Определение № 4740 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 364/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от А. Г. Ц. и Г. Г. А., действащи чрез адв. Ц. П.- САК, против въззивно определение № 2368 от 28.09.2023 г. по в.гр.д. № 2512/2023 г. на АС - София, с което е потвърдено решение № 260817/08.06.2023 г. по гр.д. № 2773/2021 г. на СГС, в частта му, имаща характер на определение, с което е върната искова молба от А. Г. Ц. и Г. Г. А. срещу А. Д. С. в частта ѝ по предявените от искове за признаване за установено, че саморъчно завещание от 15.11.2017 година е нищожно поради извършено заличаване на текста на т.4 от завещанието.

С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради неправилно приложение на процесуалния закон.

С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Налице ли е пълно съвпадение в съдържанието и предмета на посочените в определение № 2368 от 28.09.2023 г. по описа на САС две граждански дела, а именно гр.д. № 2993/2021 г. и гр.д. № 2773/2021 г.?; 2. Налице ли е съвпадение в съдържанието на понятията „обективни“ и субективни предели, когато страните по две различни дела съвпадат, но правните основания на предявените искове по делата са различни?; 3. Може ли да бъдат индивидуализирани двете производства, които са разграничени с отделно спорно право, с оглед на това, че петитумите на двата иска са различни?; 4. Налице ли е идентитет на предмета в двете производства с оглед на това, че съдът е бил сезиран с правно основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал.1 ЗН, във връзка с чл. 108 ЗС, а второто /процесното/ е с правно основание чл. 42, б. „в“ ЗН, вр. чл. 43, ал.1, б. „б“ пр. второ ЗН вр. чл. 108 ЗС? Твърди се противоречие по тези въпроси с практика на ВКС, обективирана в ТР№ 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК, решение № 141/19.07.2018 г. по т. д. № 1670/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 316/26.02.2015 г. по гр. д. № 1109/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 33/24.03.2017 г. по търг. д. № 53459/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 336/10.11.2008 г. по гр. д. № 292/2008 г. на ВКС, V г. о. Твърди се и очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, обоснована в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с оплаквания за нарушение при приложение на императивна материално правна норма, нарушение на съдопроизводствените правила изискващи съда да обсъди всички доказателства в съвкупност и доводите и възраженията на страните, нарушение правото на защита на страната да получи мотивиран съдебен акт, съобразен с обективната истина, незачитане равенството на страните.

Насрещната страна А. Д. С. с писмен отговор чрез адв. А. М.-САК, оспорва частна касационна жалба.

Настоящият състав на касационната инстанция, като прецени данните по делото, намира следното:

С исковата молба по настоящето дело, подадена от А. Г. Ц. и Г. Г. А. срещу ответника А. Д. С., при условието на обективно съединяване, са предявени искове, както следва: - да бъде признато за установено, че саморъчното завещание от 15.11.2017 г. от М. Г. К. е нищожно в частта, в която се завещава „банковата ми сметка в Пощенска банка“ - т.5 от завещанието;

• да бъде унищожено саморъчното завещание от 15.11.2017 г. от М. Г. К., тъй като същото е съставено поради упражнено насилие;

• да бъде признато за установено, че саморъчното завещание от 15.11.2017 г. от М. Г. К. е нищожно поради неспазване на формата-наличие на задрасквания, които не са отчелязани от обявилия го нотаруис;

• да бъде прието за установено, че ищците са собственици по наследство при равни квоти от по 1/ 2 идеални части от недвижими имоти (надлежно описани), и по реда на чл. 537, ал.2 ГПК е направено искане да бъде отменен констативен нотариален акт са собственост № 106/21.03.2018 г.

По тази искова молба е образувано гр.д. № 2773/2021 г. на СГС, и с решение по него с № 260817/08.06.2023 г., първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството в частта по предявения иск по чл. 42, б. „б” ЗН, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за признаване на установено, че саморъчно завещание от 15.11.2017 г., изготвено от М. Г. К., в полза на А. Д. С. е нищожно поради заличаване на текста на т. 4 от завещанието, като се е произнесъл по същество по останалите искове и искането по чл.537, ал.2 ГПК, като ги е отхвърлил.

В тази прекратителна част съдебният акт има характер на определение, и е бил потвърден със сега обжалваното въззивно определение № 2368 от 28.09.2023 г. по в.гр.д. № 2512/2023 г. на АС – София. Изводът си за недопустимост на иска по чл. 42, б. „б” ЗН, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е обосновал с направената преценка за наличие на влязло в сила съдебно решение по в.гр.д.№ 2992/2021 г. на САС, прието като доказателство по делото, от което е установено, че е налице субективен и обективен идентитет между него и настоящия иск за нищожност на завещанието поради заличаване текста на т.4, и силата на присъдено нещо на това решение е абсолютна отрицателна предпоставка, която погасява правото на този иск и съдът е длъжен да прекрати производството по него поради недопустимостта му. Изводът за обективна идентичност е обоснован от преценката, че и по двете дела съдържанието на правото и на правопораждащия факт по този иск съвпадат. Тази преценка е направена въз основа на съдържанието на влязло в сила съдебно решение по в.гр.д.№ 2992/2021 г. на САС и приетото, че с исковата молба по него ищците изрично са релевирали твърдения, че завещанието от 15.11.2017 г. на М. К. е нищожно, тъй като е налице заличаване на текста на т.4 от завещанието, като същото е посочено като твърдение и в исковата молба, по която е образувано настоящето производство, и с този правопрораждащ факт ищците свързват настъпването на правните последици на нищожността на завещанието и по двете дела. Ищците се позовават на наследствено правоприемство от починалата М. К. и на нищожност на същото обявено саморъчно завещание на починалата.

При тези мотиви на въззивния съд и данните по делото, не са налице сочените от жалбоподателите-касатори основания за допускане касационното обжалване.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г., по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос определя рамките, в които ВКС селектира касационната жалба, вкл. и частната касационна жалба (чл.274, ал.3 ГПК) с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е от значение за делото и е обусловило изводите на въззивния съд, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол и препятства преценката дали по него е налице някое от допълнителните (специфични) основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 - 3 ГПК.

Поставеният от жалбоподателите въпрос 1 е фактически, а не правен и не предполага даване на принципен правен отговор. Въпрос 2 е теоретичен, а и необуславящ, защото въззивният съд с обжалваното определение не е направил извод, че двете дела имат различно правно основание, а точно обратното.Въпрос 3 вероятно има предвид идентичност, а не „индивидуализация“ предвид цялостното изложение, но също е необуславящ, защото въззивният съд в обжалваното определение няма мотиви за сравняване на петитумите на двете искови молби. Въпрос 4 е некоректно поставен, изхожда от собственото разбиране на жалбоподателите, че искът по настоящето дело за унищожаемост на завещание по чл.43, ал.1, б.“б“, предл.второ ЗН (поради насилие) е иск за нищожност на завещание по чл.42, б.“в“ ЗН, за да го противопостави така на иска по предходното дело по чл.42, б.“б“, вр. чл.25, ал.1 ЗН, което разбиране обаче не съответства нито на закона, нито на вида и основанието на предявените искове по настоящето дело, а и по предходното (както са посочени в решението по него). Същевременно въпрос 4 и не отговаря на мотивите по сега обжалваното определение, защото в случая въззивният съд е правил преценката за идентичност на влязлото в сила решение по друго дело само по отношение на предявените и по двете дела искове за нищожност на завещанието поради неспазване на формата -прецизиран порока като задраскване на т.4 от него, неотразено от обявилия го нотариус, който иск е такъв по чл.42, б.“б“,вр. чл.25, ал.1 ЗН, и не е правил въззивният съд преценка за идентичност между влязлото в сила решение между същите страни с друг от исковете, предмет на настоящето дело, в частност с иска за унищожаване на същото завещание по чл.43, б.“б“предл.второ ЗН поради упражнено насилие, нито с другия предявен по настоящето дело иск за нищожност на същото завещание порази порок относим към т.5 от това завещание. Ето защо нито един от формулираните въпроси няма характер на правен такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и горепосоченото тълкувателно решение, и не е налице общото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по тях, с оглед на което не следва да се извършва преценка за противоречие със сочената съдебна практика.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Мотивите на въззивното определение са ясни и логични, концентрирани са върху преценката има ли идентичност между иска за нищожност на завещанието по предходното дело с този по настоящето дело, касаещ зачертаването на текста по т.4 от завещанието, като за целта въззивният съд е съпоставил съдържанието на влязлото в сила решение по друго дело и отразеното в него съдържание на исковата молба по него, с настоящата искова молба. Направената от въззивния съд преценка в случая е съобразена със задължението на съда по чл.7 ГПК и чл.130 ГПК да следи служебно, дори и да няма довод от страна в процеса, за допустимостта на иска, вкл. и за наличието на пречка по чл.299, ал.1 ГПК да разгледа иск, с който е сезиран. Изводът за обективна идентичност на иска за нищожност на завещанието по другото дело и този по настоящето дело относно зачертаването на текст по т.4 от завещанието, съответства на чл.298, ал.1 ГПК и на многобройната практика на ВКС, вкл. и соченото от касатора-частен жалбоподател задължителна и казуална практика на ВКС, което изключва да са нарушени от съда основополагащи принципи на процеса. В трайната практика на ВКС е прието, че предметът на силата на пресъдено нещо съвпада с предмета на делото- тя обхваща спорното материално право с неговите характеристики - юридически факт, съдържание на правото, и страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни правоприемници. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези - правопораждащ факт, съдържание, носители. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В случая с влязлото в сила решение е формирана сила на присъдено нещо относно липсата на порок във формата на процесното завещание поради заличаване на т.4 от него, неотразено от обявилия го нотариус, защото този порок е бил сочен по другото дело като едно от фактическите основания за нищожност на завещанието, наред с другото сочено основание за нищожност – че то не е написано и подписано от завещателя, и двете сочени основания по другото дело са били разгледани с общата квалификация по чл.42, б.“б“ ЗН, вр. чл.25, ал.1 ЗН, и така влязлото в сила решение по това друго дело, с което искът за нищожност на завещанието е отхвърлен, формира СПН и по двете сочени от ищците по него фактически основания за нищожност, което е пречка искът за нищожност на завещанието поради неспазване на формата с оглед заличаване на текста на т.4 от него, неотразен от обявилия го нотариус, да се разглежда отново от съд, както повелява чл.299, ал.1 ГПК и съдът е длъжен служебно да го прекрати-чл.299, ал.2 ГПК, което е и направено.

При извършената служебна проверка, не се констатират пороци, които да обуславят нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Страните нямат искания за разноски и съдът не дължи произнасяне по такива съгласно чл.81 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: