Определение № 4141 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2450/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба, подадена от Д. Н. К., против определение № 929 от 29.11.2024 г. по ч. гр. дело № 682/2024 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е отменено определение № 618 от 28.10.2024 г. по ч. гр. дело № 696/2024 г. на Районен съд – Балчик и е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на иск по чл. 109 ЗС, който „Специализирана болница за рехабилитация - Тузлата“ ЕООД, гр. Балчик възнамерява да предяви против него, чрез налагане на основание чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК на обезпечителна мярка „спиране на строителните и монтажни работи, изразяващи се в полагане на бетонни основи (ивични), монтиране на дървени и метални конструкции и полагане на настилки от тротоарни плочи, извършвани в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], непосредствено до и около бунгало с идентификатор **** и от бунгалото в посока соленото езеро“, като е издадена и обезпечителна заповед. В касационната частна жалба жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд относно наличието на предпоставките за обезпечение на иска, довели и до постановяването му в нарушение на закона. Иска отмяна на определението. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната частна жалба жалбоподателят навежда наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изведена от нередовност на бъдещата искова претенция и липсата на обезпечителна нужда по нея, и на допълнителните селективни предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Може ли да се приеме за надлежно сезиран съд за допускане на обезпечение след като исканите обезпечителни мерки не кореспондират с действителната фактическа обстановка и не са подкрепени с доказателства за наличие на обезпечителна нужда; 2. Неизвършените от ответника действия, визирани в обезпечителната заповед, как определят приетите от ответника действия, осуетяващи и затрудняващи защитата на субективното право; 3. Исканата обезпечителна мярка адекватна ли е на обезпечителната нужда; 4. Дължи ли се произнасяне по подадена нередовна молба за обезпечение на бъдещ иск; 5. Може ли да се допусне обезпечение на бъдещ иск при положение, че молителят не е изложил всички обстоятелства, които обуславят претенцията и 6. От значение ли е за основателността на искането за обезпечаване на бъдещ иск дали в петитума на молбата и нейната обстоятелствена част се съдържат противоречиви и взаимно изключващи се твърдения. Твърди се, че въззивното определение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г.на ОСГТК на ВКС, определение № 594 от 23.09.2013 г. по ч. гр. дело № 5495/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 57 от 26.01.2009 г. по ч. т. дело № 425/2008 г. на ВКС, II т.о., определение № 165 от 03.04.2017 г. по ч. гр. дело № 479/2017 г. на ВКС, I т.о., и определение № 868 от 17.03.2025 г. по ч. т. дело № 416/2025 г. на ВКС, I т.о. Ответникът по касационна частна жалба „Специализирана болница за рехабилитация - Т.“ ЕООД в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационна частна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по молба на „Специализирана болница за рехабилитация – Тузлата“ ЕООД с искане по чл. 390 ГПК да бъде допуснато обезпечение на иск по чл. 109 ЗС, който възнамерява да предяви против Д. Н. К. за преустановяване на извършвани от последния неоснователни действия по осъществяване на строително-монтажни работи в собствения му поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и премахване на осъществените такива в същия имот, непосредствено до и около бунгало с идентификатор **** по КККР на [населено място], и от него до соленото езеро, чрез спиране на строително-монтажните работи, непосредствено до и около посоченото бунгало, както и от бунгалото в посока към соленото езеро, изразяващи се в полагане на бетонни основи (ивични), монтиране на дървени и метални конструкции и полагане на настилки от тротоарни плочи. Искането молителят е обосновал с изложени твърдения, че е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], в който е разположено посоченото бунгало, което се държи и ползва от ответника Д. К.. Последният при липса на учредено право на строеж или друго предоставено му право - без основание, е осъществявал неоснователни действия върху собствения на лечебното заведение поземлен имот, извършвайки непосредствено до и около бунгалото с идентификатор **** и в посока от същото към соленото езеро, строително-монтажните работи, изразяващи се в полагане на бетонни основи (ивични), монтиране на дървени и метални конструкции и полагане на настилки от тротоарни плочи, които действия смущават упражняването на правото му на собственост и застрашават от замърсяване територията в непосредствена близост до калонаходището (държавна собственост), от което лечебното заведение черпи ресурси за дейността си. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че са налице условията на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обезпечението чрез налагане на исканата обезпечителна мярка. Изложил е съображения, че предоставяната с негаторния иск защита на правото на собственост на засегнатия имот срещу всяко неоснователно въздействие или създадено от него състояние над обекта на правото на собственост, което пречи на упражняване на правото на собственост в пълен обем, съответства на заявената от молителя за търсена защита срещу неоснователните фактически действия над собствения му поземлен имот, извършвани от ответника като несобственик на същия, с исковата претенция, която той възнамерява да предяви срещу него. При така търсената защита с иска по чл. 109 ЗС и естеството на неоснователните действия върху собствения на молителя имот по нотариалните актове № 186 от 27.12.2010 г. и № 84 от 03.10.2011 г. и скица, защитата срещу които с тяхното завършване като строително-монтажни работи в имота би се затруднила при благоприятно за него решение, е изведена обезпечителната нужда. Съобразявайки изложеното и вида на исканата обезпечителната мярка – спиране на посочените в молбата СМР, въззивният съд е приел, че същата е допустима и адекватна на обезпечителната нужда по бъдещия иск, поради възможността с нея да се запази фактическото положение в имота и да бъде гарантирана възможността за достъпно премахване на незавършено строителство при евентуално благоприятно за молителя и бъдещ ищец решение по иска по чл. 109 ЗС. По изложените съображения въззивният съд е приел, че молбата за обезпечение на бъдещия иск е основателна, поради което определението на първоинстанционния съд е отменено като неправилно, а молбата за обезпечаване на бъдещия иск - уважена. Преди да разгледа по същество частна касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, а независимо от тях - при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на съдебния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Предвидените в процесуалния закон изисквания и поддържани от частния жалбоподател основания за допускане на частната касационна жалба до касационно разглеждане в случая не са налице. Поставените от частния жалбоподател въпроси (първи и трети – шести въпроси), свързани с надлежното сезиране и произнасянето на съда по искане за допускане на обезпечение на бъдеща искова претенция, която е неясна при изложени в молбата противоречиви обстоятелства и искане за същата и несъответна на действителната фактическа обстановка, не обуславят допустимостта на произнасянето на съда, а евентуална неговата неправилност (определение № 427 от 8.08.2017 г. по ч. т. д. № 1187/2017 г. на ВКС, I т. о.), и същите не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви в обжалваното определение, поради което те не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въззивният съд е изложил съображения за редовна и допустима бъдеща искова претенция, очертана от изложените в молбата за допускане на обезпечението обстоятелства и съответното на тях искане за защита, които позволяват на съда да определи правната квалификация на бъдещата искова претенция и да прецени допустимостта и вероятната й основателност. Приел е, че изложените в молбата за допускане на обезпечение обстоятелства подвеждат бъдещия иск като такъв с правна квалификация по чл. 109 ЗС и че с него се търси предоставяната с негаторния иск защита на правото на собственост от наведените в молбата неоснователни фактически действия на бъдещия ответник като несобственик и без основание и създаденото от тях състояние върху собствения на молителя „Специализирана болница за рехабилитация – Тузлата“ ЕООД поземлен имот, които по естеството си въздействат върху обекта на правото на собственост и засягат упражняваното на правото на собственост от лечебното заведение - молител и бъдещ ищец. Въззивният съд не е излагал съображения за възможността да допусне обезпечение на нередовна бъдеща искова претенция, която препятства преценката за нейната допустимост и вероятна основателност, поради което и така формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по останалите поставени въпроси (втори и трети въпроси), които уточнени от касационната инстанция (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) се свеждат до предпоставките, при наличието на които се допуска обезпечение на иск (предявен или бъдещ такъв). В разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, в която са регламентирани предпоставките за допускане на обезпечение на иск, е ясна и точна, а по приложението й е налице задължителна и постоянна казуална практика на ВКС, включително и в постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, приложени с изложението към частната жалба, постановени при различна фактическа обстановка. В казуалната практика на ВКС е прието, че за да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на иска; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т. ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Тази преценка обаче винаги е конкретна – въз основа на твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Именно поради спецификата на всеки отделен случай не би могло да се въведат общовалидни критерии, които да бъдат прилагани за всички случаи на обезпечение на исковете. Преценката на съда относно предпоставките на чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение е винаги конкретна и обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали искът, чието обезпечение се иска, е допустим, дали е налице обезпечителна нужда за ищеца по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК, дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск или е необходимо ищецът (молител) да представи гаранция в определен размер, за да обоснове основателността на исковата си претенция, и дали исканата обезпечителна мярка е подходяща за осъществяване целта на производството. В случая обжалваното въззивно определение е съобразено със задължителните разяснения, обективирани в ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и с казуалната практика на ВКС. Въззивният съд е осъществил преценка на данните по делото, като е стигнал до извод за допустимост на бъдещия иск и неговата вероятна основателност, както и за наличие на обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка. Тази преценка е относима към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Затова не е налице твърдяното от частния жалбоподател съществуващо противоречие между правните разрешения в обжалвания съдебен акт и тези в установената трайна съдебна практика по обезпечаване на исковете. В тази насока оплакванията за необоснованост на изводите в обжалваното определение не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. По естеството си доводите на частния жалбоподател за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, т. 1 ГПК са оплаквания за неправилност на съдебния акт поради несъгласие с решаващите изводи на съда и като такива – касационни основания, които подлежат на проверка само ако обжалването бъде допуснато. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по поставените въпроси и при условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тях, както бе посочено, е налице задължителна и казуална практика на ВКС, поради което не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установи вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим. Същият не е и очевидно неправилен, което основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е и изрично наведено от частния жалбоподател. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт. В случая определението не е постановено нито в явно нарушение на закона – материален и процесуален, нито е явно необосновано по правилата на формалната логика и от съдържанието му не се открива наличието на порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такъв не е обоснован и от частния жалбоподател в изложението към касационната му частна жалба, предвид навеждането на доводи, които са относими към правилността на обжалвания съдебен акт. В заключение не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.