Определение № 1414 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2591/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за активно лечение – Благоевград“ АД (нататък и МБАЛ-Бл.) срещу въззивно решение № 67/13.02.2023 г. по в.гр.д. № 1030/2022 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 341/16.06.2022 г. по гр.д. № 2002/2021 г. на Благоевградския районен съд, в частта, с която са уважени искове на В. Н. Д. срещу жалбоподателя МБАЛ-Бл. с правно основание чл.200 КТ за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 10.12.2018 г., ведно със законната лихва върху присъдените обезщетения от 10.12.2018 г..

Ответникът по касационната жалба В. Н. Д. не е подала писмен отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Ответникът МБАЛ-Бл оспорва фактическите твърдения, на които е основан искът – че на 10.12.2018 г. ищцата е получила описаното в исковата молба изгаряне в помещението на ТЕЛК на МБАЛ-Бл. и че претърпяната злополука е трудова.

Но ответникът МБАЛ-Бл. е съставил протокол за трудова злополука и е подал декларация от 30.01.2019 г. за трудова злополука – изгаряне от възпламенен контакт в лявата глутеална област.

Издадено е разпореждане от 28.09.2020 г. по чл.60, ал.1 КСО за трудова злополука, в което са установени причините и механизмът на злополуката.

Постановено е експертно решение на ТЕЛК от 13.10.2020 г., издадено от МБАЛ – Кюстендил за трудова злополука, в което е прието наличието на причинна връзка – трудова злополука, че се касае за травматична увреда вследствие на токов удар.

Въззивният съд е обсъдил и останалите събрани по делото доказателства: няколко епикризи, гласни доказателства, приета по делото съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), изготвена въз основа на всички събрани по делото доказателства, в която е написано, че в представената медицинска документация не е описано термично поражение. Вещото лице е обосновало още, че е имало предварително увреден болестен терен (израз относно здравословното състояние на ищцата към 10.12.2018 г., която е родена през 1941 г.) и че в медицинската документация не са диагностицирани и описани травматични увреждания, включително и от действието на електрически ток, а болестни състояния.

Въззивният съд е изложил следните правни изводи:

Редът за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ е определен в чл.57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Съгласно чл.60, ал.1 КСО длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО издава разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова. Разпореждането на органа по чл.60, ал.1 КСО има двойствено значение. От една страна, то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, от друга то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото (решение по гр.д. № 599/2009 г. на ВКС).

Настъпването на описаната в исковата молба трудова злополука е безспорно установено: Налице е декларация за трудовата злополука, издадена от работодателя, констатираща факта на злополуката. Въззивният съд е обосновал извода си за наличие на причинно – следствена връзка с обсъденото разпореждане по чл.60, ал.1 КСО и и експертно решение на МБАЛ-Кюстендил.

Неоснователни са възраженията за липса на причинна връзка между трудовата злополука и претърпените от въззиваемата вреди.

Въззивният съд е обосновал извода си за причината и механизма на злополуката с декларацията на работодателя и със събраните по делото свидетелски показания. Въззивният съд е обосновал извода си за неоснователност на довода за претърпяна травма вследствие на изгаряне на обсъждане на амбулаторен лист от 12.12.2018 г. (от деня на злополуката), в който е установено сърцебиене вследствие на токов удар. От СМЕ се установява, че при въздействие на електрически ток могат да възникнат ритъмни разстройства. В амбулаторен лист от 09.01.92019 г. е отразено изгаряне от електричество в областта на левия глутеус.

Въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД по справедливост, като се е позовал на последователна практика на ВС – ППВС 4 /1968 г. и на съдебни решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, като е обосновал кои факти имат значение за определяне на размера на обезщетението, след което се е мотивирал с установените по делото релевантни факти.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими обстоятелства и реално да ги съпостави с конкретните увреждания на пострадалия и настъпилите последици, като ги съобрази в цялост, оцени значението им за размера на вредите? 2. относно общественият критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД и по-точно - длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, формиращи съдържанието на понятието „справедливост“? 3. Следва ли от обезщетението за неимуществени вреди да се приспада изплатеното на пострадалото лице обезщетение за временна нетрудоспособност от общественото осигуряване; 4. следва ли увреждането от трудовата злополука да бъде установено безпротиворечиво в медицинската документация, ако там няма отбелязване за травма и увреждане, налична ли е причинна връзка с трудовата злополука“?

Жалбоподателят извежда и следните процесуалноправни въпроси, които номерира от 1 до 3 за задълженията на въззивния съд, свързани със събирането и преценка на доказателства: 1. (5.) С оглед приложението на принципа на служебното начало, намерил израз в чл.7, ал.1 ГПК, следва ли въззивният съд при констатиране на допуснати процесуални нарушения да даде указания на страните? 2. (6.) Следва ли въззивният съд да даде указания за обхвата на доказване на иска, а в частност да даде указания на ответника, респективно на ищеца, че следва да докаже определени обстоятелства? 3. (7.) Следва ли въззивният съд, ако установи допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, при повтаряне на действието да даде указания на страните за фактите, които се нуждаят от доказване

Настоящият съдебен състав намира за обуславящи следните правни въпроси:

За начина на установяване на трудова злополука и за доказателствата, с които това се установява; За задължението на въззивния съд да обсъжда събрани по делото доказателства; За начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД.

Поради следното:

Видно от изложеното за мотивите му, приетото по първия въпрос от въззивния съд е в съответствие с установената практика на ВКС в производства по чл.290 ГПК за реда за деклариране и разследване на трудови злополуки, който е регламентиран с разпоредбите на чл.57 и сл. от КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудови злополуки.

В съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че въз основа на съставен от ответника МБАЛ-Бл. протокол за трудова злополука и декларация на ответника МБАЛ-Бл. за трудова злополука (жалбоподателя МБАЛ-Бл.) с влязло в сила разпореждане по чл.60, ал.1 КСО злополуката е призната за трудова, т.е. наличието на трудова злополука е установено по надлежния административен ред, чрез влязъл в сила индивидуален административен акт. По делото е представено и решение на ТЕЛК за общи заболявания относно трудова злополука, станала с ищцата, в което е изложено заключение за наличие на причинно-следствена връзка между трудовата злополука и уврежданията – травматична увреда вследствие на токов удар.

Съгласно установената практика на ВКС влязлото в сила разпореждане по чл.60, ал.1 КСО е задължително за съда и страните в производството, по което то е издадено, като въпросът относно признатия с него характер на злополуката - трудов, не може да бъде пререшаван в образувано дело на основание чл.200 КТ. Жалбоподателят е следвало да заяви аргументите си относно евентуалната липса на предпоставките на чл.55 КСО в административното производство пред НОИ, в която той е участвал, или в процедура по обжалване на индивидуалния административен акт по чл.60, ал.1 КСО. (В настоящото производство доводите му, че злополуката не е трудова, са преклудирани.)

При този извод и независимо от съдържанието на представената по делото медицинска документация и заключението на СМЕ, въззивният съд е бил задължен да приеме, че злополуката е трудова.

Въпросът за задълженията на въззивния съд да обсъжда събрани по делото доказателства не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС: въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства за релевантни за спора факти, на които са основани твърдения, доводи и възражения на страните и е изложил самостоятелни мотиви за фактическите си и правни изводи.

Въпросът за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД също е разрешен в съответствие с установената практика с ППВС № 4/1968 г. и последвалите решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК: въззивният съд е съобразил всички конкретни обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението.

И по този въпрос следва да се отбележи, че с въззивната си жалба МБАЛ-Бл. не е навел никакви доводи за конкретни нарушения от първоинстанционния съд на нормата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението (не е посочил кои релевантни обстоятелства е следвало да бъдат обсъдени, но не са обсъдени или са преценени неправилно, нито кои са обсъдени без да имат значение за размера на обезщетението).

Въпросът (3.) дали от обезщетението за неимуществени вреди следва да се приспада изплатеното на пострадалото лице обезщетение за временна нетрудоспособност от общественото осигуряване не е обуславящ, тъй като във въззивната жалба не се съдържа такъв довод и въззивният съд не го е обсъждал и не е следвало да го обсъжда.

Въпросите (5., 6., и 7.) за задълженията на въззивния съд да дава указания на страните за събиране на доказателства, не е обуславящ, тъй като правните изводи за основателност на иска не са основани на липсата на доказателства за възраженията на ответника по иска по чл.200 КТ, а поради изводите, че ищецът е доказал твърденията, на които е основал иска, а възраженията на ответника не се подкрепят от посочените от него и събрани по делото доказателства.

В случая исковете срещу МБАЛ-Бл. не са уважени поради това, че той не е представил доказателства за възраженията си срещу основателността на иска, а поради това, че въззивният съд е приел възраженията за неоснователни (поради декларацията на ответника – работодател пред НОИ и влязлото в сила разпореждане по чл.60 КСО, с което злополуката е призната за трудова. (исковете не са уважени при приложение на последиците на правилото на чл.154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест – поради това, че ответникът не е посочил доказателства за възраженията си).

Следва да се отбележи, че с въззивната си жалба МБАЛ-Бл. не е направил доказателствени искания и не е навел доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада и със събиране (отказ от събиране) на доказателства.

В обобщение: правните въпроси са свързани или с преклудирани възражения или с ненаведени доводи и ненаправени доказателствени искания.

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

Жалбоподателят не е изложил отделни аргументи за очевидната неправилност на въззивното решение (които да могат да бъдат установени при прочит на мотиви към решението).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК.

Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответницата не претендира разноски, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното съдът