осъществена. При отсъствие на две от петте кумулативно предвидени предпоставки, съдът е обобщил, че не са налице основания за възстановяване правото на собственост на ищците върху поземления имот. Върху имота е построена сграда, като не е установено какви са прилежащите части на сградата, респективно – може ли останалата незастроена част да се обособи като самостоятелен обект на собственост – дали отговаря на изискванията за площ и лице на парцела по чл. 54 ППЗТСУ (отм.), респективно – на чл. 19, ал. 1 ЗУТ. При правилно разпределена доказателствена тежест – дадени указания с проекта за доклад на ищците, че следва да докажат възстановяване правото на собственост върху поземления имот и сградата, както и обема на притежаваните права, същите не са установили част от позитивните за тях факти с произтичащото от това отхвърляне на иска за ревандикиране на земята.

По отношение на сградата е прието, че безспорно при отчуждаването имотът на ищците е бил застроен със сгради, като собствеността върху тях също е била одържавена. С решението за възстановяване на собствеността не са възстановени сгради – така, както жалбоподателите основателно са възразили. РС е вложил в решението на ОС - Пловдив смисъл, различен от отразеното в диспозитива на акта. Не е възможно да се осъществи косвен съдебен контрол на посоченото решение, доколкото липсва постановен диспозитив, а не е възможно да се осъществява контрол, без да е налице надлежно произнасяне с такъв. Мотивите, в които е изразено становище, не подлежат на контрол. Налице е противоречие между мотиви и диспозитив, но това несъответствие не може да се отстрани в настоящето производство, а по пътя на отстраняване на очевидна фактическа грешка, предвиден в чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), респективно – чл. 247 от сега действащия ГПК. Доколкото е прието, че не са били налице предпоставките за възстановяване на земята, Д. Х. и наследниците на Р. С. (М. М. и Р. М.) не са станали собственици и на сграда – правото на собственост върху такава не е възстановено и искът по чл. 108 ЗС и в тази му част е неоснователен.

Тъй като не е установено възстановено право на собственост на ищците, ОС не е разгледал възраженията на ответниците за придобиване по давност на правото на собственост върху процесната сграда.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 (с позоваване на практика на ВКС, приложена към изложението) и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Произнасянето за материална законосъобразност на реституцията от въззивния съд следва ли да е предпоставено от релевирано и поддържано във въззивната жалба възражение/оплакване, с което се оспорва материалната законосъобразност на реституцията;

2. Какъв е смисълът на израза „противопоставя” в чл. 17, ал. 2 ГПК и следва ли да е налице несъвместимост на твърдените права на страните, произтичащи от противоречиви факти, за да е приложим косвения съдебен контрол;

3. Може ли да се извършва косвен съдебен контрол съгласно ТР № 6/2006 г., т. 4 в исковото производство относно законосъобразност на административен акт за възстановяване и приложимо ли е ТР № 5/2013 г., когато трето лице не е държавата, но то не е възразило срещу благоустройствените изисквания за допустимост на реституцията в хипотезите на чл. 1, ал. 1 – 3, чл. 2 и чл. 3 от реституционния закон ?

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на първите два порока касационният съд е длъжен да следи служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, а регламентирането на очевидната неправилност наред с тях е израз на законодателната воля (отразена в мотивите на законодателя за приемането на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, видно от стенограма от пленарно заседание на Народното събрание от 17.10.2017 г.) да се въведе критерий за допускане до касационен контрол, който (при запазване на селективния му характер) да разшири приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове, включително чрез засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им. ВКС е задължен да извърши преценка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК преди да пристъпи към обсъждане дали касаторът е доказал наличието на основание, регламентирано с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Видно от изложените аргументи, решаващият мотив за отхвърлянето на исковете по чл. 108 ЗС като неоснователни е формиран след извършен косвен контрол за законосъобразност на реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. В случая реституцията е постановена със съдебно решение, с което е отменен отказ на кмета по чл. 4 ЗВСВНОИ. Съобразно чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, ако обжалван пред съда административен акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Така регламентираната задължителна сила на съдебните решения, с които административният акт е отменен или изменен, е установена с императивна правна норма и обективира пречка за упражняване на косвен контрол при условията на чл. 17, ал. 2 ГПК върху съдебните решения, постановени на основание чл. 4, изр. трето ЗВСВНОИ. Нормата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК е в сила от 12.07.2006 г. - след постановяването на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК и има за резултат частичното изгубване значението на разясненията в т. 4 от посоченото ТР – в частта, с която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Последното изрично е отразено в мотивите по т. 1 от ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, но дори да не бе така, този извод пряко произтича от нормата на по-новия (спрямо тълкувания чл. 4 ЗВСВНОИ) и от по-висок ранг нормативен акт - чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК. Извършеният от въззивния съд „косвен контрол за законосъобразност на реституцията“ е в пряко противоречие с чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, установимо от самия прочит на въззивното решение, без да се налага да се навлиза в обсъждане на доводите на страните, с което обективирано се явява основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Неговото наличие прави ненужно обсъждането дали са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от касаторите въпроси.

При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на пропорционални държавни такси, чиито размери са равни на дължимите при въззивното обжалване на произнасянето на РС по исковете по чл. 108 ЗС и в случая възлизат на 148,30 лв. общо за тримата касатори, или по 49,43 лв. за всеки от тях поотделно.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, първи състав на Първо отделение на Гражданската колегия