Определение № 50141 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3483/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. С. срещу решение №.230/31.05.22 по г.д.№.260/22 на Окръжен съд Плевен – с което е потвърдено решение №.229/18.02.22 по г.д.№.4449/21 на РС Плевен за обявяване за окончателен за 2/6 ид.ч. на предварителен договор от 25.02.20, сключен между Е. Ц. С., заместена от наследника си И. С. С., продавач, и Ц. С. С., купувач, за продажба на недвижим имот-втори етаж от двуетажна жилищна сграда на адрес [населено място], [улица].140А, ет.2. Ответната страна Ц. С. С. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че Е. Ц. С. и С. И. С. са прехвърлили на ответника И. С. С. гореописания имот срещу задължение за издръжка и гледане; с влязло в сила решение /№.253/20.02.20 по г.д.№.5689/19 на ПРС/ договорът е развален до размера на 5/6 идеални части; с предварителен договор от 25.02.20 с нотариална заверка на подписите Е.С. е продала на ищеца Ц. С. притежаваните от нея 4/6ид.ч. от имота за сумата 9700лв., платима както следва: 5000лв. в деня на подписването, които продавачът е заявил, че е получил, и 4700лв. - в деня на прехвърлянето на собствеността; на 12.08.20 Ц.С. е превел на Е.С. 4700лв. /с основание „превод“/; последната е починала на 25.09.20 и е оставила за наследници страните по делото. На спорния въпрос налице ли са условията за обявяване на предварителния договор за окончателен, въззивният съд е дал утвърдителен отговор. Приел е, че купувачът е изправна страна, тъй като е изпълнил задълженията си /платил е уговорената цена на две вноски/, договорът съдържа всички съществени елементи на покупко-продажбата /посочени са недвижимия имот, цената, страните, срока за обявяването му за окончателен/ и е сключен в изискуемата от закона форма От друга страна възраженията на ответника, разгледани поотделно и подробно, са намерени за неоснователни. Посочено е, че предварителният договор не е с невъзможен предмет - несъмнено към датата на сключването му предметът - недвижим имот, втори етаж от жилищна сграда, обособен като самостоятелен обект - е наличен, изцяло съществуващ и включен в гражданския оборот, а дали е бил собственост на продавачката е без значение за възможността на предмета; освен това продажбата на чужд недвижим имот не е нищожна. Въпросът за собствеността се изследва към момента на постановяване на съдебното решение по чл.19 ал.3 ЗЗД /по арг. от чл.363 ГПК/ - само към този момент е от значение прехвърлителят да е собственик на имота и да може да извършат нотариалните действия; ако към момента на сключване на договора продавачът не е бил собственик, това не прави предмета невъзможен; невъзможен предмет щеше да има само ако сградата или обособената й част не съществува /не е била построена или е погинала/. След влизане в сила на решението за разваляне на алеаторния договор и понастоящем след смъртта на продавачката Е.С., правото на собственост върху процесните 2/6 ид.ч. е преминало върху ответника по силата на наследяването и поради това искът правилно е заведен срещу него /тъй като самият ищец е също наследник и независимо, че по предварителен договор е купил 4/6ид.ч., то и той е придобил 2/6 ид.ч. по реда на наследяването/. Възражението за нищожност на предварителния договор поради противоречие с добрите нрави предвид близостта на цената по договора с данъчната оценка също е намерено за неоснователно. Със сключването на договора не се нарушава каквото и да е неписано морално правило. Доколкото се касае за възмездна сделка, определяща е волята на страните в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. Действително цената, посочена в договора за 4/6ид.ч.-9700лв., е близка до данъчната оценка за същите, но следва да се отчете и наличието на родствена връзка между прехвърлител и приобретател. Законът не забранява продажба на цена, близка до данъчната оценка, и не задължава страните да я извършват по пазарна цена-поради което и не може да се приеме, че договорената между майка и син цена, близка до данъчната, нарушава добрите нрави; мотивите на продавачката да се съгласи с тази цена несъмнено са обвързани и с личността на приобретателя /в тази насока са както показанията на разпитаните свидетели, така и факта, че майката първо е завела иск за разваляне на алеаторния договор срещу другия си син и едва след постановяване на първоинстанционното решение за уважаването му е сключила процесния договор с ищеца - също неин син; най-вероятно тези й действия са мотивирани не само от получаването на конкретната сума пари за напредналата възраст и здравословното състояние, но и от полагане на грижи за нея, каквито не е получила от предходния приобретател/. Отразено е и, че нищожност поради противоречие с добрите нрави поради съществена неравностойност на престациите е налице, когато изключително голямата разлика между тях на практика прави едната престация равна на нула; тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя би била нищожна поради противоречие с добрите нрави /реш.№.452/25.06.10 по г.д.№.4277/08, І ГО, реш.№.24/9.02.16 по г.д.№.2419/15, ТІІ ГО - т.е. за да е налице нищожност на горното основание, неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация/. Предвид изложеното е прието, че разглежданият предварителен договор на цена по-ниска от пазарната не води до нищожност поради накърняване на добрите нрави. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът И.С. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /без да сочи практика на ВКС/ и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като при противоречиви свидетелски показания следва ли да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други?“; 2.“Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани с въззивната жалба?“; 3. „Задължен ли е съдът да обсъди в решение си всички събрани в спора доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона /материална/ доказателствена сила?“; 4. „Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, за да обоснове решаващите си изводи или излага само такива, свързани с решаващата й воля?“; 5.“Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички съображения, след като подложи на самостоятелна преценка и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели?“; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл.272 ГПК възможност не дерогира изискването по чл.236 ал.2 ГПК?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изведените от касатора въпроси касаят задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и доводите на страните и изложи собствени мотиви във връзка с предмета на спора. По същите е на налице трайна и безпротиворечива съдебна практика /ТР 1/13 от 9.12.13 по тълк.д. №.1/13, ОСГТК на ВКС, реш.№.149/28.12.17 по т.д.№.1604/16, ІІ ТО, реш. №.63/28.06.19 по г.д.№.2296/18, II ГО, реш.№.55/03.04.14 по т.д.№. 1245/13, І ТО, реш.№.63/17.07.15 по т.д.№.674/14, ІІ ТО, реш.№.263/24.06.15 по т.д.№ 3734/13, І ТО, реш.№.111/03.11.15 по т.д.№.1544/14, II ТО, реш.№.60301/ 17.01.22 по г.д.№.479/21, IV ГО и мн.др./, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 ГПК. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки и не се е отклонила от установената практика. Определила е предмета на производството и установените от доказателствата относими фактически обстоятелства. Изложила е подробни мотиви по съществото на спора, с който е сезирана – в това число защо намира, че процесният предварителен договор е действителен и обвързва страните, респективно, че възраженията на ответника за нищожност са неоснователни /в отговора на исковата молба са релевирани такива за нищожност поради невъзможен предмет (поради факта, че наследодателят не е притежавал имота към момента на подписване на договора) и за неплащане на цената/. Всяко едно от тях е разгледано поотделно, в това число с позоваване на практиката на ВКС /вкл. по въпросите за невъзможен предмет и нееквивалентност на престациите/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не са налице сочените основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 1500лв. платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,